САМУИЛ СЕ ЗАВРЪЩА, СОЛУНСКОТО ПРИМИРИЕ СЪЩО – ИСТОРИЧЕСКИ ТРИУМФ ИЛИ НАЦИОНАЛНО БЕЗХАБЕРИЕ?

 

 

Филип Антонов, 2 октомври 2026  г.

Мислех да си затрая и да не развалям очакваната еуфория около останките на цар Самуил, но в съзнанието ми изплува още един факт, който не ми дава мира и ме гложди отвътре. Първия път, когато писах по темата, го спестих. Но като гледам патетиката на политическия ни елит и еуфорията на маса пишман историци, които просто искат да са на държавната трапеза, реших все пак да ви обърна внимание на някои детайли.

От глупост ли, от простотия ли, що ли – но да обявиш новината за пристигането на костите на цар Самуил баш на 29 септември е пълно невежество и безхаберие.

Ако нашите управници имаха поне грам истинско чувство за история, а не поза, щяха да знаят, че на същата тази дата – 29 септември – през 1918 г. е подписано Солунското примирие. Онова, с което България признава поражението си в Първата световна война, а 100 000 български войници, разположени на запад от Скопския меридиан, стават пленници, без изобщо да са победени на бойното поле.

Трябва да си уникално гламав, за да изтъпаниш точно тази новина на точно този ден.

И ако за Кирил Петков и Асен Василев е донякъде „простено“ да са гламави по историческите теми – заради спецификите на тяхното възпитание, образование и професионална реализация, то един български генерал, който днес заема поста на редовен министър-председател, би трябвало много добре да знае коя дата какво означава и кога какво се обявява от трибуната на Министерския съвет.

Впрочем, гръцките медии едва ли случайно обявиха това точно на 29 септември. За Атина това е дата на върховен национален и дипломатически триумф – денят, в който те окончателно изваждат България от голямата игра и си подсигуряват Егейска Македония. И сега, докато гърците празнуват победата си, нашите „държавници“ подписват съгласувани меморандуми. На никого ли в София не му светна на акъла защо Атина настоява точно за тази дата?

Културният министър Евтим Милошев, след като години наред въртеше тотото по БНТ, сигурно вече бърка числата и датите. Настоящият културен министър дори стигна дотам, че в апотеоза на своя изкуствен PR патос (Милошев винаги е бил много слаб актьор) взе, че сравни костите на Самуил с костите на собствения си баща (Бог да го прости човека), питайки патетично колко струват те.

Но там, сред уж „патриотичната“ среда около Румен Радев, наистина ли на никого не му прещрака в главата за какво става въпрос?

Защото, направете си простата сметка: костите на най-трагичния български цар в продължение на десетилетия лежат заключени в някакво солунско мазе. И ни ги връщат – или поне ни го обявяват – баш на датата, на която в същия този Солун е подписано прословутото примирие.

Кръгът на националния ни мазохизъм се затваря перфектно… И ние ръкопляскаме, без да усещаме горчивия цинизъм на ситуацията.

Има и още една подробност, която услужливо се премълчава.

Въпросното споразумение отваря истинска Кутия на Пандора и това ясно е разписано в текстовете му.

Оттук нататък опитните гръцки дипломати ще си искат още и още. Тези 48 реликви ще се окажат само началото на техните безкрайни претенции към българските музеи и архиви. Прецедентът вече е създаден. Бойко Борисов, при цялото му прословуто невежество, поне притежаваше един важен инстинкт: знаеше, че има хора много по-умни и сведущи от него в подобни дела, и ги слушаше. Точно както слушаше покойния проф. Божидар Димитров.

Чепат, устат, понякога фантазьор – ама Божидар Димитров не клекна на гърците! А днешните клекнаха.

И това при условие че именно проф. Димитров извади наяве въобще съществуването на тези артефакти в нашите фондове. Горкият човек явно е смятал, че по този начин ще ги съхрани завинаги у нас…

Странно и дълбоко смущаващо е и мълчанието на Българската православна църква. Нали уж сред тези 48 реликви, които връщаме, има и мощохранилници? А мощи има ли? След първоначалната еуфория и малкото разумни гласове, задаващи въпроса „А какво даваме ние?“, институциите побързаха да си вържат гащите, че нямало да даваме ръкописи, а само някакви си там църковни работи. Е, БПЦ няма ли отношение към това? И то при положение че винаги гръцката православна църква е „водила хорото“, така да се каже, в разговорите за размяната на Самуиловите останки с нас.

И тук изплува грандиозната историческа ирония. Навремето точно Константинополската патриаршия обвинява българското духовенство в етнофилетизъм – сиреч, в греха да обичаш нацията и народа си повече от самата вяра.

Днес обаче кой е етнофилетистът? Ние, които раздаваме светини за политически дивиденти, или гърците, които подчиняват православни реликви на хладнокръвния си национален интерес?

И въобще не ми се влиза в безкрайната и тънка тема дали нашите учени през Първата световна война са взимали артефактите от гръцки или негръцки манастири. Нито доколко днешните гърци са баш онези ромеи от Средновековието. Или пък за това, че след падането на Константинопол от латините именно България се е считала за център на православието, а не остатъците от т.нар. „Византия“.

Тази материя е изключително сложна, дълбока и вековна. Тя просто не е от интелектуалното ниво нито на Радев, нито на Милошев.

Не ме разбирайте погрешно – и аз се радвам. Връщането на костите на Самуил след повече от 20 години тежки и изтощителни преговори безспорно е голям успех, особено в очите на масовия българин, и е събитие с огромна емоционална тежест. Но зад радостта на масите винаги се крие една много по-елитна и хладнокръвна гръцка прозорливост.

Най-великият гръцки шах е точно този: те си взеха своето, затвориха този многогодишен казус по своите правила и сега гледат сеир отстрани. А виж, „българчетата“ в Скопие и София нека се карат и лаят помежду си вовеки веков за това чий е Самуил. Разделяй и владей в класически балкански стил. Сега ни остава само да чакаме следващото „солунско примирие“.

И въпреки това всичко щеше да бъде супер, ако просто реакцията на политиците ни беше малко по-сдържана, зряла и достойна.

Вместо това станахме свидетели на паноптикум от фалшив, придошъл патриотизъм. Патриотизъм на хора, за които историята е просто поредното квадратче в PR плана им как да спечелят следващите избори и да тушират текущите си скандали.

Но понякога лицемерието е далеч по-дразнещо от откровената тъпота.