ВОЕННОВЪЗДУШНИТЕ СИЛИ НА БЪЛГАРИЯ – ГОРДО МИНАЛО, ТРЕВОЖНО НАСТОЯЩЕ, (НЕ)ЯСНО БЪДЕЩЕ

 

Полковник от резерва Владимир Миленски, Faktor.bg,

17-21.08.2026

Авторът е военен експерт и публицист, преминал  е през редица командни и щабни длъжности в Българската армия, бил е национален представител в Политико-военната работна група на Съвета на Европейския съюз в Брюксел, активен член на Атлантическия съвет на България и Съюза на офицерите от резерва „Атлантик“, в периода 2023–2024 г. е директор на Информационния център на МО,  коментатор в БНТ, БНР и др. с категорична позиция срещу продължаващото робуване на съветското военно наследство, автор на анализи за неефективно разходване на средства във Военновъздушните сили и нуждата от цялостен одит на командването.

***

ВМЕСТО УВОД

Българската армия навлиза в 2026 г. с рекорден исторически бюджет за национална отбрана. В рамките на това безпрецедентно финансиране, само за нуждите на Военновъздушните сили (ВВС) се отделя огромен годишен дял – близо 1 милиард евро. Когато обаче съпоставим тези колосални суми с крайния резултат – могат ли ВВС да воюват, реалността става шокираща за обществото

Настоящата поредица в три части няма за цел да атакува българския войнски етос. Целта ѝ е да образова политическата класа и обществото, като посочи болезнените, но икономически рационални стъпки, чрез които родната авиация може да се възроди от пепелта на контролирания институционален упадък.

Адресат на този анализ не е дългогодишно отглежданата ведомствена – цивилна и военна номенклатура. Тя не е част от решението, тя е част от проблема.

Адресат е българското общество, което има своите дълбоки сантименти към авиацията и точно заради това заслужава да знае как се управлява и поддържа неговата сигурност и се харчат неговите милиарди – как се пилеят парите, отделени от залъка на неговите деца.

Настоящата дисекция, диагноза и предложена реформа са изградени изцяло на базата на явни и официално достъпни източници на информация, пречупени през фискалната, политическата и военната логика, по която функционират успешните армии в съвременните демократични държави от западната цивилизация.

Анализът няма за цел да навлизаме в тясната професионална ниша на военната авиация, нито да дава напътствия как се изпълняват сложни фигури от висшия пилотаж в небето.

Гражданската и мениджърска грижа за добро управление на обществения ресурс, е насочена единствено към крайния продукт - бойната ефективност на военната авиация. Нямаме достъп до вътрешна, нито до класифицирана информация, но ако Министерството на отбраната и командването на ВВС разполагат с по-точни или различни данни, които биха могли да коригират тази диагноза, изводи и предписано „лечение“,  ще се радваме да ги чуем в рамките на открит, държавнически диалог. Във всеки случай, официалните факти са безмилостни и изискват незабавни, макар и болезнени стъпки за спешно необходима промяна.

I.АНАТОМИЯ НА ФАЛШИВАТА БОЕСПОСОБНОСТ –МИЛИОНИТЕ, КОИТО ИЗГАРЯТ В ПИСТИ БЕЗ БЪДЕЩЕ

 В историята на българската национална сигурност няма по-емоционална и скъпоструваща тема от състоянието на Военновъздушните сили. През последните години обществото ни бе заливано от вълни от политически ПР, официални декларации за „надежден черноморски щит“ и тържествени обещания, че с пристигането на новите американски изтребители F-16 Block 70 България най-накрая ще стъпи в ерата на модерната авиация. Политическото и военното ръководство разполагат с безпрецедентен оперативен комфорт – пълна централизация на властта, абсолютен контрол върху всяко ведомствено решение и рекордно високи бюджети за отбрана. За настоящата година финансовата рамка за армията е изстреляна във висините на историческите 2,71 милиарда евро (2,25% от БВП). В рамките на вътрешното разпределение, заделената за ВВС сума възлиза на колосалните 750 милиона, до един милиард евро.

    Защо тогава, въпреки тази концентрация на парични ресурси и управленска власт в ръцете на върховното командване, реалната бойна готовност в българското небе продължава да съществува предимно като хартиена илюзия? Отговорът се крие в системното икономическо късогледство

Когато една от големите световни одиторски фирми, като KPMG например, анализира голям икономически субект, тя не се вълнува от сантиментални лозунги или патетични спомени, защото пазарът е безмилостен и не робува на емоции. Одиторите боравят със строго прагматични показатели: управление на жизнения цикъл, възвращаемост на инвестицията и реален разход за постигнат реален резултат.

За армията ролята на пазара се играе от войната – далеч по-брутална, безмилостна, кървава и смъртоносна и едва ли има по-силен аргумент защо трябва да приложим същата хладна бизнес логика и към българските ВВС.

В една свободна демократична държава тази логика почива на железен и ясен принцип: ние, гражданите, разбираме от добро управление на пари, ресурси и постигнати крайни резултати; сега вие ни покажете постигнатите с нашите милиарди ваши резултати – според както ги изисква Конституцията. Този принцип изисква хирургически чисто разделение на ролите в отбраната. За да го разбере всеки, е достатъчно да си представи структурата на една голяма корпорация. В нея има Надзорен съвет (или Борд на директорите), който защитава интересите на акционерите (в нашия случай – на гражданите) и представлява политическото ниво (;инистър и Народно събрание). Тяхната функция е да дефинират заплахите, да намират съюзници, да осигуряват ресурсите и да задават крайната стратегическа цел, изразена в измерими показатели за ефективност. Под тях стои Управителният съвет начело с Главен изпълнителен директор (CEO), който съответства на експертното, изпълнителско ниво (за отбраната това са генералите). Тяхната единствена функция е с предоставените им ресурси да произведат максимална бойна ефективност на армията в условията, които Бордът им е осигурил.

Всяка взаимна намеса е пагубна, защото вкарва същностен конфликт на интереси. В България обаче тези две нива съществуват в силно опорочена и на практика слята форма. Политиците от Борда, спазвайки точно буквата на закона (който самите те са написали), избират, назначават и упълномощават генералите така, че те да бъдат политически послушни, в замяна на което им е гарантирана безнаказаност при отсъствие на нужните реални бойни способности в армията. Същевременно — отново по закон — политическото ниво не носи отговорност за реалната боеспособност на армията – това по подразбиране се очаква от генералите. Получава се перфектна доходоносна сделка,  осигуряваща ресурсно изобилие за двете страни при пълна безотговорност за резултатите: генералите в „Управителния съвет“ получават лукса на високия обществен статус, уважение и сериозни финансови облаги, без „Бордът“ – нито министерският съвет, нито народното събрани, да им търси сметка за некомпетентността на войските – в нашия случай, на бойната ни авиация. В замяна генералите се „отблагодаряват“ на политиците с доклади, пълни с показна загриженост, заблуждаващи обществото („акционерите“) анализи и „експертни“ препоръки, които свалят отговорността от политическото ръководство за конкретни политически решения, с което му осигуряват политически комфорт и възможности за гигантска корупция... Например, генералите ще се заклеват и подписват многократно под лъжливи твърдения, че единствено Русия може да ремонтира двигателите на МиГ-29, за да дадат на конкретно правителството и на конкретно мнозинство в народното събрание оправдание пред избирателя за разрешаване (от народното събрание) и подписване (от правителството) на вече уговорен с руски доставчици, или с техни посредници, договор за ремонт за десетки и стотици милиони евро, независимо че това не увеличава бойните способности на авиацията, а напротив, загробва я в блатото на миналото. Но както посочихме по-горе, имайки гаранцията от политиците за запазване на генералския им престиж, заплата и военна кариера, а за мнозина и перспектива за привлекателна политическа кариера.

Разменяните от време на време между политици и генерали публични критики са внимателно калибриран театър, колкото да създадат илюзия за критичност (“checks and balances”), но всъщност целящи да циментират тази симбиоза за безотговорно и безнаказано изсмукване и пропиляване на обществения ресурс, тъй като той не произвежда реална бойна мощ във ВВС. Тази порочна традиция, съществуваща вече повече от три десетилетия, е създала култура и убеждение и сред политиците, и сред офицерите, че това е нормалното положение на нещата. Тази тематика съзнателно не се преподава във Военната академия, защото би подложила на съмнения добре функциониращата симбиоза между висшето политическо и висшето военно ниво на управление на отбраната.

Защото тогава ще лъсне стряскащата истина: българската авиационна система е съзнателно проектирана и управлявана така, че да не произвежда ефективна отбрана,  а да поддържа раздута щабна бюрокрация, личен финансов комфорт на военната номенклатура и финансово пагубна за мащаба на страната инфраструктура. Любителите на конспиративни теории биха казали, че това сигурно е планирано в столицата на държава, която счита България за враг. Ние няма да се впускаме в подобни спекулации. Вместо това ще посочим корена на проблема, на базата на фактите, числата и съвременната българска законова реалност.

За да разберем истинския мащаб на днешното разхищение, трябва да направим нещо, което Министерството на отбраната старателно избягва в годишните си доклади за състоянието на въоръжените сили: ще направим един 15-годишен ретроспективен одит на ресурсите за ВВС, защото авиация не се гради година за година, а е дългосрочно усилие за цялото общество.

През последните 15 години – периода 2011–2025 г. – общата сума, изразходвана от българския данъкоплатец за отбрана, възлиза на приблизително 16,5 милиарда евро. От този общ бюджет за ВВС са заделени близо 32%, което представлява сума от порядъка на астрономическите 5,28 милиарда евро (включително авансовите милиардни плащания за F-16 от 2019 г. насам). За обикновения данъкоплатец това число е просто абстрактна и трудноразбираема суха статистика. Но ако го превърнем в човешки труд, това са десетки милиони изработени работни смени, милиарди часове тежък труд на българските шивачки, строители, учители и инженери, които всеки месец отделят от залъка на своите деца под формата на ДДС и осигуровки, за да захранят тази машина. Гражданите дават своя брутален ежедневен принос, вярвайки на обещанието на авиационното командване, че срещу тези пари получават денонощна и сигурна защита на българското небе.

На практика обаче, срещу тези милиарди от потта на нашите семейства, вместо защита в небето, върховното ръководство ни предлага предимно  „небесно упование“ – илюзия за отбрана, крепяща се на хартиени доклади, докато реалният продукт липсва. В XXI век, когато модерните армии оперират в дигиталното пространство, на българския данъкоплатец перфидно се предлага пищен декор от църковни водосвети, строежи на параклиси в базите и казармите и редовни тържествени молебени. Връх на този институционален кич стана гротескното посрещане на първия изтребител F-16 на пистата на трета авиобаза – най-високотехнологичната авиационна платформа бе пръскана със светена вода под дима на кадилници, сякаш бойната готовност на един софтуерен звяр зависи от силата на молебена, а не от часовете летеж на пилотите. Това е съзнателна и умишлена манипулативна игра с религиозния и патриотичен сантимент на българина.

Когато една управленска система е провалена, тя с готовност подменя хладните факти, черните кутии и техническата изправност с тамян. Внушава ни се, че сигурността на небето ни е въпрос на мистично чудо, а не на управленски мениджмънт. Този параван вече не може да скрие истината – националната сигурност не се гради с ритуали за замазване на очите, а с разкриване на причините за провала, безмилостна дисекция на дефектите и незабавна структурна корекция.

Какво на практика „произведоха“ ВВС срещу тези инвестирани над 5 милиарда евро за тези 15 години? Отговорът на одиторите е безмилостен – нулева бойна ефективност, флот в състояние на перманентна техническа агония и катастрофален срив в подготовката на пилотите.

Командването на военновъздушните сили, под благосклонния поглед на политическото ръководство, поддържа в състояние на летателна годност едва 12 до 15 летателни платформи от всички типове (МиГ-29, Су-25, C-27J Spartan, Cougar, Bell-206, учебни L-39). И за управлението на тези петнадесетина изправни машини ние, като „акционери“ плащаме издръжка на 5 до 6 активни генерали само в авиацията. Това означава, че България оперира с 10 пъти повече генерали на една изправна бойна машина в сравнение със средния стандарт на Алианса.

Нещо повече, докато по-развити съюзници от НАТО отдавна се отказаха от илюзията на „суверенната самодостатъчност“, поделяйки си бойното дежурство и закривайки излишните или обединявайки неефективните структури, в България се случва точно обратното. Военното ръководство упорито разпределя дефицитния ресурс на принципа „да има за всички, по малко на всеки, да няма сърдити“. Експертните икономически разчети показват, че от неефективна структура държавата ни пилее между 75 и 100 милиона евро всяка година. Парите изтичат в три основни, съзнателно поддържани дефекта:

1. Пробитата каца на ведомственото образование

През 2020 г., под натиска на военното лоби и с цел евтин местен политически популизъм, у нас бе възстановен самостоятелния статут на висшето военновъздушно училище „Георги Бенковски“ в Долна Митрополия край Плевен. Издръжката на сграден фонд, администрация и заплати на преподаватели, за да могат да обучават едва 10 до 15 нови пилоти годишно, е финансова катастрофа. Себестойността на подготовката на един „реактивен“ пилот в тази структура възлиза на над 2,5 милиона евро – сума, в пъти по-висока от международните пазарни стандарти. За сравнение, Белгия отдавна затвори ведомствените си училища и изпраща пилотите си във Франция и САЩ по програмата ENJJPT. Цената на единица подготовка там е фиксирана на около 1,2 милиона евро за „НАТО“ сертифициран пилот на изтребител, тъй като фиксираните разходи са разпределени върху стотици кадети. България обаче избира да плаща двойно повече за по-ниско качество, само за да има ведомствен университет.

2. Инфраструктурният разкош

България поддържа три отделни действащи “бойни” авиобази – Трета авиобаза (край село Граф Игнатиево, северно от Пловдив) за изтребители, 24-та авиобаза край с. Крумово, южно от Пловдив, за вертолети и 22-ра авиобаза край с. Безмер, до Ямбол, за щурмова авиация. Всяка база изисква самостоятелен щаб, отделни системи за сигурност, дублиращи се логистични вериги и скъпа поддръжка на писти. База Безмер се поддържа изкуствено в състояние на полуспящ обект за милиони евро годишно, без реална военновременна целесъобразност, само за запазване на полковнически и генералски позиции. Ремонтът на пистата на трета авиобаза пък се превърна в многогодишна сага, символ на мениджърска некомпетентност, военна безнаказаност и политическа безотговорност. За сравнение, Полша и Румъния изграждат изцяло нови съюзнически бази с хангари за изтребители от пето поколение за по-малко време, отколкото на нашето командване му отнема да „преасфалтира“ една съществуваща писта. Този инфраструктурен разкош обаче има и своята невидима, силно доходна „имотна“ страна, за която в обществото цари пълно информационно затъмнение. Въпреки драстичното съкращаване на броя на самолетите след 1989 г., ВВС запазиха собствеността върху огромен „флот“ от пустеещи наземни съоръжения – бивши военни летища (като Равнец, Чешнегирово, Узунджово, Добрич, Габровница, Балчик, Каменец), резервни полоси по републиканската пътна мрежа, подземни командни бункери и бивши радарни постове. Тази масивна държавна собственост буквално „трупа прах“, без да е поне дадена на концесия за нуждите на цивилната авиационна карго индустрия и съпътстваща логистика. Това би бил значителен икономически катализатор, а и важен допълващ елемент в националната мрежа на военновъздушната ни сигурност. Вместо това, обаче, тя функционира като бездънна каца за източване на авиационен ресурс. За нейното данъчно облагане, минимална поддръжка на периметъра и най-вече – за денонощна охрана от частни фирми (често свързани с управляващите политически кръгове – с други думи, хранителна среда за едра корупция), ежегодно от бюджета на ВВС изтичат милиони евро. Милиони евро източвани за пазачи на пустеещ, разлагащ се бетон, докато бойните пилоти вместо часове летеж под рева на реактивните двигатели в небето, трупат часове „седеж“ сред тишината и скуката на авиобазите.

3. Логистичната агония на съветското наследство

Години наред милиони евро се изливаха в поддръжката на морално остарелите съветски МиГ-29 и Су-25. Тези пари буквално изгаряха в самолети без оперативно бъдеще, които нямат съвременна дигитална интеграция за данни (Link 16) и са напълно несъвместими с архитектурата на НАТО. Един час полет на МиГ-29 излиза между 15 000 и 20 000 долара заради двата „лакоми“ двигателя, които изискват чести и брутално скъпи ремонти. Само за справка – „ремонтът на само 6 броя двигатели РД-33 в Полша струваше на държавата ни над 10 милиона евро без ДДС! Това са по 3.5 милиона евро на самолет за едва 200 часа оставащ „живец“. Всеки цент, даден за поддръжка на старата съветска техника, е директно откраднат от инфраструктурата за новите F-16 и от часовете летеж за подготовка на бойните ни пилоти.

За непредубедения поглед е видно, че политическата класа и висшият генералитет се намират в перфектна симбиоза на мълчалива, а когато трябва и гласовита взаимна поддръжка. За политиците поддържането на макар и неефективни структури е инструмент за популизъм пред избирателите (например, да се подпомага местната икономика и т.н.) и за поддържане на илюзорното национално авиационно самочувствие. За генералите това пък е начин да запазват мащаба на организацията си и да умножават генералските звезди върху пагоните си (а и перспективите си за политическа кариера, както виждаме в реалността).

Този модел е дълбоко порочен, защото на практика държи военното ръководство в капан: от него – на думи – се очакват бойни резултати, но без да му се дава реална управленска свобода да реже излишните разходи и неефективните и безперспективни структури, за да насочва дефицитните ресурси там, където са най-необходими. Когато един командир няма автономно право да закрие неоперативна структура, за да пренасочи парите за керосин, където военната логика го изисква, неговата мотивация естествено умира и се заменя от чиновническо-политически конформизъм и слугинаж. Системата не работи, защото е лишена от икономическа логика, която да балансира строгите изисквания с адекватни организационни права.

И докато цялото общество живее с илюзията, че пристигането на новите изтребители автоматично ще реши кризата, в сенките на авиационните щабове се крие още един, много по-циничен дефект. Оказва се, че дори малкото възможни полетни часове не отиват изцяло за младите пилоти от бойните ескадрили, които утре трябва да ни бранят във война. Огромен процент от този дефицитен ресурс се източва тихомълком вътре в самата система за цели, които нямат нищо общо с националната сигурност.

II.АНАТОМИЯ НА ФАЛШИВАТА БОЕСПОСОБНОСТ – ЛОВЦИ НА НАДБАВКИ ИЛИ КАК ЩАБНАТА БЮРОКРАЦИЯ ПРИЗЕМИ БЪЛГАРСКИТЕ ИЗТРЕБИТЕЛИ

До тук разкрихме как ВВС на България пилеят между 75 и 100 милиона евро годишно за поддържане на излишна инфраструктура, дублиращи се щабове и неоперативни бази, докато за 15 години са похарчили повече от 5,28 милиарда евро без реален насрещен резултат. Но ако финансовото разпиляване на земята е шокиращо, то процесите, които се случват в самото небе, преминават границата на дребнавия институционален цинизъм. Малкото останал авиационен ресурс на държавата се изсмуква тихомълком от една привилегирована каста от висши щабни чинове, чиято цел не е отбраната на родината, а личният финансов комфорт.

Във военната авиация рискът е голям, а големият риск се заплаща скъпо. Затова законът предвижда сериозни финансови бонуси за летателен час, които вдигат заплатите на пилотите и служат като база за изчисляване на тавана на бъдещите им пенсии. Това е напълно логично, когато става въпрос за оперативен боен състав. Проблемът е, че в България тази система е изкривена до престъпление: десетки старши, а и висши офицери на високи щабни позиции, които от години седят зад удобните бюра и се занимават с необходимата – без ни най-малко да омаловажаваме нейното значение – бюрокрация, продължават да се водят пилоти с „активен летателен статус“. Те имат нужда да запишат часове в летателните си дневници, за да не загубят правото си на огромните финансови надбавки към заплатата.

Тъй като те няма как да управляват сложни свръхзвукови изтребители, системата е родила феномена на т.нар. „туристически полети“

Веднъж на няколко седмици или месеца високопоставеният щабен офицер напуска кабинета си в София, отива до някоя от базите и се качва като „втори пилот“ на лек транспортен самолет или хеликоптер за едно чисто битово „кръгче над летището“. В дневника се разписва час и половина полет, летателният статус е потвърден, надбавката е прибрана. Официално се съобщава, че оперативните ни пилоти летят по 30–40 часа на година. Но ако сметнем средния реален летеж за абсолютно всички регистрирани пилоти на щатна издръжка във ВВС, числото пада на позорните около 8 до 10 часа на година

Това е първо, авиационен туризъм, платен с парите на данъкоплатците; второ, откраднати часове от подготовката на истинските пилоти; трето, незаслужени надбавки, неморално и вредно за държавата ни, плащани ежемесечно към заплатите.

За да разберем защо този модел отказва да се реформира, трябва да анализираме два дълбоки, структурни проблема, които досега никой в България не е имал смелостта да назове публично:

1. Психологическата матрица на „пилотите с лампази“

В модерната военна доктрина на НАТО преминаването от полковник към бригаден генерал изисква радикална ментална трансформация. Генералът трябва да придобие така наречената съвместна (Joint) или общовойскова, както и многонационална стратегическа култура. Казано на житейски икономически език, това означава офицерът да събуе обувките на индивидуален занаятчия, да излезе от своята малка работилничка и да започне да мисли с мащабите на цялата индустрия. В армията това се изисква от генерала. За да се случи такава фундаментална трансформация на ценностния „софтуер“, необходими са предходни назначения на поне една щабна и после на поне една командна позиция в щаб от съвместен и многонационален характер. С други думи, не е достатъчно офицерът да е бил само командир на военновъздушна база. Изисква се и да е бил на длъжност и в многонационална структура – щаб в командната структура на НАТО. Едва тогава се очаква генералът да има вече нужната стратегическа перспектива и командирски манталитет, способен да интегрира ВВС със сухопътните войски, с флота, с космическото разузнаване и икономиката на държавата и със структурите и действията на съюзниците.

Българските авиационни генерали обаче страдат от тежък професионален егоцентризъм. Те наблягат на своята носталгия по „миризмата на керосин“ и остават ментално заключени в кабината на самолета. Те не управляват ВВС като държавници и мениджъри, а като управители на частен авиационен клуб, финансиран от луд милиардер, който не се интересува нито от разходите, нито от резултатите. Те бранят интересите на пилотите, базите и надбавките, но са напълно слепи за общата картина на националната сигурност и мрежовото взаимодействие на войските. Те си остават просто „тактически пилоти с генералски пагони“.

Възраждането на ВВС обаче изисква и нещо много по-дълбоко от подмяната на командирския „софтуер“, описан по-горе – то изисква изчистване на самата командна култура и език. Време е висшето ръководство най-накрая да изхвърли от речника си тежката съветска езикова заемка „нальот“, настанила се по пистите ни след 1944 г., и да се върне към чистия, автентичен български термин „летеж“, с който славните пилоти от Царските военновъздушни сили записваха победите си в небето. Смяната на думите е първата стъпка към смяната на манталитета. Докато генералите продължават да мислят и докладват на чужди за езика ни ведомствени термини, те ще останат заключени в миналото, а младите момчета ще продължат да трупат часове „седеж“ вместо реални часове летеж в кабините.

2. Инфлацията на офицерското звание

В България битува съветският манталитет, че всеки, който докосва лоста на самолета или управлява подобна машина, трябва да бъде офицер. За съветската военна доктрина на тотален контрол, свръх централизация и нула доверие в подчинените, това е логически аргументиран принцип. В условията на армията на съвременна свободна и демократична България, съюзник с други свободни и демократични нации, това е организационно безумие, което води до огромна инфлация на пагона. В съвременния мениджмънт пилотирането на самолет, оперирането на бойна машина или техническото обслужване на двигателите са високоспециализирани изпълнителски технически функции, изискващи практическа подготовка, моторика и координация. Офицерското звание по дефиниция е създадено за лидерство, организация, планиране и управление на ресурси.

В съюзните военновъздушни сили (като американската USAF или британската RAF) този парадокс е разрешен чрез корпуса на Warrant Officers, или подофицери-специалисти. Голяма част от пилотите на транспортни машини, хеликоптери и оператори на дронове в САЩ са именно сержанти и подофицери-специалисти. Те са перфектни в пилотирането, но не се занимават с администрация, нямат амбиции за генералски постове и не изяждат управленския ресурс. У нас всеки пилот или инженер автоматично расте до подполковник само на база прослужено време, създавайки армия, пренаситена с „началници“ без лидерски капацитет, което изкуствено надува разходите за заплати и обезценява смисъла на офицерското звание.

3. Оперативна култура, която убива

Най-страшният продукт на тази система е т.нар. култура на „мачовско самохвалство“, която командването поощрява, поне на думи, а често и с личен пример. Бившият ни президент летя „мъжкарски“ над София, редовно по медиите се изтъква как нашият личен състав „извършва чудеса от технически умения и храброст“, за да изпълни задачите, въпреки недостигащите средства и ресурси. Насажда се мита, че е повод за гордост да се хвалиш как „измокрен, гладен и уморен“ можеш да се качиш в кабината и да летиш.

Истината е брутална – не можеш.

В съвременната авиационна медицина и мениджмънт това не е героизъм, а престъпна безотговорност, поради поемане на неразумен риск. Тази изкривена култура води до непремерен риск, смърт и небоеспособна авиация. Статистиката е безмилостна – България поддържа  3 до 4 пъти по-висока честота на тежки авиационни катастрофи  (клас А) на база летателен час в сравнение със своите съюзници в НАТО!

Ние не искаме нашите пилоти да бъдат посмъртно „герои в мирно време“. Това не е повод за гордост. Това е безсмислена смърт на хора, които са високоценен държавен актив, за чието обучение обществото е платило десетки милиони. Смърт, която е пряко следствие от командирска некомпетентност, политическа продажност и законова безотговорност и безнаказаност.

Истинската диагноза на този морален разпад беше поставена само преди дни, когато един млад офицер пилот, старши лейтенант Радостин Влайчовски, хвърли оставката си и напусна ВВС с невиждан по своя гняв публичен пост. В армейска култура, където правилото „началникът винаги е прав“ е закон, думите му взривиха системата – „Чичо Румене, бюджетът мина – пари е ясно, че няма за всички – нито за големи, нито за мънички. Аз обаче се научих да имам чест и достойнство... Явно ВВС няма нужда от такива като мен. Поне направи една забележка на дружката ти, Кольо (генерал Николай Русев, командир на ВВС). Абе тоя луд ли е?! Цял генерал да се върти из фейса с краката на главата... Прави се на забавен, но е смешен.“ Влайчовски завърши със саркастичен технически шамар към началника си за пилотирането на учебния L-39ZA – „Препоръчвам ти да си на поне 1000 метра, че няма форсаж да те извади!“

Когато младите момчета напускат, защото „старите фуражки“ им подрязват крилете за сметка на собствения си комфорт, цялата система остава без тяга.

III.АНАТОМИЯ НА ФАЛШИВАТА БОЕСПОСОБНОСТ –  ОПЕРАЦИЯ „ФЕНИКС“ ИЛИ ФОРМУЛА ЗА РАБОТЕЩА БЪЛГАРСКА АВИАЦИЯ

Дълбоките финансови и кадрови дефекти и организационни пороци в утвърдилия се професионален манталитет застрашават българските ВВС. В системата  „изгарят“ между 75 и 100 милиона евро годишно  в излишна инфраструктура, докато средният реален летеж за абсолютно всички регистрирани пилоти пада до позорните 8–10 часа на година поради феномена на щабните „туристически полети“. Резултатът е шокиращ – честота на тежки катастрофи е от 3 до 4 пъти по-висока от стандартите на НАТО, а войската поддържа 10 пъти повече генерали към една изправна бойна платформа, в сравнение с нашите съюзници. И всичко това на фона на изконсумирана от ВВС почти една трета от 15 годишния бюджет за отбрана, за да поддържат една, на практика дупка в оперативните способности на въоръжените сили,  и да насажда в обществото илюзия за военна авиация. Сега, когато новите изтребители F-16 Block 70 са отдавна вече на българска земя, лъсна бруталната истина – въпреки годините, с които разполагаха за подготовка, ВВС не са готови – пистите и хангарите закъсняха с години, цената им се вдигна неколкократно, а пилотите се броят на пръсти.

България е изправена пред съдбоносен кръстопът. Можем ли изобщо да излезем от този омагьосан кръг на индивидуална и колективна безотговорност и обществени илюзии?

Историята е доказала, че българският народ притежава уникален прагматизъм и инстинкт за оцеляване. В моменти на най-тежки изпитания, когато държавата изглежда блокирана от ведомствен егоизъм и безпътица, обикновено се е намирало интелигентно, нестандартно решение, което съчетава традицията за справяне в трудни ситуации с хладната икономическа рационалност.

За да превърнем ВВС в реална бойна сила, е необходимо да си дадем сметка как вкарването ни в капана продължава с още по-голяма сила и днес. Истината излезе наяве, но не от Инспектората на Министерството на отбраната, нито от контролиращата отбраната "Комисия по отбрана" в Народното събрание, нито от доклад на министъра на отбраната или министерския съвет, нито от доклад на Началника на отбраната. Омертата при всички тези работи безотказно.

Истината излезе наяве след „теч на информация“ от Полша: българският военен министър Димитър Стоянов панически е изпратил писмо до Варшава, умолявайки да купим 14 стари полски МиГ-29 и резервни части за тях. Полша ги изхвърля, защото преминава на пето поколение F-35 и южнокорейски FA-50, а България затъва в блатото

Понеже през 2022–2023 г. отказахме „словашкия модел“ – когато САЩ ни молеха да дадем старите МиГ-ове на Украйна, а като заместваща техника ни предлагаха напълно БЕЗПЛАТНО западни F-16 – днес сме в капан.

Румъния изигра картите си умно – купи 32 модернизирани норвежки F-16 на пакетна цена от 388 милиона евро (по 12 милиона евро на брой с частите!), спести милиарди и получи одобрение за F-35. Словакия даде своите МиГ-ове на Киев, сключи договор с Чехия и Полша да пазят небето ѝ срещу минимални разходи само за гориво, и прибра 200 милиона долара кеш от САЩ и 130 милиона евро от ЕС.

У нас обаче, кухи партийни централи, „поддаквани“ от услужливи „деполитизирани“ генерали, обявиха подобна възможност за „национално предателство“. И получихме абсурда: купихме си скъпа "космическа совалка от бъдещето", F-16 Block 70 (един час полет струва 8-10 хил. долара), но понеже кандидатите за пилоти, подбирани от „другарите“ от старата школа, не издържаха бруталната американска цедка в центрофугите в Тексас (дали поради лош английски или слабост при психо-физическото натоварване), имаме само двама готови пилоти за осем самолета.

И за да има на какво партийните пилоти зад бюрата да си въртят часовете „нальот“, държавата дава милиони евро за части втора ръка за стария съветски „Москвич“ МиГ-29, за който няма реални доставки от 5 години. Търсим стари аналогови самолети, защото при модерния F-16 пилотът взема решенията на екран, макар и в условия на претоварване, а номенклатурата иска решенията да ги взема шефът на земята.

За да се роди необходимият ни нов войнски генералски етос обаче, държавното ръководство трябва да разбере една фундаментална истина: изброените по-долу седем елемента на радикалната реформа не са независими едно от друго парчета, от които политиците имат свободата да избират само лесното или безболезненото. Това не е пазар, където пълниш кошницата само с това, което ти харесва. Пред нас стои монолитна, взаимно зависима и взаимно допълваща се система. Отсъствието на дори един елемент от този механизъм обрича цялото усилие на сигурен провал. Всеки опит за „компромисно прилагане на парче“ няма да доведе до модернизация, а ще създаде поредната илюзия за промяна и отвращаване на обществото и армията от всеки опит за реформа – стар, мръсен политически трик, който ще нанесе дълбока и дългосрочна вреда върху общественото съзнание.

Ето как изглеждат седемте стълба на Операция „Феникс“, които трябва да бъдат задействани наведнъж и безкомпромисно:

1. Промени в Конституцията

Предефиниране на чл. 9. Настоящият конституционен текст трябва изрично да се допълни: „Въоръжените сили гарантират суверенитета, сигурността и независимостта на страната и защитават нейната териториална цялост, като интегрална част от системата за колективна отбрана на Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО)“. Това премахва доктриналния претекст, че споделянето на дежурства със съюзници и изобщо съвместни структури и съвместни военни операции, нарушава суверенитета. Още по-важно, това премахва съдържащата се в момента абсолютна илюзия, че българските въоръжени сили са способни самостоятелно да ГАРАНТИРАТ каквото и да е от суверенитета, сигурността и териториалната цялост на страната. Изпразнени от практическа възможност заявления в Конституцията само подхранват илюзорни очаквания и по този начин са полезни само и единствено за враговете на България.

2. Реформа на Закона за отбраната – лична и мениджърска отговорност на командира

Сегашният Закон за отбраната трябва да бъде пренаписан така, че да фиксира персонална и финансова отговорност за командирите, чрез въвеждане на заложени Ключови показатели за изпълнение (КПИ). Минималният законов стандарт за трета авиобаза трябва да бъде: минимум 70% постоянна изправност на флота и минимум 140 часа летеж годишно за боен пилот. За да бъде този модел на изисквания и санкции справедлив, законът трябва да гарантира на Командира на ВВС пълна ресурсна свобода и автономия на решенията. Той вече няма да бъде чиновник, който моли министерството за всеки болт, а подобно на главен изпълнителен директор ще има правото сам да преразпределя бюджета си и да закрива неефективни структури в името на целта. Естествено, големите структурни промени – като реформата във ВВВУ или Безмер – не могат да бъдат оставени без висша политическа санкция. Командирът предлага и действа, но само след изричното утвърждаване от страна на Министъра на отбраната или Народното събрание. Законът обаче не допуска институционален вакуум: ако политическото ниво наложи вето и откаже да одобри предложените от Командира реформи, отговорността за ниските показатели по КПИ автоматично пада от плещите на генерала и се прехвърля върху този, който е наложил забраната. В такъв сценарий Дамоклевият меч на санкциите се стоварва върху политическото ръководство – под формата на незабавно искане на оставка от Парламента за блокиране на отбранителните способности, а при съзнателно поддържане на излишни разходи за пустеещ бетон – под формата на прокурорско разследване срещу самия министър за безстопанственост по чл. 219 от Наказателния кодекс. Истинската мотивация за високи резултати съществува тогава, когато законът балансира строгите ограничения с ясна система от поощрения и кариерно израстване при постигане на високи бойни резултати. Пропускът в бойните показатели се наказва с незабавно автоматично освобождаване от длъжност по КПИ, а Дамоклевият меч на Наказателния кодекс се задейства изрично тогава, когато генералът получи правото сам да управлява имотите, бюджетите за поддръжка и договорите на ВВС – ако той допусне милиони евро да изтичат за фиктивна охрана на пустеещ бетон, вместо да ги оптимизира, тогава отговорността е съд за безстопанственост по чл. 219 от Наказателния кодекс.

Ясно е, че подобна радикална промяна в оправомощаването, отговорността и обвързаните с тях поощрения и санкции не може да бъде изолиран остров само за един вид въоръжени сили, нито пък е юридически целесъобразно да създаваме две отделни категории генерали в една армия. Затова тази реформа трябва да бъде заложена в преходните и заключителните разпоредби на закона като Единен национален пилотен проект с фиксиран законов график. През първата година моделът на пълна мениджърска автономия и лична отговорност по Ключовите показатели за изпълнение стартира като пилотен проект единствено във ВВС, където кризата е най-остра поради въвеждането на F-16. През втората година Парламентарната комисия и независимият НАТО одит изчистват дефектите в модела, а през третата година моделът се въвежда автоматично и задължително и за останалите висши командири в армията – Сухопътните войски, Военноморските сили и т.н., със съответстващо разработени и узаконени Ключови показатели за изпълнение за специфичните задачи на техните видове въоръжени сили и родове войски. Така Дамоклевият меч на отговорността ще тегне над всеки, но ще бъде равностоен баланс на огромните права, очаквания и надежди, които българското общество, чрез българското Народно събрание, е възложило на своите генерали.

3. Нов ред за избор на генерали и 7-годишна политическа карантина

За да се спази принципа, че „суверенът назначава генерала“, Министерският съвет номинира кандидатите за генералски позиции, но номинираните се явяват на лично и индивидуално изслушване в Парламента. Народното събрание дава одобрение с мнозинство от 2/3 и едва тогава Президентът издава указ за назначаване. Въвежда се твърда 7-годишна политическа карантина (забрана за заемане на държавни политически постове) след напускане на службата, за да се спре скритото кариеристично политизиране на офицерите още докато носят пагони.

4. Пазарна трансформация и регионално съвместяване на ВВВУ Долна Митрополия

Училището се преобразува в държавно търговско дружество (ЕАД). Вместо обречения челен пазарен сблъсък с Румъния и Гърция, базата преминава към тясна нишова специализация и регионално съвместяване. Тя става споделен НАТО център за начална наземна подготовка, английски език и симулатори на дронове/ПВО. Фиксираните разходи се споделят със съюзниците, а цената на единица подготовка за нашия бюджет пада двойно – до белгийските нива от 1,2 млн. евро.

5. Превръщането на „Безмер“ в Централна база за дронове (БЛА)

Дроновете са асиметричното оръжие не просто на бъдещето, а вече на настоящето, дори и на съвсем близкото ни минало. Час полет е десетки пъти по-евтин от F-16, а операторите се обучават бързо на земята. Поддържането на “Безмер” за старите Су-25 се прекратява. Базата се трансформира в Централна база за безпилотна авиация и разузнаване на ВВС. Наземният персонал се преквалифицира, работните места се запазват, а спестените милиони отиват за ударни дрон системи.

6. Премахване на щабния егоизъм и въвеждане на сержанти-пилоти

Въвежда се „заплащане за придобит авиационен ценз“. Щабният офицер в София запазва добавката и пенсията си, но му се налага пълна забрана за реални полети (полетите му се пренасочват към наземни симулатори). По модела на Warrant Officers се въвежда корпусът на подофицерите-специалисти – пилотите на хеликоптери, транспортни машини, оператори на дронове и авиоинженерите по поддръжката се профилират като сержанти, което изчиства командната верига и срива разходите.

7. Редовен външен НАТО-вски одит

Следвайки доказалия се като изключително ефективен опит на Румъния, България прехвърля оперативното планиране на мисиите си към Съвместното авиационно командване на НАТО в Рамщайн. Всяка година независими инспектори от Алианса провеждат внезапни проверки за бойна готовност без предизвестие в трета авиобаза. Ако резултатът от проверката е лош, командирът автоматично си отива. Тъй като настоящият вътрешен Инспекторат на МО лесно може да бъде заглушен от политическата конюнктура и от „услужлива“ военна номенклатура, този външен международен арбитър е единствената гаранция, че бойната ни готовност няма да бъде отново симулирана на хартия. Паралелно с това, съвместната работа с Рамщайн ще даде безценна възможност на българския инспекторски капацитет да натрупа реален оперативен опит, както и политическа и професионална смелост. Целта е след време родната контролна и инспекционна система да узрее и да заработи като самостоятелно ефективен и безкомпромисен щит на ефективността и ефикасността на националната ни сигурност.

Ако политическата класа се опита да приложи тези седем стълба селективно – например да приеме ПВО дроновете, но да запази фиктивните щабни полети за надбавки, или да въведе КПИ, но без да даде на генералите автономност над бюджетните решения, или пък им даде управленската свобода без балансиращите санкции или освобождаване от длъжност при неуспех – резултатът ще бъде пагубен. Това ще бъде поредната симулация, която изначално ще отврати обществото от самата дума „реформа“.

Тази методика на контролиран и планиран провал бе прилагана безотказно и многократно през всичките години след 1989 г., във всички сектори на държавата. Целта винаги беше една и съща: да се докаже на изтощения данъкоплатец, че „нищо не може да се промени“, за да се увековечи доходоносната политико-военна симбиоза за изсмукване на ресурси. Днес обаче залогът е твърде висок и липсата на резултати вече не ще бъде поради липса на пари, а поради съзнателен управленски избор – към реална отбранителна мощ или към продължаване на будната кома на спящите не-съвсем-красиви ВВС.