ЗА КОЖАТА НА ЕДНА КОЛТУКЛИЕВА

 

Интернет, 24.10.2026 г.

Съдът пусна бияча на Соня Колтуклиева по политически причини. За да отърве Михаела Доцова – фаворитката на сивия кардинал Копринков, от необходимостта да хвърли оставка.

 Съдебната система у нас винаги е с управляващите и обслужва силните на деня. Според анонимния съдия Колтуклиева не се е наранила заради удар от гарда. Вероятно се е самонаранила в самоотвержената си симулация. Дали щеше да постанови същото, ако ставаше дума за майка му? И дали човек симулира, падайки по гръб на тротоара, удряйки главата си?

Обществото и съдът очевидно застанаха на страната на НСО и оправдаха насилието над жени. Обществото е оскотяло. Хората изведнъж се загрижиха за „протокола“ и че не трябва да се отварят вратите на охраняван автомобил. Всъщност журналистите, а и обикновените граждани, имат право да отварят всяка врата на властта, особено ако е платена с нашите данъци.

Кефите ли се на НСО? На кортежите, дето ви мачкат по кръстовища и магистрали? Имплицитно мнозина си мечтаят да са с привилегии и ескорт. Разпознават се за „охранявани лица“ и си избиват комплекси.

За 24 часа всички станаха експерти по журналистика и държавна охрана. Всички узнаха и предвидиха какво би се случило в САЩ при аналогична ситуация – Колтуклиева най-малкото е щяла да бъде разстреляна...

Обществото съжалява, че Колтуклиева не е разстреляна и жали за стресираната председателка на Народното събрание Михаела Доцова. Обществото обича да проявява мазохизъм в озлоблението си. Виртуалните глутници са страховита полиция на мисълта. А журналистите са по-мразени от политиците и мутрите, което си е някаква българска особеност.

Основната опорка е, че Соня Колтуклиева не е журналист, защото била на „Боко и Шиши“ и много нахална. Не е достатъчно любезна към политиците. Възхитително е, че неграмотни илитерати и всичколози, които името си не могат да изпишат правилно дори, раздават оценки кой е журналист и кой не е.

Менторът на Михаела Доцова – Николай Копринков, успя да активира целия тролски апарат на управляващата партия в защитата на невинния гард и стресираната Доцова. Появиха се и фейсбук групи „Аз съм Мартин Варадинов“, което си е отделна тема за реферат по народопсихология. Мартин Варадинов просто си вършел работата, но Соня Колтуклиева няма право да си върши нейната и да задава напълно резонни въпроси. Що така?

В пристъпи на радевизъм новата клиентела (която иначе се самоопределя като суверенистка) бързо забрави, че именно Михаела Доцова отхвърля всяко конструктивно предложение на опозицията, и че тя бе висш административен кадър в сваления с протести кабинет на Росен Желязков.

Тази жалка история е показателна за масовото обуначване на критично високи маси от населението покрай злоупотребата със социалните мрежи. Фейсбук извади демоните на светло.

На бял свят излязоха хора, които се давят от омраза към Соня Колтуклиева. И пренасят омразата си към всеки, който дръзне да я защити или поне да изкаже съжаление, че е била просната на тротоара от мускулест държавен гард. Превърна се във въпрос на чест и парола за политкоректност да минеш през социалките и да я обругаеш..

Как работят механизмите на колективната бесовщина? Дали тази жена (която не е безгрешна, както всеки един от нас) е най-голямото зло? И дали хората, които днес я ругаят, след време прочетат обидите и епитетите, които са изсипали по неин адрес, ще се почувстват горди от себе си? А какво ще си кажат онези другите, страхливците, които замълчаха? За да не разсърдят Радев и „хилядите му последователи“. Да не кривнат случайно от тренда. Това е най-тъжното в този сюжет – налагаме си автоцензура, понеже непрестанно трябва да угаждаме на някакви „последователи“, да трупаме безсмислени лайкове и да чешем егото си, че сме харесвани...

Вятър и мъгла е това, дами и господа. Докато не пипнеш човека, не видиш очите му, не чуеш гласа му, всичко е измама. А предателство спрямо принципите ти е да спестяваш неудобни истини, защото няма да бъдеш акламиран от анонимната онлайн тълпа.

Журналистите, каквито и да са, не са нашият враг. Те са функция, симптом за обществените болести. Пълна идиотщина е да заставаш срещу журналист заради перхидролена секретарка, спусната с парашут за председател на Народното събрание. Друго е да мериш на око подметката на маратонките на падналата Колтуклиева и да се подиграваш, че стискала до последно телефона си? Добре би било на тая възраст и вие да бачкате с подобна страст, вместо да хейтите от дивана който и каквото ви падне.

Соня Колтуклиева е стар боен другар и колега. По кардинални въпроси може да имаме напълно различни позиции, но нямам притеснения да застана до нея, тъкмо когато е стигматизирана от „общественото мнение“. Данък обществено мнение не съм плащал през целия си живот. Накъдето и да е отивала тълпата, тръгвал съм наобратно) и съм горд с това, въпреки че ми е струвало твърде скъпо. На моите години е късно да се променям.

В такива моменти се сещам за репликата на Цеко Цеков от „Кълбовидна мълния“ на Иван Радоев – „Не успях да бъда Джордано Бруно, поне да си остана Цеко Цеков… ¹.“

БЕЛЕЖКА:

¹-централен герой в комедията, обикновен, дребен и сив държавен чиновник, дълбоко недоволен от себе си, от съдбата си и от липсата на значимост в живота си, а цитираната реплика е от „Ода за държавния чиновник“, както я нарича Радоев, в края на комедията