ПЕСНИ, ТАНЦИ, ШАФРАНТИИ, ПЕРА, ФЛЬОНГИ, КИНТИ И ПРОГРЕСИВНА СЕЛЯНДУРЩИНА

 

Васил Петев, леко редактиран и със съкращения

Няма да се караме, няма да се бием,

седнали край масата ракия ще пием

Васко Жабата дърпа струни на китарата,

а на микрофона – баш Цеца Цафарата¹

Хора, ще чуете мелодии и народни песни,

цигански кючеци, всичките са лесни.

Припев:

Комбайна и вършачка

пала манде² куротрошачка. (2)

По песента „Комбайна вършачка“

на оркестър „Камчия“

Един тон да объркаш и цялата мелодия отива на кино. Един тон! А у нас не просто сме объркали тона — ние сме сменили оркестъра, продали сме инструментите за старо желязо и накрая сме поканили Васко Жабата да дирижира. У нас вече не било Дунавско хоро, а било Васко Жабата. И най-страшното е, че никой не се учудва. Напротив — хората стават на крака, размахват салфетки и викат още.

И така вече години. Песни, танци, шафрантии, пера, фльонги, кинти и прогресивна селяндурщина. Един безкраен селски събор, на който оркестърът свири, кметът реже лентата, попът ръси със светена вода, а някъде отзад някой тихичко прибира общинската каса. После всички се хващат на хорото, защото ние сме си такива — душа даваме за празник, ама за работа все нещо не ни достига.

Опорочена държава е нашата. Тежко болна държава.

Хиалурон в джуките — хиалурон в мозъка. Фасада до фасада, силикон до силикон, празни приказки до празни приказки.

Красотата вече не е въпрос на вкус, а на кубици. Уважението не е въпрос на характер, а на марка часовник.

И как няма да е така, като нонстоп ни управляват хора, които са превърнали посредствеността в управленска философия, наглостта – в политически капитал, а безсрамието – в професионална квалификация. Достатъчно е най-глупавите да са най-шумни, най-наглите да са най-видими и най-безскрупулните да държат микрофона. Останалите постепенно свикват. Първо се възмущават, после се смеят, накрая гласуват за същото, защото поне го познават.

Но знаете ли кое е най-жалкото? Че въпреки всичко продължаваме да очакваме чудо. Чакаме да дойде някой нов, чист, честен, компетентен и смел човек, който да влезе в тази кочина, да отвори прозорците, да изхвърли боклука и да ни върне достойнството. И ако утре се появи такъв човек, ние вероятно първо ще проверим дали има харизма, дали говори добре, дали е наш човек и дали може да ни даде нещо.

Защото сме свикнали да търсим спасител, а не система. Личност, а не правила. Силен човек, а не силни институции. Някой, който да ни избави от последиците, без да ни кара да променяме причините.

И докато чакаме следващата премиера, оркестърът продължава да свири.

Васко Жабата е на китарата. Цеца Цафарата е на микрофона. Отпред се вихрят онези, които никога не са се съмнявали в собствената си правота. Отзад стоят хората, които плащат сметката. Някъде в тъмното един учител се чуди как да обясни на децата, че знанието има значение. Един лекар си брои дежурствата. Един млад човек си стяга куфара. Един пенсионер избира кое лекарство да отложи за следващия месец.

А политик току-що е обяснил, че държавата никога не е била в по-добро състояние.

И всички продължават да танцуват.

Само че музиката отдавна не е празнична. Тя е шумът, който заглушава въпросите. Тя е мелодията на едно общество, което е объркало свободата с безнаказаността, успеха с показността, властта с личната собственост и надеждата с поредната предизборна реклама.

Един тон да объркаш и цялата мелодия отива на кино.

А ние отдавна не сме объркали само тона. Объркали сме нотите, диригента, оркестъра и самата представа защо изобщо има музика.

И най-тъжното е, че вече не ни прави впечатление.

Защото, драги гости, оркестърът ще свири само за вас.

Само че сметката пак ще я платите вие.

Бележки:

¹-дървен духов народен музикален инструмент, тук – свирка;

²-циг., за мен.