НЕОЧАКВАНО ОТКРОВЕНИЕ НА ХИЛАРИ КЛИНТЪН

 

Игор Туфелд, Континент,  5.08.2026  г.

Авторът (на малката снимка), роден в Москва е журналист и политолог-

Драматичното признание на бившия държавен секретар на САЩ Хилари Клинтън неочаквано се превръща в доказателство за стратегическата далновидност на Бенямин Нетаняху.

Това се отнася до интервюто ѝ за списание The New Yorker, в което тя се опитва да опише „обсесията“ на израелския премиер по Иран и Саудитска Арабия. Нейният собствен разказ обаче в крайна сметка рисува далеч по-сложна картина. Думите ѝ подсказват, че преди 17 години Нетаняху е очертал контурите на стратегия, която сега все повече се тълкува като план за нов Близък изток. Контекстът е важен – това е първата официална среща на Нетаняху с Хилари Клинтън през март 2009 г. в Държавния департамент на САЩ, малко след завръщането на Бенямин Нетаняху на поста израелски премиер. Новият кабинет във Вашингтон тъкмо формулира политиката си за Близкия изток, а израелският лидер е пристигна с ясно определен дневен ред. Според спомените на Клинтън, Нетаняху тогава е бил фокусиран върху две ключови области – нормализиране на отношенията със Саудитска Арабия и стратегия за противодействие на иранския режим. С други думи, той е говорил за два полюса на бъдещата регионална архитектура – ​​Иран и Саудитска Арабия. И тук нещата стават интересни.

Според Клинтън, Нетаняху е смятал, че иранският режим е уязвим и че целенасоченият натиск върху ключовите му структури може да предизвика верижна реакция, способна да отслаби или дори да дестабилизира властовата система в страната. Вторият елемент на стратегията е бил деактивирането на военната и критичната инфраструктура, за да се ограничи способността на Техеран да се съпротивлява. Третият е бил разчитане на вътрешни процеси в самия Иран, които биха могли да се засилят след външен натиск.

По това време администрацията на Обама обаче отказва да подкрепи подобен подход.

Клинтън на практика признава, че тази стратегия не се е смятала за реалистична в политиката на Вашингтон.

И тук е появява ключовия исторически разрив. Това, което изглежда като прекалено сурова и рискована стратегия през 2009 г., сега все по-често се обсъжда в контекста на дългосрочно планиране и регионална промяна в баланса на силите. Докато САЩ разчитаха на формата за преговори с Техеран, Израел последователно разглеждаше Иран като централна стратегическа заплаха.

В същото време Нетаняху настоява за друга политическа посока в региона, която по това време изглежда почти невъзможна – преструктуриране на отношенията на Израел с арабските държави. В тази връзка, макар и години по-късно, се появяват Авраамовите споразумения с посредничеството на САЩ – поредица от дипломатически споразумения, които за първи път от десетилетия затвърждават нормализирането на отношенията на Израел с няколко арабски страни. Тяхното значение се простира далеч отвъд двустранните отношения – на практика те отбелязват началото на нова регионална логика, в която икономическото и технологично сътрудничество става възможно без предварителното да са разрешени всички политически конфликти.

Именно в този контекст мащабът на предложения план от Нетаняху е очевиден.

Иран – като дългосрочен център на заплаха.

Израел – като технологичен и военен център за региона.

Саудитска Арабия и други арабски държави – като потенциални елементи на нова система от съюзи.

А между тях – формирането на различна архитектура на Близкия изток.

И днес думите на Клинтън, изречени 17 години след тази среща, звучат особено сурово.

Тя се опитва да подчертае обсебеността на Нетаняху от специфични области на външната политика. Но в крайна сметка собственото ѝ описание рисува картина на политик, който търпеливо е изработвал стратегия за десетилетия напред, докато други лидери са реагирали на настоящите кризи.

Историята все още не е произнесла окончателната присъда. Но основният въпрос вече се задава по различен начин – Ами ако още през 2009 г. Нетаняху наистина е видял новия Близък изток преди всички останали?