СПОМЕН ЗА СЕДМА МОТОСТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ

 

Снимката на някогашното ядро на медицинската служба на 7 мсд - Чернев, Колев, Рангелов е правена 20 години по-късно

Николай Колев

Този откъс е посветен на 140-тата годишнина на 7 мсд, която отбелязахме на 26 септември 2026 г. Той е част от моите спомени „Не се отказвам от живяното. Спомени за едва професионална кариера“. Завърших ги през 2012 г., но те никога няма да видят бял свят и ще си останал в един хартиен екземпляр и електронен вид за моите наследници. От откъса ще научите неща, които никога не чух, а и вие няма да чуете в официалните доклади и слова. Позволих си да съкратя само онези абзаци, които касаят обучението ми в катедра ОТМС на ВВМИ (днес ВМА), София и шестмесечната ми специализация в Ленинград.

***

В щаба на 7 мсд имах честта да служа от 1978 до 1983 г. Наричаха я ковачница на кадри. В този аспект е възможно да е оказала влияние и върху бъдещата ми кариера на военен лекар.

Дивизията имаше славно минало. Бях решил да разкажа подробно за нея. Отказах се от намеренията си. Едва ли можех да кажа нещо повече от бившият й командир и бивш министър на отбраната армейски генерал Мутафчиев, който преди две години публикува мемоарите си. И разбира се от полковника от резерва  Трифон Ангелов, който й  посвети специална книга (познанството ни датира от 1983 г. Беше интелигентен и професионално подготвен офицер. За съжаление кариерата му не завърши по най-добрия начин – бел моя). По горните причини ще се огранича с няколко кратки бележки.

По време на службата ми в 12 мсп и в щаба на дивизията бяха известни  най-вече нейните командири след 9.ІХ.1944 г. (таблото във фоайето на щаба в Ямбол разказваше само за тях – бел. моя). Историята до тази дата беше табу.

Сред имената на споменатото табло бяха това на армейски генерал Добри Джуров, генерал-лейтенант Панайот Каракачанов, генерал-полковник Демир Бораджиев, генерал-полковник Мирчо Асенов, генерал-лейтенант Цоньо Бакалов, генерал-полковник Борис Карамфилов генерал-майор Никола Грънчаров, и др. От посочените генерали познавах малцина. За други бях чувал.

Имам спомени от Джуров като министър на Народната отбрана. Той лично ръководеше ежегодните учения на БНА „Балкан” Министърът посещаваше и всички учения на Тила на БНА.  През 23.ІХ.1985 г. лично ми връчи награда ръчен часовник по повод тогавашния празник на БНА. Нямам представа за професионалните му качества. От ученията обаче имам представа, че говореше на ужасен руски език. 

С Цоньо Бакалов съм имал само една кратка среща в битността му на началник управление „Кадри” на МНО.

За генерал-полковник Асенов за първи път чух, когато кандидатствах за жителство в София. В качеството си на зам. министър на отбраната беше оторизиран да разписва писмата до председателя на Столичния народен съвет. Години по-късно отговарях на рапорта му до Джуров по повод ликвидирането на Военния санаториум в Кюстендил.  Не го познавах лично. Същото се отнася и за генерал Карамфилов. Името на генерал Грънчаров за първи път чух  като студент в Пловдив по повод участие в заговор срещу Живков. Заговорниците се срещали в с. Първенец и там били записани разговорите им. Тези факти ми бяха станаха известни поради факта, че колежка от нашата група живееше на квартира в апартамента на един от тях, пловдивски партиен функционер, чието име не помня. По-късно в полка в Елхово са ми разказвали за простотиите му. Не съм го срещал никога.

Истинската история на съединението, а и на 12 мсп научих години след като бях напуснал армията. 7 мсд води началото си от 6-та пеша бригада, създадена в град Сливен през 1885 г. През 1891 г. с Указ на Цар Фердинанд е въведена дивизионната организация и бригадата е реорганизирана в Трета пехотна Балканска дивизия с щаб в Сливен. Дивизията е участвала във войните водени от България в периода 1912-1945 г. Ще си позволя само две думи за онези славни времена. Първата операция в Балканската война е Лозенградската – от 5 до 11.10.1912 г. Тя е  проведена от І и ІІІ армии. Само две от участващите дивизии – 3-та Балканска и 4-та Преславска разполагат с полагащите им се по щатовете за военно време санитарни учреждения. Военните лекари от двете съединения на практика организират медицинското осигуряване на всички пехотни дивизии от двете армии и се справят с оказването на медицинска помощ на около 3800 ранени за 6-7 денонощия. 3-та Балкански дивизия е предислоцирана в Ямбол през 1945 г.

Няколко думи и за 12 мсп. Той е наследник на 11 пехотен Сливенски полк от състава на 3 пехотна дивизия. По времето на службата ми там от Ковачев (старшина в полковия медицински пункт – бел. моя) бях дочул някои неща. Мисля, че по време на-войнишката клетва през есента на 1976 г. бяха докарали от София и полковото знаме от царско време. Всички надписи и атрибути, напомнящи царството обаче бяха обшити с парчета червен плат.  Такова беше времето. Историята беше запратена в ъгъла. За полка в Елхово трябваше да се знае и помни, че е полк на „българо-съветската” и „българо-чехословашката” дружба.

Изкушавам се да разкажа и  за генералите и офицерите от командването на дивизията. С командира й генерал-майор Гочев се бях запознал при злощастната партия бридж в лечебницата на 12 мсп. През есента на 1978 г. Гочев стана заместник командващ на 3-а А. След пенсионирането си се премести да живее в гр. Шумен. От медиите научих, че е загинал в нелепа автомобилна катастрофа. Моето назначение в Ямбол съвпадна с пристигането на новия командир на дивизия, току що завърналия се от Москва възпитаник на Генералщабната академия полковник Теньо Запрянов. Познавах го бегло от последните му командирски дни в 12 мсп.  Съвместната ни служба в дивизията продължи само две години. Запрянов беше работохолик. И твърде праволинеен. Един ден ме извика в кабинета си, в качеството ми на председател на Гарнизонната военнолекарска комисия и здравата ме наруга, че съм давал карти за санаториално лечение на полковник Иван Янакиев и полковник Пейо Янчев и любовниците им (единият началник щаб, а другият – заместник командир по бойната подготовка – бел. моя). Не беше прав. Никой от посочените офицери не ми беше искал санаториални карти. Разбира се и двамата бяха любители на женската красота. Но толкова. Останалото бяха казармени клюки. По-късно и двамата бяха приведени на служба в други формирования. Янакиев стана командир на 16 мсд в Шумен, където получи и генералско звание. Янчев дълги години ръководи Военното училище във Велико Търново и се пенсионира като генерал-майор. Поради работохолизма и нездравословния си начин на живот през есента на 1981 г. Запрянов направи инфаркт на миокарда. На тържеството по случай връчване на преходното знаме на 53 мсп, полк-първенец за учебната година в Българската армия (името и снимките на командира на полка майор Жеков са заличени в публичното пространство, защото беше съден и лежа в затвора за далавери. Спомням си че  в мазето на апартамента му бяха открити каси с алкохол – бел. моя). Пътищата ни със Запрянов се преплетоха след десет години – той в качеството на началник на управление „Кадри” на министерството,  а аз – началник на отдел в Медицинско управление.

По времето на генерал Запрянов дивизията беше посетена от представители на Главно политическо управление на БНА. Начело с генерал-полковник Кирил Косев. Виждах го за първи път. Не допусках, че може да бъде толкова безсърдечен и циничен човек. В залата за общи събирания на щаба присъствахме всички офицери от командването на дивизията и командирите на части и самостоятелни батальони и дивизиони. В началото изслушахме скучната политическа реч на Косев. Дадоха думата и за въпроси към големия началник. Един от командирите на поделения в гарнизон Бояново – забравил съм името му (село между Ямбол и Елхово, което живееше благодарение на дислоцираните в него части на 7 мсд – бел. моя), постави въпроса за осигуряване на работа за съпругите на офицерите, особено на тези с висше и полувисше образование. „Има работа в ТКЗС-то” отговори без да се замисли Косев. Разбираемо бе, че в едно село няма как да бъдат устроени работни места за всички висшисти и полувисшисти. Даже и при тогавашната обществено-политическа система. Но не е нормално да отговаряш безпардонно на офицери, част от които носеха непрекъснато бойно дежурство. С генерал-полковника имах и други срещи. Но за тях по нататък.

Като началници на щаба на дивизията служиха и полковниците Дубаров и Иван Динев. Прекрасни хора. С Динев се видяхме отново в София на другарска вечеря на бившите военнослужещи в 12 мсп.

През 1981 г. за командир беше назначен генерал-майор Панайотов. Имаше вид на строг човек, което може би се дължеше на големите му черни мустаци. Иначе беше кротък и възпитан. Не си спомням да е повишавал тон. Учението „Щит-82” обаче му изигра лоша шега. Казваха, че заради него е свален от длъжност. От тогава загубих следите му.

През 1982 г. в Ямбол се завърна генерал-майор Янакиев. Забележителна кариера в щаба на дивизията – от офицер в оперативния й отдел, през командир на полк и началник щаб на съединението до негов командир. И то без завършена Генералщабна академия в Москва. Янакиев действително притежаваше командирски характер и качества.

На 18.04.2011 г. в Ямбол отпразнувахме 125-а годишнина на дивизията. Срещата на ветераните беше много мила и изпълнена със спомени от младостта. За съжаление за славната история на съединението говореха руините на казармените постройки и в двата района – под парка „Боровец” и в Пионерските казарми. По официалното стълбище на щаба на дивизията бяха израснали дървовидни храсти.

Когато бях назначен за командир на 7 дивизионен отряд за медицинско осигуряване, мирновременния числен състав на дивизията беше над 4000  души. Частите й бяха разположени в градовете Ямбол, Елхово, Грудово и Болярово и село Бояново. В района до тогавашната окръжна болница в Ямбол се намираха щаба на дивизията, комендантската рота, 82 мотострелкови полк, 42 танков полк, 20 артилерийски полк, два самостоятелни дивизиона – 7-ми изтребително противотанков и 7-ми реактивен и ремонтния батальон. В близост до ж.п. гарата, на срещуположния бряг на р. Тунджа бяха разположени 7-ми свързочен батальон, 7-ми автотранспортен батальон, ротата за химическа защита и батареята за управление на огъня на артилерията. ДОМО, а в последствие медикосанитарния батальон и хлебопекарната рота бяха военновременни формирования.

53 мотострелкови полк беше дислоциран в Грудово, днес Средец. Единият от мотострелковите му батальони, вторият преден отряд на дивизията, се намираше в Болярово. Зенитно-артилерийският, в последствие зенитно ракетният полк, отделният ракетен дивизион тактически ракети и инженерно-сапьорният батальон се намираха в с. Бояново. Ракетният дивизион беше извършил първия ракетен пуск в България в далечната 1963 г. Преди 30-на години и това беше военна тайна..

Сред тая историческа справка се връщам към разказа за новата ми длъжност. През 1976-1977 г. екипът на Медицинската служба на 7 мсд беше подменен. За командир на 7 дивизионен отряд за медицинско осигуряване бе назначен капитан Митко Стакев (бивш началник на медицинската служба на Граничния отряд в гр. Елхово, от 1977 г. майор – бел. моя) и за епидемиолог - старши лейтенант Богдан Рангелов, възпитаник на Ленинградския медицински институт за лекари профилактици. На следващата година дивизионният лекар Андонов замина на двугодишна специализация в Пловдив, а фармацевтът Богданов оглави армейския медицински склад в Сливен. Те бяха заменени от старшия полковия лекар на 82 мсп капитан Димитър Хаджиандонов и току-що дипломирания магистър фармацевт Драгомир Чернев. Познавах в различна степен бъдещите си колеги. Като че ли най-малко се познавах със старшина Георги Узунов.

Есента на 1978 г. беше слънчева и топла. В началото на октомври се явих на новото си работно място (заповедите за преместване на ново място обикновено се подписваха за деня на БНА, а непосредственото им изпълнение ставаше в началото на октомври – бел. моя). На портала на щаба дивизията ме посрещна на майор Митко Стакев. Отивайки към пристройката, в която се разполагаха тила и техническата служба, Стакев първи козирува на един капитан. Той старателно отговори. Попитах го защо отдава чест на по-младши. „Защото е командир на хлебарската рота, а „хлебарите” в дивизията обикновено стават началници”. По-късно разбрах, че има предвид заместник командира по тила – полковник Иван Йорданов, командир на хлебарска рота като лейтенант. С капитан Иван Ламбев, на когото Стакев отдаде чест, служих цели пет години. Не успя да направи кариера. Може би,  защото не стана член на БКП и по тази причина не беше допуснат да кандидатства във военната академия. Не, че не заслужаваше. Провалените му опити за влизане в партията се дължаха на сержантите и цивилните служители от първичната партийна организация към тила на дивизията, начело със Сатина Мутафова (деловодителка в тила – бел. моя). Не го обичаха. Беше честен офицер, но неоправдано и ненужно праволинеен. В кооперацията на ул.  „Граф Игнатиев” където се преместихме през 1981 г. се сприятелиха и семействата ни. Съпругата му Таня работеше като зъботехник в гр. Сливен. Ламбев приключи военната си кариера в гр. Сливен. Наскоро научих, че Таня е починала. Бог да я прости.

С Богдан Рангелов и Драго Чернев работехме в една канцелария. И бързо се сприятелихме. Приятелство, което съществува и до днес. За съжаление на 05.03.2011 г. Богдан завинаги напусна компанията ни. Мир на праха му. В приятелски отношения бяха и съпругите ни. Пенка чудесно се разбираше със Стефка Богданова, а в последствие и с Юлия Чернева. Кумувахме на сватбата на Драгомир и Юлия. След 1981 г. и трите семейства се събрахме в една кооперация. Нямаше вечер, в която да не си гостуваме. Трите семейства поддържахме приятелски отношения и със семейство Събка и Стоян Желязови, даже и след като Желязов стана заместник командир по тила на дивизията. Събка беше майстор по сервиране на руска водка с чай, приготвян по руски маниер и руски мезета от колбаси и туршии. За последен път се видях с Желязов на честването на 120-та годишнина на дивизията.

С дивизионния лекар Хаджиандонов не успях да създам особено близки отношения. Може би защо защото не обичаше Рангелов и непрекъснато го критикуваше. Спомням си обаче как ми позвъни по телефона, след като научил че съм подал рапорт за уволнение. Без много увертюри ми заяви – „Постъпката ти е мъжка. Поздравявам те!”. През есента на 1979 г. капитан Хаджиандонов беше изтеглен на работа в Медицинския отдел на Командването на Сухопътни войски в София. На негово място беше назначен полковник Георги Джамбов (завърши кариерата си като заместник началник на Военна болница Сливен – бел. моя). Преди това беше работил във военномедицинска бригада в Алжир. Кротък офицер, но времето му за дивизионен лекар беше останало в миналото. С него така и не се разбрахме. От характерова и професионална гледна точка.

В щаба на дивизията поддържах много добри приятелски и професионални отношения с Иван Боев и Йордан Белчев (последователно заемали длъжността старши помощник началник на тила по организационно плановите въпроси), продоволственика Димитров, началника на вещевата служба Недялков, Сатина Мутафова и  Ана Харалампиева (съпруга на командира на танковия Георги Харалампиев) – деловодителки в тила, Енчо Димитров (почина твърде млад), Кирил Ножаров (беше в съпровождащата група на кораба с въоръжение и техника за нуждите на пехотния батальон, участвал в мисията в Камбоджа – бел. моя) и Пенка Макариева – от служба „РАВ и РЛТ”.

От офицерите от частите на дивизията в Ямболския гарнизон поддържах приятелски отношения със споменатия командир на танковия полк. Георги беше човек със собствено мнение и го отстояваше пред началниците си. Незаслужено беше уволнен дисциплинарно през 90-те години на ХХ век като командир на танковата бригада в Казанлък За неуставни отношения с двама пияни сержанти от денонощния наряд. Между впрочем сходна съдба застигна и бившия началник на вещевата служба в дивизията и заместник по тила на бригадата – Недялков. Заради един впиянчен командващ на 2 армия – Ганчо Денев, беше уволнен по атестационен ред.

Приятел ми беше и Пенчо Пенчев – началник щаб на артилерийския полк. Жена му работеше в книжарницата на танковия полк. По-късно Пенчо премина на работа във Военна академия. Защити дисертация и се хабилитира. През 2000 г. направи инсулт. Възстанови се и прописа – проза, кратки разкази. За съжаление не живя дълго.

В много близки и до днес съм с тогавашния заместник по тила на автотранспортния батальон – Иван Водкаджиев. Бяхме съседи по етаж в във военната кооперация на тогавашната улица „Димитър Благоев”. Дъщеря ми Наталия беше голяма почитателка на жена му Капка, първоначална учителка.

Сигурно пропускам, и то незаслужено много имена. Какво да се прави – човешката памет понякога изневерява.

Без да коря предшествениците си, по отношение на планирането на мобилизацията на ДОМО, много скоро преименуван на дивизионен медикосанитарен батальон, трябваше да започна от „а” и „б”. Тогавашното Наставление за мобилизацията в БНА даваше точни указания какво и как трябва да се направи, но никой не си беше дал труда да ги изпълни (между впрочем 23 години след началото на реформите и трансформациите в БА подобен, отговарящ на време документ за мобилизация в случай на война не беше създаден – бел. моя). С помощта на Драго, Богдан, Валентин Буцев – началник служба ГСМ и старшината към отряда Георги Узунов успяхме да се справим. За всички длъжностни лица от резерва направихме бележници с функционалните им задължения, полагащото им се имущество, принципните схеми за развръщане на функционалните отделения на отряда и т.н. Организирах и ежемесечни срещи с колегите си от Военно окръжие Ямбол, които отговаряха за доставянето на личния състав от запаса и техниката от народното стопанство. Много внимание отделях и на запасните от отряда на „войсково оповестяване” – специфична форма за мобилизация, при която отговорността за известяване и явяване на запасните падаше на плещите но мирновременните части. Имам самочувствието, че за около година и половина създадох условия за гарантирано мобилизиране на ДОМО, чийто мобилизационен срок беше само дванадесет часа. За да завърша с отряда и по-късно батальон ще разкажа и за неговата полева подготовка.

Учебно-мобилизационните сборове с медико-санитарния батальон на 7 дивизия бяха от изключително значение за общата бойна готовност на съединението. Съгласно плановете, до 12-я час от подаване на сигнала за привеждане на дивизията в бойна готовност “Пълна”, батальонът трябваше да извърши мобилизация, да натовари всички материални средства на автомобилната техника, да се подготви за извършване на марш по маршрута с. Веселиново, околовръстния път на Ямбол, Кукорево, Окоп, ханчето след разклона за с. Каравелово и да има готовност да се развърне северно от с. Бояново, за осигуряване на отбранителните действия по прикриване на държавната граница. Лесно е да го напишеш в плановете. Трудно е за реализация, при положение, че основната част от личния състав (90%) беше от запаса, а част от офицерите и сержантите – главния хирург, началника на отделението за анестезиология, реанимация и интензивно лечение, микробиолога от санитарно-противоепидемичното отделение и четири медицински сестри идваха от военна болница Сливен. Ето защо в първите часове на мобилизацията не можеше да се разчита на друг, освен на дивизионния епидемиолог Богдан Рангелов, на фармацевта  Драгомир Чернев и на старшина Георги Узунов. Районът за мобилизация беше в стопанския двор на с. Веселиново – там се развръщаха войсковите приемателни пунктове за личен състав и за автотракторна техника.. За управление на мобилизацията използвахме техническата работилница на местното ТКЗС, до която на постамент бе изложен един от първите трактори, внесени в България преди 09.09.1944 г. (селото бе известно с партизаните и ятаците си. Известно бе и с първата доброволна кооперация от 30-те години на миналия век, закупила въпросния трактор – бел. моя). Основната част от имуществото на батальона се съхраняваше в стопанските постройки на бай Вълчо, бивш ятак и много сладкодумен старец.

Учебно-мобилизационните сборове бяха с различна продължителност. Еднодневните започваха сутрин около 06,00 часа и обикновено завършваха към обяд. Основната им цел беше т.нар. организационно-строево сглобяване. То включваше проверка на явяването и мобилизационните назначения на личния състав от запаса и техниката от народното стопанство и отстраняване на констатираните нередности. Началниците на отделения проверяваха подчинените си и изучаваха задачите, които им се възлагат. По принцип този тип сборове не бяха трудни, тъй като и хората и техниката се осигуряваха от Ямболското военно окръжие и промените бяха по-скоро изключение.

По-сложни бяха седем или десетдневните учебно-мобилизационни сборове. Те включваха всички елементи на еднодневния сбор плюс проиграване на въпросите на бойното сглобяване – натоварване на материалните средства на техниката, извършване на марш, развръщане на местността, разконсервиране на техниката и подготовка за приемане на ранени и болни. Тези въпроси обикновено се тренираха под формата на тактико-специални учения. По времето на службата си проведох два десетдневни сбора – единия в качеството си на командир на медико санитарния батальон, а втория – като дивизионен лекар на 7 мсд. Натрупаният опит ми беше от полза в Медицинско управление, защото планирах и организирах, а по-късно и ръководех дейности, които сам бях извършвал. Разбира се вече в значително по-голям мащаб.

Първият 10-т дневен сбор бе през лятото на 1980 г. Течеше втората година от назначаването ми за командир на батальона. Дивизионният  лекар – полковник Георги Джамбов не разбираше от учебно-мобилизационни сборове и тактико-специални учения и не можех да разчитам на помощта му. Сборът не се очертаваше да бъде лек. Тактико-специалното учение трябваше да се проведе съвместно с КЩУ на 7 мсд. То беше посветено на настъпление в началото на войната. За целта бе приета условна държавна граница. В хода му се планираше форсиране на водна преграда – р. Марица. В хода на задължителната рекогносцировка преди учението бе определен и района за разполагане на 7 дмедсб в изходно положение – югозападните окрайнини на с. Йонково, на около 30-тина километра от гр. Кърджали по шосето за гр. Асеновград. По време на учението, Институтът на Тила на БНА трябваше да извърши полевите изпитания на мини моторна количка за вътрешно-пунктова евакуация. Налагаше се да се изиска допълнителен товарен автомобил от Ямболското окръжие, който да има приспособление за самонатоварване и разтоварване. Трябваше да проиграем и евакуация с вертолет и да устроим площадка за кацане в района на батальона.

В района на с. Веселиново се изнесохме вечерта преди мобилизацията. Започнахме устройването на войсковите приемателни пунктове за личен състав и АТТ, съгласно изискванията на наставлението за мобилизация. Процесът щеше да се наблюдава от посредниците от Медицинския отдел на Сухопътни войски. С нас изпратиха един товарен автомобил, натоварен с личното оръжие на личния състав на батальона. Охрана нямаше. По тази причина Драго Чернев преспаха върху сандъците с автомати. Войсковите приемателни пунктове бяха устроени. По наше мнение добре, според посредниците – с много пропуски. Такава оценка дадоха и на приемането на личния състав и техника.

Тук си позволявам да кажа няколко думи за посредниците. По време на мобилизацията и тактико-специалното учение те бяха непрекъснато сред нас. Не ми се иска да споменавам имена, защото някои отдавна са покойници. Няма обаче как да забравя отношението на полковниците Томов и Добрев  Те не се занимаваха с друго, освен да търсят слабости. Началникът ми – полковник Джамбов щъкаше между тях, без да каже една дума в наша защита. Между другото този стил на работа в Медицинския отдел на Сухопътни войски се запази доста дълго – почти до 90-те години на миналия век. Както се казва на войнишки жаргон, дойде време и „палачинката се обърна”. Станах началник и на двамата. Никога обаче не си позволих да им натяквам за неколегиалното им държание с мен и колегите ми през 1980 г. От този сбор ми остана една поука – да се стремя да не правя като господата Т. и Д. Не твърдя, че напълно съм успял.

След мобилизацията се разположихме се на лагер северните окрайнини на с. Веселиново. За първи път в живота ми се налагаше да командвам 150 души – лекари, сестри, санитари, шофьори, които не бяха свикнали с военните порядки и дисциплина. Батальонният продоволствен пункт, с малки изключения беше комплектован с войници от ромски произход. Такива бяха и санитарите. По действащите правила бях длъжен раздам личното оръжие на личния състав – пистолети за лекари и сестри и автомат “Калашников” – за останалите. Слава богу без полагащите се към тях бойни припаси. Очите ни в това отношение бяха, както се казва „на четири”, защото запасните нямаха навици да го опазват. Налагаше се да строявам батальона три пъти дневно, за проверка на личното оръжие. Другият проблем беше свързан с употребата на алкохол. Ако кажа, че я бях преустановил, ще излъжа. Още повече, че най-сериозните нарушители бяха запасните лекари и сестри. Стремях се да не позволя употреба на алкохол от водачите на автомобилната техника и мисля, че успях. По време на целия сбор и особено при извършване на марш, те бяха изключително дисциплинирани. С колегите си, лекари и сестри от запаса водех политика на ограничаване на пиенето в някакви разумни граници, до степен да не руши установените в лагера порядки. За това ми помагаха полковник Петко Петков от Военна болница – Сливен, главен хирург на отряда и запасния капитан д-р Недков, известен и авторитетен ямболски хирург и началник на едно от хирургичните отделения на батальона. Частично успях, защото и сред тях нямаше сериозни нарушения. В лагера беше организиран учебен процес. Личният състав изучаваше функционалните си задължения, устройството на болницата, която развръщахме и предстоящите в тактико-специалното учение задачи.

В деня преди изнасянето в района на учението валя много. Ямболският чернозем така се разкаля, че излизането на товарните автомобили с нормална проходимост за инколониране се оказа непосилна задача. Помогна високо проходимият стар “Джуган” (ЗИЛ 157, производство 50-те години на ХХ век – бел. моя), на който беше разположена микробиологичната лаборатория. Един по един извлече автомобилите на шосето за Ямбол. Предстоеше ни нощен марш по маршрута Ямбол, Роза, Раднево, Гълъбово, Димитровград, Хасково и Йонково с дължина около 150 км. Пътуването беше изцяло в тъмната част на денонощието Аз водех колоната, а Драго Чернев я приключваше. Да се шофира през нощта и в колона си е изпитание, независимо че всички шофьори бяха професионалисти и имаха години практика на волана. Драго Чернев характеризира марша с една дума – „кошмар”.

На разсъмване батальона се разположи в района на Йонково. Там щяхме да бъдем едно денонощие. Драго Чернев, Богдан Рангелов и старшина Узунов се заеха с решаването на текущите въпроси по настаняването и храненето на личния състав, а на мен при предстоеше работа на ТПУ на дивизията.

Въпросите по планирането на настъплението на дивизията от движение в началото на войната и организацията на тиловото и медицинско осигуряване бяха детайлно разработени. Заместникът на дивизията по тила полковник Иван Йорданов отдели особено внимание на организацията на взаимодействието. Времето за инколониране на батальона, за излизане на изходния пункт, за изнасяне след първия ешелон на дивизията и за заемане на района за развръщане на около километър югозападно от с. Конуш, Хасковско беше разчетено до минута. Беше разчетено, но си остана на хартия. В указания час за изнасяне, се оказа, че то се отлага. Действията на първия ешелон на дивизията „бяха неуспешни”. По създадената обстановка, командирът на дивизията полковник Запрянов взема решение да въведе в бой втория ешелон – танковия полк. Колоната на батальона с челото си вече беше достигнала планирания изходен пункт, когато получих заповед да се върна обратно към Йонково. От тези маневри по шосето за Кърджали и Хасково имам неприятен спомен. Един старшина от служба ВАИ (Военна автомобилна инспекция, нещатна служба за контрол върху военните транспортни средства – бел. моя) на дивизията ми донесе намерен на шосето автомат с пластмасов приклад. Беше го загубил някои от моите войници, тъй като само в наши батальон имаше такива. По-късно се оказа, че принадлежи на един войник от батальонния продоволствен пункт. Возел се в каросерията на товарния автомобил, а автоматът бил до него. Заспал и не усетил как оръжието се изхлузило от камиона на земята. След завръщането в Ямбол си излежа петте денонощия арест, с които го наказах. По онова време само случайността го отърва от затвора. С тези неочаквани маневри закъснението в изнасянето беше около 5 часа. В ранния следобед се озовахме до района за развръщане. Към произшествието с автомата и закъснението се прибави и друга беда. Оказа се, че избраната по карта площадка е сметището на с. Конуш. Още около един час загубих за намиране на подходящо място. На учение тези събития не са от особено значение. Последствията най-често се измерват с количеството критика в разбора. По време на война обаче, подобна грешка се заплаща с живота на ранените, които се нуждаят от спешна хирургическа помощ. След години, като преподавател във Военна академия се опитвах да внуша тази простичка истина на слушателите. Дали са я запомнили, не зная. Но тенденцията да се заменят реални действия на местността с компютърни модели не е най-правилната. Впрочем объркването на пътя от втората колона на първия български батальон в Ирак може би е сигнал за недостатъчната полева тренираност на офицерите. Но тъй като „загубването” завърши без произшествия и жертви, беше „заметено под черджето” и забравено.

Личният състав на батальона никога не беше го развръщал напълно. По време на лагера край с. Веселиново учихме запасните как да построяват двата вида санитарни палатки – голяма и малка и да разконсервират част от медицинската техника. Устройството на отделните функционални елементи изучаваха теоретично, по схеми. Тук трябва да кажа добри думи за всички – офицери, сержанти и войници. Построяването на малката хирургическа болница, каквото по същество представлява медико-санитарния батальон вървеше успешно. Персоналът на отделните функционални отделения се състезаваше помежду си. Никой не направи опит да се скрие, независимо че построяването на палатките и тяхното оборудване е доста тежка физическа работа. Може да си я представят само хора, които са сваляли голямата универсална санитарна палатка от камион и са повдигали дървеното й било. Експерименталната количка на Тила на БНА все пак помогна за разнасяне на палатките от камионите до местата за разгъването им. И толкова. Всичко останало се извършваше „на ръка”.

В момента, в който започна развръщането в района довтасаха и посредниците от Медицинския отдел на Сухопътни войски. Представих им се и доложих за перипетиите по изнасянето. Те се пръснаха по отделните работни групи, за да инспектират как се трудят лекари и сестри. Нямах и най-малко желание да се занимавам с тях и седнах да почина. Не бяха минали и 10-на минути, когато забелязах, че в района на батальона навлиза УАЗ-ка от новия модел. Такива имаше по това време само в щабовете в София. Зачудих се кой ли началник ще ме инспектира? Джипът спря на 10 м. от мен и от него слязоха генерал-полковник Герман Германов, бивш началник на Тила на БНА, а по това време Главен инспектор по тила в Инспектората на министъра на народната отбрана и генерал-лейтенант Марков – началник на Медицинско управление. Преди да се отправя на рапорт се огледах наоколо. Нямаше нито един посредник. Бяха се разбягали и изпокрили подобно на хлебарките, когато светне лампа през нощта. Рапортувах на генерал Германов. Накратко доложих обстановката и задачата, която медико-санитарния батальон изпълнява. Той пожела да разгледа от близо онова, което вече беше готово за работа или се подготвяше. Спираше се да говори с всички – лекари, сестри, санитари. Имаше усет за хубавите жени и на няколко пъти се обърна към Марков  - „Виж го другаря капитан Марко! Вместо да остави тези хубавици да почиват, ги кара да работят заедно с мъжете”. Няколко години по-късно се срещнах с Германов в гарнизонния стол на гр. Елхово. Беше станал главен инспектор по Тила. Синекурна длъжност измежду многото, които Джуров осигуряваше за пенсионираните генерали в т.нар. Инспекторат „А”. Командирът на полка и мой приятел полковник Тодор Георгиев му даваше вечеря. След няколкото чашки от ямболския специалитет – ракия „мускат отонел”, генералът с вдъхновение на ценител на женската красота разказа за първата си,  несподелена любов. И днес си го представям как цветисто описваше дебелата й, златисто руса и красива плитка. Макар и късно си обясних поведението му към дамския състав на батальона. В интерес на истината той беше съставен от млади и красиви ямболки (Казват, че „ямбол” означава много хубави жени. Не зная дали е така? – бел моя).

След обиколката седнахме пред командирската палатка. Германов извика шофьора си и му поръча да донесе бира от хладилника на колата. Мен ме помоли за малко шпеков салам за мезе. Такъв разбира се нямаше, тъй като персонала на батальонния продоволствен пункт го беше изял. Гостите трябваше да се задоволят с кашкавал. Отнесох още няколко язвителни, но общо взето добронамерени, забележки. Германов и Марков оцениха положително действията на личния състав, от което нямаше как да не бъда доволен. След около час и половина отпътуваха, а посредниците изведнъж се появиха. Като гъби след дъжд.

Привечер болницата беше готова. Всички бяхме доволни. Разпоредих да извадят 2 л. „медицински” коняк и почерпих лекари и сестри, без чиито труд не бих получил положителната оценка. Той се полагаше по тогавашните табели на медицински формирования във войските. Правеха го в Галеновата лаборатория на Централния медицински склад на Медицинско управление в София. Носеше му се славата на много качествена напитка и за онова време май че беше. Следващият ден премина спокойно – запасните изучаваха полевото оборудване, функционалните задължения и какво ли не. Посети ни полковник Любомир Газибаров – началник на Медицинския отдел на Сухопътни войски. За разлика от споменатите посредници, Газибаров беше възпитан медицински офицер. Знаеше за посещението на Германов и Марков. Остана доволен от видяното. Следобед започнахме работа по привеждане на батальона в походно положение. Това е също толкова тежка физическа дейност, колкото и развръщането на болницата. Голям проблем ни създаде разглобяването и поставянето във формените сандъци на полевото стоматологично оборудване на батальона, т.нар. „Комплект З-1”. Не бях гледал как са го привеждали в работно положение преди два дни. Но сега трудно намираха местата на отделните детайли. Комплектът бе производство на ГДР и указанията за сглобяване и разглобяване бяха на немски. Помогнаха ни представителите на Института на Тила на БНА. Независимо от тежката физическа работа, хората бяха ведри. И те, а най-вече аз бяхме решили, че всички перипетии са свършили. На следващия ден ни предстоеше да се развърнем северно от с. Българин, Харманлийско. Пътят до селото ми беше познат, намираше се в родния край на съпругата ми. Мислех, че няма да имам проблемите на първото развръщане. Често пътувах между Ямбол и Харманли и познавах не само селата, но и междуселските местности по пътя. На следващата сутрин дадох нареждане на батальонния продоволствен пункт да се изнесе самостоятелно и да се развърне в бадемовата горичка над селото, около която имаше удобни поляни за разполагане и на батальона. Исках да осигуря на хората си топла храна, когато около обяд и ние пристигнем. Само че сметките ги бях направил без кръчмаря, т. е без заместника по тила на дивизията Йорданов. Получих разпореждане да премина река Марица през понтонния мост изграден до харманлийското село Надежден. Нямаше проблем да стигна дотам. Проблемите започнаха с излизането на преправата. Тя непрекъснато се късаше, а преди нас трябваше да я преминат други поделения на дивизията. Неусетно стана време за обяд. Само че нямаше храна. Мъжете траехме, но сестрите с основание започнаха да мърморят. Пък и времето беше отвратително горещо. От ситуацията ни извади заместникът по тила на автотранспортния батальон и мой съсед по апартамент подполковник Иван Водкаджиев. Осигури половин войнишка тава с печено свинско и хляб. Това беше достатъчно за укротяване на гладните. Добре, че една от водоноските беше с нас, та нямахме проблеми и с водата. В района за развръщане се добрахме привечер. Всички бяха уморени. Налагаше се да развърнем палатки, колкото да се осигури преспиването на личния състав. Да се разчита, че след почти седем часовия престой на преправата и изнурителния пек, сме в състояние да построим и оборудваме болница не беше реално. Хората просто искаха да спят. След набързо организираната вечеря и проверка на оръжието, освободих личния състав. Не ме интересуваше, кой къде ще ляга да спи. Да, ама това беше „основна” грижа на довтасалия в района посредник полковник Д. Тръгнал да внася порядък и да разделя налягалите и вече спящи мъже и жени. Загрижен за морала в батальона. Запасните лекари разбира се не му останали длъжни. Хирургът Недков казал – „Остави ме да спя, аз всички съм ги ...,” а запасният анестезиолог Стоянов му заявил, че отдавна е забравил, що е това секс. Д. се опита да заплаши и мен. Не му останах длъжен. На следващия ден много се смяхме на онова, което полковникът е трябвало да изслуша.

Съмна се. Нещата навлязоха в обичайното за учение русло. След закуска хората се мобилизираха и до обяд болницата беше построена. Между другото си дадох сметка, че вече пети ден не се бяхме къпали. Дадох разпореждане и след обяда старшина Узунов запали Дезинфекционно душовия автомобил. След час полевата баня беше готова. Удоволствието за всички беше много голямо. „Бойният дух” се повдигна.

На следващия ден проиграхме приемане, сортиране и оказване на хирургическа помощ на ранени и болни чрез решаване на казуси на отделните работни места. От Института на Тила на БНА продължиха изпитанията на мини моторната количка за вътрешно-пунктова евакуация. Според замисъл на учението трябваше да устроим площадка за кацане на вертолет. Добре, че знаех за това предварително и се обърнах за помощ към баща ми. Той ми обясни какво трябва да направя. Както и да е. Вертолетът кацна, вероятно и без моите усилия да маркирам по правилата площадката. Свалиха „ранените”. Полковник Д. отново даде повод за смях и иронични подмятания. Поиска от придружаващия „ранените” ст. лейт Слави Колев (След години беше един от добрите офицери в Медицинско управление – бел. моя) да му представи сравнителни данни за промените на кръвното налягане на войниците преди и по време на полета. Славчо му заяви, че не е могъл да го измери заради високия шум по време на полета. Полковникът не остана доволен от отговора и обвини Колев в мързел и нежелание да изпълни задачата. И разбира се прибягна до любимата си дебелашка шега – „Ст. Лейт. Колев, дезинфекцирай си врата, за да не се инфектира, когато ти режа главата”. Горкият, навярно никога не се беше качвал на вертолет и нямаше представа как се използва медицинска слушалка по време на полет. И разбира се, не беше надхвърлили манталитета си на медицински фелдшер, какъвто е бил преди да постъпи студент във ВМИ, София (при т. нар. „Женевски съкращения” на БНА – бел. моя).

На третия ден от разполагането ни в района на Българин учението завърши. Дадоха отбой. Прибирането беше спокойно, тъй като получих разрешение да се изнесем самостоятелно до Ямбол. И ние и запасните се радвахме на демобилизацията.

Вторият 10 дневен учебно-мобилизационен сбор бе през лятото на 1983 г. Все още не знаех, че след няколко месеца ще премина на служба в Медицинско управление на Тила на БНА. За мен сборът беше по-лек. Първо – вече не бях командир на батальона, а дивизионен лекар. В този смисъл отговорността за текущото управление се носеше от новия командир – капитан Асен Панчев. Второ – бяхме си направили добри поуки от предходния сбор. Предварителната подготовка бе много сериозна. Заслуга за това имаха, Панчев, Драго Чернев и Богдан Рангелов. С много желание работеха старшина Георги Узунов и санитарния инструктор на 20 артилерийско полк Ради Николов. И до днес изпитвам уважение към тях. С Ради се видях за последен път през 2006 г. на честването на годишнината на 7 мсд. Времето не го беше променило. Обещахме си да се видим на есен и да организираме една среща на лекари, фелдшери и санитарни инструктори от славната някога Ямболска дивизия.

Лагерът до с. Веселиново беше построен предварително. На полето бяха развърнати всички елементи, които се изискваха по действащите устави – КПП, учебни палатки, палатки за личния състав, продоволствен пункт с отделни столови за лекари и сестри и за войнишкия състав, парк за автомобилната техника. Беше устроена вътрешна телефонна връзка и такава с щаба на 7 мсд в Ямбол. Подобрено беше комплектуването със запасни и техника на батальонния продоволствен пункт. По маршрута за марш за провеждане на тактико-специалното учение - Веселиново, Петолъчката, Карнобат, Черноград имаше интензивно движение. Хората и тогава се изнасяха към морето. Разбира се колоните автомобили не приличаха на днешните. Наложи се, с помощта на комендантската рота към щаба на дивизията да създадем група за регулиране на движението. Осигуриха се радиостанции за връзка на водача на колона с групата за приключването й. Панчев, Рангелов и Чернев извършиха рекогносцировка на района за развръщане. С командира на дивизията генерал-майор Иван Янакиев беше уредено награждаването на отличилите си запасни офицери, сержанти и войници. Сборът премина успешно.

Когато днес се връщам към събитията от преди 30-на години си задавам въпроса – „Кой от двата сбора беше по-полезен за мен”? Все повече се убеждавам, че ползата от първия беше по-голяма. Тогава ми е било тежко и защо да крия – ругал съм и съдбата и началниците си. Но само така се научаваш да вземаш решения и да грешиш, колкото е възможно по-малко. Управлението на хора не се учи само от книги и в кабинети.

Като командир на медикосанитарния батальон отговарях и за ежедневната работа на медицинската служба в гарнизона. В Ямбол имаше развърнати два медицински пункта – Обединен в района на 40 танков полк и втори за обслужване на автотранспортния и свързочния батальони в района на Пионерските казарми. В Обединения медицински пункт се намираха зъболечебните кабинети, носеше се 24 часово дежурство и се осъществяваше стационарното лечение на всички срочнослужещи. Да се отговаря за ежедневната медицинска дейност не е лека работа. В изпълнението на задачите – от амбулаторните прегледи, през консултациите на заболели офицери, сержанти и войници в местната цивилна и сливенската военна болница и болничното лечение на войниците, та до осигуряването на стрелбите на дивизионното стрелбище бях активно подпомаган от офицерите и сержантите от частите на дивизията, дислоцирани в гр. Ямбол. За всеки съм запазил топли спомени, което не означава, че не сме водили и оживени спорове. Ще спомена само имената им. Сред тях са лекарите Асен Панчев (дивизионен лекар от есента на 1983 г.) и  Петър Петров (епидемиолог на дивизията след Богдан) -82 мсп, Кузман Гиров (бъдещ съдов хирург), Режев и  Живко Терзиев (по-късно дивизионен лекар, пенсионирал се като началник  на УНГ отделение във Военна болница Сливен) – 40тп, Кръстю Бойчев (бъдещ началник на медицинската служба на 3-и армейски корпус) – 20 ап. Не по-малка роля имаха и медицинските фелдшери - Стоян Димитров Стоянов (Тянката) и Стефан Чилов Иванов – 82 мсп, Стойчо Атанасов – 20 ап, Малчо Малчев (след завършване на Военна академия – интендант на 3 армейски корпус) – 7 иптдн, Димитър Ставрев (днес покойник) – 7 свб, Петко Лазаров – 7 атб. Няма как да пренебрегна и приноса на сержантите Динчев (много добър акордеонист) и Стоянов – 82 мсп, Стефан Димов и Шехтов – 40 тп, Ради Николов (с него поддържам връзки и днес) – 20 ап, Желев – 7 реадн, Жан Иванов (уволниха го по религиозни причини) – 7 иптадн, Динчо Вълчев – 7 свб. Добре си вършеха работата и зъболекарите  Тодоров  и Динева – 82 мсп, Петър Дойнов и Сотиров – 40 тп, Пенко Бенов (с него се знаехме от Елхово) – 20 ап.

Като командир на медикосанитарния батальон и най-вече като дивизионен лекар на 7 мсд активно работех и с медицинските служби на частите извън Ямболския гарнизон  - лекарите Иван Каменов и Стефан Шишков (завърши кариерата си като началник на Военния санаториум в Поморие) – 12 мсп, Георги Георгиев (пенсионира се като началник на Медицинския отдел на ВМС), Емил Тодоров (днес покойник) и Солаков (пенсионира се във Военна болница Бургас) – 53 мсп, Секулов, Цветан Попов и Рашков – 7 зенап, фелдшерите Васил Георгиев, Гюров, Киров, Тенчев – 53 мсп,   Бахаров и Стойчев  - 7 зенап и старшините Георгиев и Танков – 7 зенап. За съжаление съм забравил част от имената на хората, с които делих успехи и неуспехи цели 5 години.

През късната есен на 1979 г. завършвах последното си тримесечно индивидуално обучение по вътрешни болести във Военна болница Сливен. Според действащите правила ми предстоеше да премина основен теоретичен курс в Медицинска академия. Бях направил и заявка за това. Надявах се до края на следващата година да се дипломирам като специалист по  вътрешни болести. Което отваряше пътя ми за работа във военна болница. Мечта на всеки войскови лекар от онова време, а защо не и днес. Само че обикновено съдбата ни поднася изненади. Завръщайки се в Ямбол  разбрах, че е  получен министерска заповед, с която съм зачислен на основен курс за специализация по „Организация и тактика на медицинската служба”. Нито съм имал желание, нито някой бе искал съгласието ми. Кои „висши” военномедицински интереси го налагаха и до ден днешен не зная. Министерската заповед обаче трябваше да изпълня. И така след Новогодишните празници се озовах в София, само че в двора на недостроената сграда на тогавашния ВВМИ, а не в Медицинска академия.

……

Процедурни проблеми ми попречиха да се явя на държавен изпит за придобиване на специалност по ОТМС през май 1980 г., каквато идея имаше ръководството на катедрата. Положих го успешно през декемврийската сесия на същата година. Станах специалист по „Организация и тактика на медицинската служба”. В гражданската област специалността се приравняваше на „Социална медицина и организация на здравеопазването”. Тогава не си давах сметка, че отварям нова страница в професионална си кариера.

Ще завърша спомените си с  това, че всички участници в курса успешно се вписахме във военномедицинска служба на армията на различни длъжности. С изключение на Сашо Христов, който се пристрасти към питиета и завърши безславно кариерата си. Независимо, че баща му стана началник на Тила на Сухопътни войски и получи генерал-лейтенантски пагони. Зле завърши и кариерата на Стоян Стайчев, който след 1991 г. застана начело на Военна болница Бургас . При съкращенията на персонал през есента на 1997 г. не изпълни указанията ми и допусна груби грешки при подбора на медицинските сестри. Наложи се да го предложа за освобождаване  от заеманата длъжност, независимо от приятелските отношения.

Заминаването ми на курс в Ленинград стана толкова внезапно, колкото и на курса в София. В началото на август 1981 г. бяхме на полево учение. Дежурните в Ямбол бяха предали на дежурния офицер на командния пункт на дивизията, че е пристигнала заповед на министъра на отбраната за зачисляването ми на курс „Медицинско осигуряване на Сухопътни войски” във Военномедицинската академия на въоръжените сили на СССР в Ленинград (Днешния Санкт Петербург – бел. моя).

…

По време на курса се случиха три събития. И трите в България. За 23.09. бях произведен в звание „капитан”, бях назначен за дивизионен лекар на 7-ма дивизия и избран за партиен секретар на първичната партийна организация на Тила. Новините достигнаха до мен с писмата на Пенка, следователно със закъснение. Производството в звание ставаше автоматично (Без званията полковник и генерал, при които се изготвяше поименно  нарочно представление – бел. моя) и не ме учуди. Не така стоеше въпросът с издигане на по-висока длъжност. За това и тогава и днес се изискваше събеседване. От щаба на 3-та армия явно си бяха спестили тази процедура или заминаването ми на курс беше попречило. Никой не ме беше питал и за бъдещия командир на медико-санитарния батальон, независимо че моите предпочитания клоняха към капитан Асен Панчев, а приятелите ми Богдан и Драго ги знаеха добре. Що се отнася до партийното секретарство, най-вероятно се дължеше на „заговор” на офицерите от тила. Да се занимаваш с партийна дейност си беше жива тегоба, а аз нямаше как да си направя отвод. Както и да е! Почерпих колегите си.

…

След завръщането си от Ленинград се представих на новия командир на дивизия – генерал-майор Панайотов. Посрещна ме радушно. „Другарю капитан, докладвайте си неизползвания отпуск за 81 г., починете и се адаптирайте към България. Все пак не сте били тук цели  6 месеца”. С тези думи, след като надълго и нашироко му разказах за курса, ме изпрати генерала. Вслушах се и във съвета му. В началото на м. март встъпих практически към изпълнение на задълженията си на дивизионен лекар. И попаднах във вихъра на една много сериозна задача – подготовка на медицинската служба за участие в учението „Щит-82”. С натрупаните знания от Ленинград и с помощта на Асен, Богдан и Драго разработихме подробен план – над 15 страници. Той получи висока оценка от полковник Тончо Янков от Медицинско управление, пристигнал да инспектира подготовката ни. Задачата пред медицинската служба не беше лека. Трябваше да осигурим близо 10000 души личен състав в полеви условия в три основни района. На тогавашния армейски учебен център „Ново село”, 53 мсп демонстрираше пробив на укрепен район, в района на Кочмар и Жегларци,  12 мсп, 40 тп, 20 ап и 7 реадн показваха атака на предния край на противника в т. нар. „единен брониран боен ред”, а край варненското село Вълчи дол действаше 82 мсп. Съвместно с лекарите и фелдшерите от частите, действащи в Северна България проведохме две самостоятелни рекогносцировки на районите за действие. Района на Ново село беше до болка познат на офицерите и сержантите от дивизията.  Предложих и командването на дивизията утвърди, медицинското осигуряване да се осъществи без мобилизация с наличния мирновременен медицински състав на частите и подразделенията. За евакуация на тежко болни и не дай боже на ранени при нещастни случаи планирах да използваме военните болници в Сливен и Варна и цивилните здравни заведения в Тервел и Добрич.

 В района на учението заминах с авангардната група, ръководена от заместника на дивизията по бойната подготовка и бивш мой командир на полк подполковник Цветан Тотомиров. В групата бяха Йордан Белчев - старши помощник в Тила на дивизията и началник на 7 зенап старши лейтенант Рашков. Задачата на последният беше да организира медицинското осигуряване на ж.п. ешелоните с личен състав и техника.  Аз отново извърших рекогносцировка на местата за разполагане на частите. Срещнах се с главния лекар на болницата в Тервел, който ми обеща пълно съдействие за лечение, включително и при епидемиологични неблагополучия. Все пак беше най-горещия период на лятото. В Добрич посетих болницата и окръжната Хигиенно-епидемиологична инспекция. Срещнах се Люба, местна  епидемиоложка и приятелка на съпругата ми. И  на двете места договорих основните въпроси на евентуалното ни бъдещо сътрудничество.

След дислоциране на щаба на дивизията и поделенията, действащи в Северна България, тила развърна пункт за управление в едно дере, вляво от пътя Жегларци, Кочмар. Устроихме се и ние. Моята група  беше в състав фармацевта старши лейтенант Чернев (епидемиологът Богдан Рангелов остана в Ямбол, тъй като му предстоеше да замине на курс в Ленинград – бел. моя), капитан Петър Петров – микробиолог на отряда, лейтенант Иванов – фелдшер от 82 мсп, старшина Узунов и трима войници - шофьори на линейката и специалните автомобили. Развърнахме малка амбулатория и стационар. Полевата микробиологична лаборатория премина от походно на работно положение. И както се оказа свърши добра работа. Благодарение на старшината Узунов заработи комбинирания на дърва и електрически ток стерилизатор, модел. Медицинските служби на полковете също развърнаха свои пунктове. Имах чувството, че сме се подготвили за всичко.

Оказа се, че не е така.

Първото ми главоболие започна с осигуряване на лагера на генерал-лейтенант Цоцов – заместник командващ на Командването на Сухопътни войски и отговорник за практическите действия на дивизията в Северна България. Постави задача  да почистим района в който се намираше лагера му от кърлежи. Казах на лекаря на оперативната група Денчев, мой познайник от войнишките години, че не разполагам с подобни препарати. Имитирах дейност като в отсъствието на генерала пуснахме десетина димки с ДДТ (по това време препарата беше забранен за употреба в страната. Армията обаче „трудно” спазваше забраните – бел. моя). Дали е имало ефект не зная, то Денчев повече не ме потърси.

Проблемите с Цоцов се оказаха нищо в сравнение със започналата на 09.09. епидемия от вирусен хепатит тип „А” в 12 мсп. Тя има своята предистория. Около два месеца и половина преди да заемем района на учението, ми докладваха, че от войнишкото работно подразделение в столовата на полка са заболели от хепатит двама души. Богдан Рангелов предугади риска от възможна бъдеща епидемия. Проведоха се всички известни на епидемиологията мерки – изолиране на заболелите във Военна болница Сливен, смяна на работното поделение, наблюдение на контактните – термометриране и изследване на урината за пигменти и прилагане на Гама-глобулин на личния състав от засегнатото подразделение. Като изхождахме от предстоящото учение, поискахме от медицинския отдел на 3-та армия – по телефона и писмено, да проведем в полка поголовна гама-глобулинова профилактика. Беше ни отказано. По-късно се оказа, че отказът е бил съгласуван със специалистите от Медицинския отдел на Сухопътни войски – полковник Томов и на Медицинско управление – полковник Георги Еленков. Гама глобулиновата профилактика не ни се размина. Само че персонала на 12 мсп се наложи да я направи в полеви условия и на 2000 души.

Епидемията се разрастваше с бързи темпове. До края на учението в болница бяха настанени 90 души войници.  Колко преболедуваха безсимптомно не зная. За „зла врага” всички болни бяха специалисти – механик водачи, мерачи и т.н. Рискът да се срине подготовката на 12 мсп за показните действия пред висшето политическо и военно ръководство на Варшавския договор не беше малък. Генералитета нервничеше. За разлика от моето командване. Благодарен им бях, че ме разбираха. От медицинска гледна точка правех всичко необходимо. На ежедневните съвещания в лагера на Цоцов, нямаше какво друго да правя, освен да докладвам броя на заболелите. Не можех да прогнозирам кога епидемията ще спре. И едва ли има някой, който може да го направи. Докато на едно от съвещанията ме изгони. „Нямам нужда от вас. Напуснете”. Типично по фелдфебелски. Напуснах, от което епидемичната обстановка не стана по-добра.

Бедата, както  казват, не идвала сама. В 12 полк започнаха групови заболявания от дизентерия. За да се разболеят общо 100-на души. Не стига това, ами полковник Георги Еленков беше заповядал да ги лекуваме на място. Не се съобрази с доводите ми, че тервелската болница е готова да закрие временно вътрешното си отделение, за да лекува болните. По това време един армейски отряд от 3-та армия с командир терапевта подполковник Гурко Паунски бездействаше в близост до нашия район. А можеше да бъде използван.

Разкритият временен стационар в полка беше примитивен. И нямаше как да бъде другояче. Времето ни притискаше. Не можехме „с магическа” пръчка” да доставим необходимите болнични палатки, легла, пижами и друг инвентар. Само че ругатните от старшите началници и най-вече на генерал Събев, останаха за заместника по тила Стоян Желязов и за моя милост.

Колко прав е бил непознатия за мен Ханс Цинсер, който в далечната 1935 г. е казал – „Генералите рядко печелят войни....Много по-често те остават в историята, ако успешно са отразили епидемичните удари срещу войската”

Микробиологичната лаборатория работеше на пълни обороти. Причинителят беше изолиран. Между другото диарични заболявания, макар и единични, се появиха и в останалите части от дивизията. Откриха се здрави носители и в столовата на КП на Сухопътни войски.

Частите на дивизията бяха подложени на непрекъснат „терор” от проверяващи. Само министър Джуров и шефа на Генералния щаб Семерджиев не се появиха. Днес ми е трудно да си спомня имената на всички капацитети. Особено тилови. Но един случай се е запечатал в паметта ми завинаги.

Беше някъде около обяд. Дежурният по Тилов пункт за управление предаде заповед да се явим със Стоян Желязов на КП при заместник министъра на отбраната и началник на Главно политическо управление на Народната армия генерал-полковник Кирил Косев. Казано-сторено. Косев и придружаващите го офицери в компанията на заместника по политическата част ни посрещна в палатка тип „навес”, седнали около маса със сервирани салати, водка и „Кока кола”. Представихме се, както изискваше устава. След което започна тирадата на генерала. Оказа се, че той последен отишъл да си измие ръцете на полевата мивка. Кърпата вече се била навлажнила. Майстор-готвачът му предложил нова. Само че с фабричния етикет. „Как може такова безобразие другарю подполковник”?, обърна се той към Желязов. „Вие знаете ли колко бактерии има по една кърпа, излизаща от завода”? След което „напоително и с наставнически тон” ни разказа, как съпругата му, след като закупи хавлия за ръце я изпира на 90°С и след като изсъхне я изглажда. След това продължи с експозе по етикета за сервиране (Бяха пропуснали върху сукнените покривки на за хранене да поставят бели  - бел. моя). И заключи – „Щом посрещате така началника на Главно политическо управление, представям си как се отнасяте с обикновения войник”! В случая не става дума само за глупостите, които този висш военен изговори. Това, че двама офицери, стояха пред него в стойка „мирно” не му попречи да си отпива от колата, а на подчинените му – и от водката и да замезват. Добре, че не съм отмъстителен и не принесох отвращението си от генерала върху близките му. За последен път го видях през лятото на 2011 г. На другарска среща на третоармейци. Небръснат, със  замърсени, овехтели и негладени дрехи. От бившето величие не беше останало нищо.

„Щит-82” вероятно не е оставил добри спомени и в други офицери – майор Борисов, командир на 12 мсп, снет от длъжност защото беше изгонил съветски офицери от пиянска сбирка в артилерийския дивизион на полка и капитан Костадинов – началник щаб на 7 зенап, също свален от длъжност, за това че наби няколко души в кръчмата на Жегларци. Бяха отказали да говорят на български и да го обслужат. Случайно бях свидетел на случката. С Коцето послужихме известно време заедно във Военна академия.