ДИЛЕМАТА ПРЕД ИРАН – СТРАТЕГИЧЕСКО ТЪРПЕНИЕ

 

Хилал Хашан, 10 април 2024 г.

Неотдавнашният удар на Израел срещу иранско консулство постави Техеран в трудна ситуация.

Иран е изправен пред дилема след израелската атака миналата седмица срещу консулството му в Дамаск, при която бяха убити седем висши офицери от Корпуса на гвардейците на ислямската революция. У дома правителството е изправено под натиск да отговори на удара, но е загрижено за възможността да разпали по-широк конфликт. Ескалацията идва на фона на повтарящи се преки атаки срещу ирански цели, които биха могли да отслабят регионалната му мощ. През последните няколко месеца Израел засили атаките срещу ирански активи, по-специално в Сирия. От октомври везните на взаимодействие между Израел и така наречената ос на съпротива на Иран се наклониха в полза на Израел. Израелската армия не вярва, че Иран ще предприеме директен военен удар в отговор на атаката в Дамаск, но взе изключителни предпазни мерки, като извика резервисти от военновъздушните сили и отмени военни отпуски. Предполага се, че Иран ще изчака времето си и ще следва политика на „стратегическо търпение“.

Търпението като политика

През 2015 г. администрацията на президента на САЩ Барак Обама беше първата, която формулира политика на стратегическо търпение. Обама подчерта, че уникалният набор от предизвикателства пред Съединените щати изисква постоянство и използва тази политика, за да преследва цели, свързани с демокрацията, човешките права, енергийната сигурност, климата и ядрената безопасност.

САЩ приложиха тази стратегия в отношенията със Северна Корея, като поддържаха политически диалог с Пхенян, и същевременно оставиха отворена възможността за военни действия. Китай използва тази стратегия по отношение на Тайван, като Пекин чака подходящия момент да обедини отново острова с континента. И в двата случая Съединените щати и Китай могат да наложат своите условия на опонентите си, въпреки че предпочитат да не им се противопоставят. По дефиниция тази концепция може да се използва само от държави, които се радват на излишък от военна мощ над своите противници и имат други възможности, но предпочитат да изчерпят дипломатическите средства, преди да прибегнат до решителна военна сила.

Иран обаче не може да надделее над САЩ и Израел. Вместо това използва своите регионални агенти, за да отвлича вниманието на опонентите си, като ги принуждава да го признаят за легитимен партньор в управлението на делата в региона, като същевременно лъжливо твърди, че е независим при вземането на своите решения.

Иран не вижда нито една от двете страни като вечен враг, въпреки че революцията на аятолах Рухола Хомейни през 1979 г. определи Съединените щати като Великия Сатана, а Израел като абсолютното зло. Тези етикети не са непременно исторически неизбежни, а по-скоро удобни лозунги, които могат да бъдат отменени при благоприятни ситуации. След ядреното споразумение от 2015 г. иранските власти премахнаха много от революционните лозунги от стените на иранските градове, които описваха САЩ като Великия Сатана.

Иран започна да използва стратегията за стратегическо търпение, след като през 2020 г. САЩ убиха в Багдад Касем Сюлеймани –  командващ силите на „Ал Кудс“ Оттогава Техеран избра фин конфликт със Съединените щати, а не пряка конфронтация. Страната не е предприела действия, които биха могли сериозно да навредят на интересите на САЩ; дори предупреди администрацията на Тръмп, преди да удари американски цели в Ирак, за да отмъсти за убийството на Сюлеймани. През последните четири години Иран се опитва да отвърне на удари на Съединените щати, използвайки иракски милиции.

Устояване на натиска за отмъщение

Въпреки това последните събития в Близкия изток показват, че Техеран всъщност страда от стратегическа безизходица. Иран отново е изправен пред проблема да иска да отговори, за да възпре Израел от предприемане на нови атаки, като същевременно внимава да избегне тотална война. Техеран смята, че трябва да отговори, за да покаже готовността си за конфронтация, но по пресметнат начин, без да предизвиква ескалация. Неговото колебание да отмъсти е индикация, че Ислямската революция не е нищо друго освен хартиен тигър.

Техеран многократно е обещавал отговор. Иранската революционна гвардия (ИРГ)излезе с изявление, в което увери иранския народ, че ще накара Израел да съжалява за действията си в Дамаск. В реч по време на погребението на старшия командир от „Ал Кудс“ генерал Мохамад Реза Захеди, убит при израелския удар, началникът на Генералния щаб на Иранските въоръжени сили, армейски генерал Мохамад Багери заяви, че смъртта на Израел е близо. Лидерът на „Хизбула“ Сайед Насрала каза наскоро, че отговорът на Иран е неизбежен – въпреки че не уточни дали той ще дойде от Иран или от неговите шиитски милиции в Ирак, Сирия и Ливан. А иранският върховен лидер Али Хаменей заплаши Израел с поражение.

Тези изявления обаче са просто тупане в гърдите. Иран не иска неговите подставени лица в Близкия изток да го възприемат като слаб, защото това би подкопало впечатлението, което се опитва да изгради за себе си като за силна и страшна държава. Все пак иранските медии и някои официални лица призоваха за сдържаност, твърдейки, че бомбардирането на консулството може да е капан, целящ да предизвика гняв в Иран и да застраши вътрешната му стабилност. Иранската преса подготвя гражданите да приемат, че ответните военни удари са безполезни.

Въпреки многократните заплахи на Техеран за отмъщение, неговата дългосрочна стратегия се основава на запазване на постиженията му през последните десетилетия и избягване на каквито и да било ненужни конфронтации.  Страната се стреми да постигне сделка със САЩ, в която последните да я признаят за водеща регионална сила. Тази цел е в центъра на спора не само със Съединените щати, но и с Израел, който отказва да признае Иран като страна с равно регионално влияние.

Проирански анализатори се опитаха да оправдаят забавянето на отговора на израелския удар с аргумента, че не бива да позволят на израелският премиер Бенямин Нетаняху да остане на власт под предлог, че страната му е във война. Те вярват, че Иран трябва да запази търпението си, за да провали плановете на своите врагове. По този начин иранските лидери възприемат политика на стратегическо търпение при справянето с този инцидент, както са правили в много други случаи след Иранската революция. Те ще се въздържат от ескалация на регионалното напрежение, което може да доведе до пряк конфликт с Израел или Съединените щати. Те обаче са изправени пред предизвикателството да продължат регионалната намеса на Иран, независимо от нарастващите стратегическите разходи и рискове.

Избягване на войната

В продължение на 30 години Иран се опитва да създаде възпираща аура около себе си. Ракетните паради, тренировките и анимационните видеоклипове имат за цел да покажат публично силата и постоянната бойна готовност на Иран, но реалността е съвсем различна. Избягването на конфронтация и избягването на мерките за изграждане на доверие с Израел са константа в иранската външна политика.

Предвид нормите, които управляват отношенията между страните, Иран трябва да отговори на израелския удар, но внимава да не предизвика военния гняв на Израел. Техеран дори информира шиитските си поддръжници, точно както направи с ХАМАС, че няма да участва пряко в битките срещу Израел. Тя ще ги въоръжава и финансира, но не до такава степен, че да предизвика регионална война, изискваща участието на Иран.

За Израел подривната програма на Иран е твърде очевидна, за да се крие, камо ли да се толерира. Сградата, която Израел бомбардира в Дамаск, не беше консулство в международно признатия смисъл, а по-скоро център за военно планиране. Защо в края на краищата висши офицери от ИРГ ще работят в дипломатическо съоръжение? Иран често използва своите дипломатически мисии, за да разпространи влиянието си по света, особено в Близкия изток и Северна Африка. Страната използва своите културни центрове за разпространение на шиитската доктрина, което доведе до затварянето им в няколко страни. Но унищожаването от Израел на иранското консулство в Дамаск е ключово събитие, защото поставя Техеран в трудна позиция, което показва, че правилата за взаимодействие между двете страни са се променили в полза на Израел.

Дълбоко в колективното си съзнание иранците вярват, че никой не може да ги победи. Причината няма нищо общо с военния баланс. Иранският народ е търпелив и упорит. Последните два века обаче не бяха добри за иранците, тъй като те претърпяха поражения от Русия и Великобритания. Модерната война е свързана с технологични иновации, а не само с търпение. Израелците подчертаха технологичното си превъзходство в началото на последните противопоставяния, които се различават коренно от предишните арабско-израелски войни. Израелските операции зависят повече от високотехнологично оборудване и оръжия, отколкото от конвенционална война. Интензивните обстрели и бомбардировки на гранични села отстъпиха пред целенасочени атаки.

Израелците казват, че могат да ударят с абсолютна лекота складове, пунктове за управление на дронове и площадки за изстрелване на ракети. Наложи се Сайед Насрала да помоли своите бойци да се въздържат от използване на мобилни телефони и да блокират и изключат камерите за наблюдение от интернет. Тези действия обаче не попречиха на израелските дронове да се насочат успешно към командирите на „Хизбула“. Не е чудно, че Иран се придържа към политика на стратегическо търпение.