АМЕРИКА МЕЖДУ ДВЕ РЕВОЛЮЦИИ

 

Елена Пригова, Континент, 27.08.2026 г.

В Руската империя между февруари и октомври 1917 г. настъпва странна пауза. Старият ред вече се е сринал, Временното правителство все още се опитва да говори с езика на законността и прогреса, а онези, които разбират, че властта вече се въргаля по улиците и че става въпрос само за нейното вземане, вече се събират. Никой истински не вярва, че шепа професионални революционери, финансирани от чужбина и говорещи за диктатура на пролетариата, могат да завладеят огромна страна. Те изглеждат твърде нелепи, твърде крайни, твърде откъснати от реалността. Но се оказа, че именно нелепите и крайните са най-добри в организирането на хаос.

Днешна Америка все повече прилича на Руската империя от преди 109 години. Само че вместо Петроград става дума за Ню Йорк, вместо Съвета на работническите депутати – за Демократичните социалисти на Америка (ДСА), а вместо „Цялата власт на Съветите!“ има внимателни формулировки за „мръсен разрив“, „партия-сурогат“ и „насилствен процес“. Страната все още се смята за крепост на либералната демокрация, но раковите клетки отдавна действат в собствената ѝ партийна система, университетските кампуси и дигиталните пространства, където се формира ново поколение.

ДСA започва като малка организация от ветерани социалдемократи. Майкъл Харингтън, един от основателите, вярва в „перестройката“ – бавно, почти културно проникване в Демократическата партия, за да я измести по-наляво.

След това идва Бърни Сандърс. Двете му президентски кампании взривяват членството в организацията – от пет или шест хиляди то нараства до почти сто хиляди. В нея се вливат млади и ядосан хора, убедени, че системата е гнила до мозъка на костите си. С тях идва и новата стратегия характеризирана като „мръсен разрив“. И те наистина взривяват партията на магаретата (Демократичната партия на САЩ – Н.К.) отвътре.

Всичко е много просто – използвайте демократичния вот като временен инструмент, изградете паралелна машина и след това, когато се натрупа сила, я разкъсайте. На практика разривът постоянно се отлага. Това, което се очертава, е това, което самите участници наричат ​​„мръсно съществуване“ е да седят впартията на магаретата, да печелят предварителни избори, да се наричат ​​демократи и едновременно с това открито да заявяват, че целият този ред трябва да бъде изкоренен.

Един от активистите на ДСА, Майкъл Байер, го каза почти директно: „Истаблишмънтът на Демократическата партия, който имаме, трябва да бъде изкоренен... Наистина можем да започнем да завземаме кораба на държавата и да я насочваме в нашата посока, но това ще бъде, знаете, насилствен процес.“ Насилствен процес, не реформи, не избори, а именно процес. Думата е избрана със студена прецизност.

През 1917 г. също говорят за „процес“. След това се оказа, че процесът включва екзекуции, концентрационни лагери и глад.

Наред с организационния растеж в ДСА се осъществява идеологическа мутация. Класическата класова борба на Маркс, противопоставяща буржоазията срещу пролетариата, странно се слива с други съвременни движения на омраза. С тревожна лекота антиизраелската реторика се превръща в антисемитска. Хасан Пикер, един от най-влиятелните леви стриймъри (от англ. Streamer, човек, който излъчва на живо в интернет – Н.К.) с милионна млада и страстна аудитория, изрече през август 2026 г. фраза, която би трябвало да накара дори най-опитния наблюдател да се чувства неудобно – „Имайте предвид, че ако американските евреи продължат да поставят Израел на първо място, в крайна сметка ще се появи някой, който ще предприеме действия, не срещу Израел, а срещу американските евреи“.

Това вече не е критика на политиката. Това е директно прехвърляне на отговорността за потенциално насилие върху самите жертви. „Вината е на евреите“ е формула, която е била използвана на различни езици през цялата история, но винаги завършва по един и същ начин.

Пикер не е маргинал. Той участва по кампании, подкрепя кандидати от ДСA, появява се редом с Абдул Ел-Сайед в Мичиган и поддържа връзки с тези, които печелят в Ню Йорк. Зохран Мамдани, който дойде през социалистическата машина на Ню Йорк, се превърна в символ на това как тази сила вече не просто протестира, а завзема властта в най-големия град на страната. Богати наследници, университетски интелектуалци, личности от социалните мрежи със скъпи домове и Поршета за 200 000 долара, „хайверени социалисти“, както ги наричат – всичко това странно съжителства с реториката на пролетариата и унищожаването на капитализма. Те живеят в системата, която обещават да унищожат, и искрено не виждат противоречие в това. Такива са били и през 1917 г. – говорели са за равенство, но са се возили в специални вагони.

Младежите, които формират ядрото на тази нова сила, са израснали при уникални обстоятелства. Социални медии, постоянно чувство на недоволство, култ към травмата, радикална екологична и расова реторика, презрение към „нормалния“ живот – семейство, работа, страна. Те са били учени, че Америка е въплъщение на злото – расизъм, империализъм, колониализъм, подкрепа за Израел. А сега класовата борба се слива с антисемитизъм и определени ислямистки наративи за „съпротива“.

Резултатът е запалима смес, която би била немислима в началото на ХХ век. Тогава болшевиките са били враждебни към религията по принцип. Сега някои отляво са готови да си затварят очите за най-архаичните форми на религиозно насилие, стига то да е насочено срещу десния враг.

Иронията на ситуацията е, че Америка все още се смята за ваксинирана срещу тази болест. „Имаме демокрация, имаме Конституция, имаме свобода на словото.“ Именно затова раковите клетки работят толкова ефективно. Те експлоатират свободата на словото, за да подкопаят самата възможност за свободно общество. Те експлоатират демократичните предварителни избори, за да завземат властта в партийния апарат. Те експлоатират университетите, за да обучават кадри, които след това ще обяснят защо Конституцията трябва да бъде „преодоляна“. Клиф Конъли, член на ръководството на ДСA, заяви това открито – „Конституцията е „препятствие“, което социалистите трябва да „преодолеят, за да направят революция“.

Спонсорите на хаоса рядко изглеждат като злодеи от роман. Те са фондации, университетски катедри, медийни платформи и частни дарители, които искрено вярват, че финансират напредъка. Част от тези пари преминават през сложни мрежи от неправителствени организации. Някои все още смятат, че да си „от правилната страна на историята“ е задължително. Младите активисти искрено вярват, че унищожават несправедливостта. Те не забелязват или не искат да забележат, че наред с тази несправедливост, те разрушават и самите институции, които все още някак си сдържат хаоса.

Кой може да спаси Америка? Въпросът звучи почти театрално.

Републиканците? Някои от тях все още играят старата игра на „ние сме партията на реда“, не успявайки да схванат мащаба на културната и демографската трансформация.

Умерените демократи? Твърде дълго се преструваха, че левицата е просто „енергична младеж“, която може да бъде опитомена.

Университетите? Те са се превърнали в един от основните инкубатори на движението.

Съдилищата? Все още се държат, но натискът нараства.

Гражданите? Много от тях са уморени, много са се оттеглили в личния си живот, много просто не вярват, че нещо зависи от тях.

През 1917 г. също има хора, които казват –  „И това ще мине. Руската империя е твърде голяма, за да бъде превзета от шепа фанатици.“ Тогава се оказа, че размерът на една държава не е защита срещу организирана воля за унищожение.

Америка все още не е в навечерието на октомври1917. Все още е в онзи странен период, когато можеш да се преструваш, че всичко е под контрол. Но раковите клетки не искат разрешение. Те просто се делят. И докато страната спори за проценти, рейтинги и кой кого е „надиграл“ на предварителните избори, вътре вече действа различна логика – логиката на тези, които открито говорят за насилствен процес и за факта, че определени групи от населението са виновни за самоомразата.

Тъжната ирония е, че спасението, ако изобщо е възможно, ще изисква това, което съвременна Америка е забравила как да прави – да нарича нещата с истинските им имена, да защитава собствените си институции без срам и да разбере, че не всяка „прогресивна“ реторика води до прогрес. Понякога тя води обратно към 1917 г. Само че този път пейзажът ще бъде различен, а краят може би дори по-ужасяващ – защото страната, която можеше да спре процеса, твърде дълго се е убеждавала, че такъв процес няма.

Ще ни спаси ли някой?

Историята рядко дава утешителни отговори.

Тя просто показва какво се случва, когато елитите и обществото решат за дълго време да подценяват намеренията на другите, които действат вътре в тях и срещу тях.