ИТАЛИАНСКИЯТ ОТГОВОР НА УЛИЧНИЯ ХАОС

 

Елена Пригова, Континент,  22.10.2026  г.

Авторката е журналист и общественик, водещ на телевизионния клуб „Континент“, автор на предаването „Свободен полет“ по радио FreedomFM, колумнист в онлайн изданието „Континент“.

Погромите в Милано, Болоня и Торино показаха как социалното недоволство може бързо да ескалира в организирани разрушения, а правителството на Джорджо Мелони избра да отговори не с обяснения, а със сурови мерки.

***

В средата на октомври 2026 г. на площадите на Милано, Болоня и Торино се събраха тълпи, като първо спореха за високата цена на живот, след това чупеха витрини, плячкосваха магазини и заснемаха действията си с телефоните си. Това изглеждаше като продължение на европейската вълна, която вече беше преминала през Париж и Брюксел. В Италия обаче съставът на участниците и характерът на събитията бързо разкриха разликата между социалното недоволство и това, в което се случваше по улиците.

Социалният компонент на недоволството беше реален и общ за няколко страни. В богатите страни, където социалните разходи достигат една четвърт от БВП, голяма част от младите хора усетиха значителното покачване на цените на храните и стоките от първа необходимост в продължение на няколко години, докато доходите изоставаха. В Испания и Португалия жилищната криза направи собствеността на жилище почти недостижима.

Във Франция оплакванията започнаха от училищата и образователните условия.

В Италия към това се добавиха инфлацията и натискът върху ежедневните разходи.

Тези оплаквания бяха изказвани както на мирни митинги, така и в анкети. Но след това всичко бързо се преориентира към пропалестинска истерия, добре финансирана от спонсорите на хаоса.

В италианските градове недоволството почти веднага престана да бъде основното, което ставаше по улиците. Според разследващи и информационната агенция ANSA, ядрото на протестите са били тийнейджъри на възраст 13–18 години (имало е дори 11-годишни), много от тях второ поколение деца на мигранти и чужденци, предимно от страните от Магреб.

Мобилизацията протече децентрализирано чрез TikTok, Discord и кратки видеоклипове с мем активизъм. Знамената от „One Piece“, иронията и естетиката на съпротивата бързо се превърнаха в грабежи. В Милано значителна част от приблизително 5000 участници са били млади хора, облечени в черно, често носещи маски, а сред задържаните в града непълнолетните съставляват до 80%.

В Милано са задържани 271 души (от тях 23 непълнолетни и 13 чужденци), от които 32-а бяха арестувани за повече от 24 часа.

В цялата страна правоохранителните органи задържаха и арестуваха 330 души, приблизително половината от които са от чуждестранен произход – родени в чужбина или в Италия от имигрантски семейства.

Това не беше класическа студентска демонстрация с програма, а смесица от маргинални групи, втори поколения и такива, които се присъединиха като „критична маса“.

Особено изявени сред тях бяха така наречените „маранца“ (младежки сленг за хора с определен стил на обличане, поведение и музикални предпочитания, свързани с градските покрайнини, особено около Милано и дребна престъпност или провокативно поведение – Н.К.) –мароканци, тунизийци, алжирци и египтяни, чиито родители бяха пристигнаха през 80-те на ХХ век и след 2000 година като трудови мигранти. След петролната криза от 1973 г. Франция, Белгия и Холандия затегнаха регулациите досежно миграцията и Италия се превърна в резервен вариант, предлагащ сезонна работа в строителството, селското стопанство, уличната търговия.

Много от тях първоначално са нелегални имигранти, след което са легализирани чрез амнистиите от 1986, 1990, 1995, 1998 и 2002 г. След легализацията мъжете са довели със себе си съпругите и децата си, което е довело до голям брой имигранти от второ поколение, родени в Италия. След „цветните революции“ през 90-те на ХХ век и първото десетилетие на ХХI години към пътищата за незаконна миграция са добавени морските – лодки от Тунис и Мароко до Сицилия и Лампедуза, а по-късно от Египет и Алжир.

Италия дълго време оставаше сравнително снизходителна в сравнение с Франция, която легализира много хора, докато през 90-те години на миналия век небрежно прилагаше граничния контрол.

Но през последните 10-15 години стотици хиляди получиха италианско гражданство (особено мароканци и албанци), а гражданите от второ и трето поколение вече имат паспорти и не се считат за чужденци.

Общата оценка за хората от магребски произход, включително натурализираните граждани и техните деца, е 1-1,3 милиона. Повечето живеят на север – в Ломбардия, Емилия-Романя, Пиемонт и Венето. Тук възникна и феноменът „маранца“.

Много от децата израснали тук, не бяха изцяло интегрирани. Езикът, стилът и отношението към града и към „италианците“ оставаха периферни и често враждебни. Градът се възприемаше не като споделено наследство, а като територия, която трябва да бъде експлоатирана, маркирана или ограбена. По същество това е същият исторически цикъл, както преди – не асимилация, а завладяване на пространството чрез демографията, а сега и чрез камерата на телефона. Същността не се е променила. Това са ракови клетки, освободени преди десетилетия от политиката на отворени граници и отказа да се иска асимилация, които са метастазирали.

В този случай TikTok служи не само като комуникационен канал, но и като организатор и режисьор. Кратки видеоклипове с призиви, мемета и кадри от предишни сблъсъци задават формата – излез, снимай, публикувай. Алгоритми събират онези, които търсят зрелище или потвърждение за принадлежността си към „съпротивата“, без партийни структури или очевидни лидери. Сцените на разрушение се разпространяват по-бързо от всякакви декларации, превръщайки се в модели за подражание.

Не само TikTok, но и Telegram, със специално стартирания си канал, призовава за разрушаване на градските улици.

Ето защо разследващите отбелязаха масовото присъствие на много млади хора, привлечени от видеото, а не от политически организации. Социалните медии не събраха хората около искания, а ги събраха около действия, които можеха да бъдат заснети. Близо 200 полицаи бяха ранени, а щетите само в Милано, според Confcommercio, надхвърлиха един милион евро.

Милано обаче не беше случаен фон. Пиаца Дуомо, Ла Скала, манастирът Санта Мария деле Грацие с „Тайната вечеря“ на Леонардо, следите от херцозите Сфорца и австрийските Хабсбурги – всичко това стана видимо доказателство, че градът някога е бил построен като център, а не като фон за видеоклипове.

В Болоня погромите засегнаха квартал Сан Петронио, а в Торино – историческите улици. За някои участници тези места никога не са имали културна стойност, а са били пространства, които трябва да бъдат маркирани, разбити и премахнати. Именно това отличаваше италианските сцени от обикновения социален протест. Когато единадесетгодишни и тийнейджъри от второ поколение от Магреб излизат да чупят прозорци на катедралата, социалното недоволство престава да бъде обяснение и се превръща просто в претекст.

Джорджа Мелони реагира бързо и без обичайните уговорки. С указ въведе ново престъпление – участие в демонстрация с насилие, определяно като група от пет или повече души, които демонстрират с камъни, фойерверки или тояги, което се наказва с до пет години затвор и глоба до 20 000 евро, като наказанията се увеличават за носене на маски и причиняване на наранявания.

Организаторите, включително тези, които са координирали действията си чрез социалните медии, са изправени пред по-сурови наказания. Правилото „който наруши, плаща“ е разширено и за родителите на непълнолетни – възрастните са отговорни за обезщетяването на щетите. Превантивното задържане се прилага за лица на възраст между 14 и 18 години. 500 допълнителни войници бяха  изпратени в Милано до края на годината, за да охраняват ключови точки.

Мелони формулира ясно посланието си – мирният протест е право, но опустошаването на градовете не е,  разрушението и кражбата не са протест, а престъпление. Тя отбеляза, че младите хора , които разрушават и крадат, снимайки себе си са престъпници, а поведението им се превръща в модел.

В този смисъл тя се открои като пример за подражание за останалата част от Европа.

Мелони не отрече икономическите оплаквания на поколението Z. Растежът е забавен, жилищата стават по-скъпи, услугите не винаги отговарят на очакванията – това са проблеми. Но отказа да се използват тези проблеми като оправдание за разрушение и прокара граница между правото на изразяване и правото на грабеж, въвеждайки незабавни и конкретни мерки –  наказателна отговорност за участие в групово насилие, финансова отговорност за родителите, превантивни мерки срещу непълнолетни и засилено полицейско присъствие.

За страни, където историческите центрове вече са станали сцена на подобни протести, това изглежда като опит да се защити това, което е останало, преди да се обсъждат условията на живот. Европа вече е видяла как вълните от мигранти или техните деца оставят след себе си повредени площади,  обяснявайки разрушението като право на протест. Италия показа различна реакция. Мелони отказа да се преструва, че витрините на магазините и полицията са приемлива цена за гласа на едно поколение.

За някои европейски столици това вече изглежда като рядък пример за държава, която все още е способна да раздели демонстрациите от грабежите. До каква степен тази граница ще издържи в центровете на италианските градове и дали ще се превърне в пример е въпрос на следващите месеци. Засега Мелони е избрала да не обяснява разрушенията, а да ги спре.

Тя припомни на ЕС за безсилието му да взема решения за съпротива срещу обезумелите маси. И си спомни за друг велик италианец, Данте Алигиери и надписа над  портите на ада в „Божествена комедия“:

„О, вий кои пристъпвате тоз праг,

надеждата всяка тука оставете!“