ПЪЛЗЯЩАТА ДИКТАТУРА: МИТ ИЛИ РЕАЛНОСТ

 

ген. майор (о.з.) д-р Сто имен Стоименов,10.12.2025 т.

Източник: https://www.brodbg.com/news-3-2505-PaLZYaSchATA_DIKTATURA_MIT_ILI_REALNOST.html

Вместо послепис: Статията е спомената в интервю на професор Георги Близнашки. Единствената грешка, допусната от видния конституционалист е, че е обявил лицето Стоименов за генерал от Държавна сигурност, а това е толкова вярно, колкото е вярно, че аз съм космонавт. Ето ви данни за „видния разузнавач“. Роден е на 24 септември 1942 г. в пазарджишкото село Щърково. От 1963 г. е член на БКП. Завършва ВНВУ във Велико Търново, профил „мотострелкови“, а впоследствие политическия факултет на Военна академия (задочно), Командвал е взвод в 30 отделен мсп на 21 мсд в Пазарджик, с което приключва командната му кариера и започва тази политически офицер. Част от нея ще пропусна, но няма как да не спомена, че е бил помощник на началника на ГлПУНА и началник на отдела за работа с младежта и Комсомола и началник на политическия отдел на 1 мсд, София. Връх на кариерата му е преминаването на служба в небезизвестния отдел „Социална и национална сигурност“ (отдел „Военен“) на ЦК на БКП, оглавяван от ген. полковник Велко Палин. От 1989 до 1991 г. е заместник-командващ и началник на политическия отдел на 3 армия, а по времето на правителството на Ж. Виденов  от 1989 до 1991 г. – началник на пресцентъра на Министерството на отбраната и официален говорител на министерството. От 1992 (когато началник на ГЩ е ген. полковник Тотомиров – Н.К.) до 2005 г. е заместник-началник на Разузнавателното управление на Генералния щаб на Българската армия по административните въпроси и началник на отдел „Координация на военното сътрудничество и ръководството на военните представителства в западните страни“. На 7 юли 2000 г. (когато началник на ГЩ е генерал Михо Михов – Н.К) е удостоен с висше военно звание генерал-майор, а на 28 септември същата година. е освободен от кадрова военна служба. Известно време (януари 2012-юни 2013) е съветник по национална сигурност на президента Росен Плевнелиев.

***

Масовите протести и контрапротести извадиха наяве дълбокото недоверие към властта. Недоволството далеч надхвърля бюджета и цените – то е насочено срещу усещането за „пълзяща диктатура“. Въпросът вече не е дали ще има промяна, а дали обществото ще успее да я постигне мирно и цивилизовано, преди напрежението да прерасне в опасна радикализация.

„Демокрацията изчезва, когато хората престанат да я защитават. Тогава се отварят портите за навлизане в държавата и обществото на пълзящата диктатура. България допусна в държавната нива да пуснат корени издънки на диктатурата. Сега настъпи времето за санитарна сеч.“

Протести и контрапротести.

Ескалация и радикализация.

Единение или гражданска война.

В последния месец на изтичащата 2025 г., в българското общество проблесна лъч на надежда, че е възможно най-после да се отървем от задкулисието и паралелната държава и да тръгнем по пътя на прогреса и истинската демокрация. Бентът на народното недоволство е отпушен. Въздухът излезе от бутилката и връщане назад няма.

Протести и контрапротести, опори.

За пръв път след милионния (в действителност 300 000) предизборен митинг на СДС, проведен на 7 юни 1990 г., на 1-ви септември 2025 г. на протест в София излязоха над 100 000 български граждани за да кажат в един глас „Мафията вън“. Този протест беше определян от мнозина като изява на „Джен зет“ поколението, насочен срещу корумпираната власт с искането да живее в свободна, демократична и модерно управлявана България. Разбира се, че имаше всякакви мирно протестиращи граждани, представители на всички възрасти, излезли на улицата по свой почин и инициатива в името на специфични лични причини, разбирания, потребности и интереси. Невиждано в новото време стълпотворение на протестиращи имаше и в най-големите градове като Пловдив и Варна и още къде ли не. Оказа се, че не само Бюджет 2026 г. е причина за всенародното недоволство. Съвсем естествено протестът подготвян по замисъл срещу държавната сметка, бързо придоби политически характер с искане оставка на правителството и произвеждане незабавно на нови избори. Както се очакваше, появиха се и провокатори, подготвени ясно от КОЙ, които се опитаха с вандалските си действия, безучастно наблюдавани от родната полиция, да компрометират мирния характер на протеста.

Въпреки невиждания по мащаби протест и масовото недоволство, правителството не подава оставка. То се опита да охлади страстите, като за няколко дни изтегли бюджета, направи, за кумова срама, някои козметични промени, и отново го внесе в Народното събрание. А обстановката в страната продължава да ескалира, напрежението нараства ежедневно и лавинообразно. Опозицията изпълни заканата си и внесе вот на недоверие на правителството за провал на икономическата политика. Дискусията по вота е предвидена за 10 декември. В същия ден се свиква нов голям протест, който отново ще поиска оставка на правителството на Андрей Желязков. Ден преди това ПП „ДПС-Новото време“, обяви, че организира в 24 града и селища на страната контрапротести, облягайки се най-вече на „братята роми, турци и  помаци“, в подкрепа на правителството под надслов „Не на омразата“. Много странно е партия, която уж не е в управлението, да организира митинги в подкрепа на коалиционното три партийно  управление. В това начинание доброто е, че контрапротест в София няма да има, с което се избягва наливането на масло в огъня на противопоставянето. Най-неприятното обаче е, че без каквото и да е основание, за целите на защитата на отделна личност,  се посяга към етническата карта, след като толкова години, тя беше извадена от употреба.

 В разгара на битката с мафията, може би непосредствено преди очакваната развръзка, искащите оставката на правителството получиха солидна неочаквана подкрепа. Като хладен душ върху главите на европейските лидери, пък и върху българските евроатлантици, се стовари оценката на правителството на САЩ за Европа и ЕС, съдържаща се в новата Стратегия за национална сигурност, огласена на 5 декември. „Континентална Европа, се посочва в Стратегията,  губи дяла си в световния БВП от 25% през 1990 г. до 14% днес. Но този икономически упадък е засенчен  от реалната и по-сурова перспектива за цивилизационно изтриване. По-големите проблеми, пред които е изправена Европа, включват дейностите на Европейския съюз и други национални структури, които подкопават политическата свобода и суверенитета, миграционните политики, които трансформират континента и създават раздори, цензурата на свободното слово и потискането на политическата опозиция, спадането на раждаемостта и загубата на национална идентичност и вяра в себе си“. Нова и близка до руското виждане е позицията в Стратегията на Щатите за НАТО: „Прекратяване на възприемането  и предотвратяване на реалността, че НАТО е постоянно разширяващ се алианс“. Още по-убийствена за ЕС е оценката, дадена в същото това време от американския предприемач Илон Мъск. Той казва, че „Европейския съюз е задушаваща бюрокрация, която бавно до смърт задушава Европа, поради което трябва да се разпадне.“  И още от Мъск: „ЕС трябва да бъде премахнат, а суверенитетът да бъде върнат на отделните страни, за да могат  правителствата да представляват по-добре своя народ“.

Какво става? Какво чуваме за ЕС, иконата пред която се кълнат родните европолитици. Та нали приемането ни за членове на Съюза беше определено като постигане на една от двете стратегически цели на демократична България. „Плеяда“ политици непрекъснато изтъкват като свое най-голямо достижение и заслуга факта, че са ни вкарали в клуба на богатите и са направили европейци, все едно, че преди това сме били занзибарци. Наслушахме се на хвалби, че след Шенген, отказът от националната валута и приемането на еврото, (което стана с грубо и противозаконно потъпкване свещеното право на народа да каже на референдум  своето мнение), e последна стъпка към пълната интеграция в ЕС.

 И какво научаваме? Този ЕС, към екстрите на който драпаме да се доберем със зъби и нокти, се оказва тежко болна организация, която се е запътила към небитието. И това го казва не „агресорът – кръвопиец“ Путин, а нашият стратегически партньор №1 – САЩ.

 Тогава  защо ги ручахме жабчетата толкова години? Та ние се кръстим в този ЕС. Сляпо се придържаме към политиката налагана от брюкселските бюрократи. Заблуждаваме се, че това е съюз на равноправни държави, а той всъщност се движи на две скорости. Ние се придвижваме на първа скорост, но често включваме и задната предавка. Безусловно изпълняваме европейските политики и директивите, много често във вреда на българските национални интереси. На заден план остава отстояването и защитата на националния суверенитет. Ярък пример в това отношение е въвличането ни във войната с Русия в Украйна. Евроатлантиците трябва да понесат отговорност за грешната политика и решения свързани с участието ни в тази прокси войната, която според администрацията на Доналд Тръмп, е започнала през 2014 година по вина на Байдън и водещите западни държави, а не на Руската федерация. На кого да вярваме, на президента на най-силната страна в света, или на нашите доморасли политици. Може да е нескромно, но нека кажа, че от години аз твърдя същото, написах го в моите книги за войната в Украйна. И какво – бях репресиран и обвинен в национално предателство. Огромно е числото на хората излезли по площадите и искащи оставката на правителството, точно поради заставането ни от грешната страна в тази война и заради разривът на отношенията ни с братския славянски православен руски народ. В Стратегията е записано, че САЩ не виждат в лицето на Русия агресор и враг, а партньор в битката за стратегическа сигурност.

Пълзящата диктатура – мит или реалност

Събитията от геополитически, европейски, регионален и национален характер съвсем естествено активират гражданското общество, наливат вода в мелницата на ескалацията на напрежението и водят до радикализация на политическото противопоставяне.

 Не ми се ще дори да си помисля, но имам чувството, че АДСКАТА МАШИНА вече е заложена в основите на българската държавност, кабелът е опънат, капсул-детонаторът е сложен, остава само някой безумец да драсне клечката кибрит и взривът да избухне с неподозирана сила. Говоря за заплахата, не дай си боже, от избухване на гражданска война.

 Анализът на причините отприщили всенародното недоволство и устрема към промяна на държавното управление показва според мен, че това, което изкара стотици хиляди български граждани на улицата не е толкова бюджета, нито цените, нито въвеждането на еврото или въвличането ни във войната с Русия в Украйна. Не са и случилите се чудесии в парламента като вземане на изключително важно решение за 26 секунди, нито приказките от рода на „Кой разпореди това безобразие“ и „Мръшляци“, които действително повишиха градуса на напрежението и дълбоко нараниха достойнството българско.

Без да отричам или омаловажавам която и да е от посочените причини, всяка от които има мотивираща роля за недоволството на определени слоеве от българския народ, считам, че ПРИЧИНА НА ПРИЧИНИТЕ за исканата кардинална промяна е заплахата от ПЪЛЗЯЩАТА ДИКТАТУРА, която като стихия  помита едно по едно достиженията на демокрацията в България.

Имаме ли основания да говорим за пълзяща диктатура? Отговорът, който дават действащи политици, е категорично „Да“  и това може да бъде доказано с безспорни факти. Впрочем този въпрос не се поставя сега за първи път. Той има своята българска история. Спомням си, че покрай протестите през 2013 и 2020 г. също се повдигаше въпросът за пълзящата диктатура, макар и от различни позиции. Само няколко примера в това отношение.

През пролетта на 2019 г., преди предстоящите на 26 май евроизбори, Бойко Борисов заяви: „Трябва да обединим всички сили срещу пълзящата диктатура, която се опитват да ни наложат нашите опоненти“.

На 1 юни 2023 г. по време на посещението си в Молдова по повод на изтеклия запис от нощно съвещание на ПП „Продължаваме промяната“, президентът Румен Радев заяви, че той (записът) е разкрил „Озъбеното лице на една пълзяща диктатура и фанатизъм като заявка за тежки закононарушения, за чистки „подписани с кръв“ за погром в институциите, за държавна измяна“.

И ето сега отново се заговори за пълзяща диктатура. На 19.07.2025 г., в студиото „Събуди се“ на НТВ, Атанас Атанасов, лидер на ПП „ДСБ“, като споделя тревогите си по повод ареста на варненския кмет Благомир Коцев казва: „Ще се борим публично, включително и на улицата. Ще се борим срещу тази пълзяща диктатура, която се налага“. С ареста на варненския кмет понятието „Диктатура“ влезе в публично обръщение.

 Така мислят за пълзящата диктатура политиците. И аз тук, може би по изключение, съм съгласен с тях. Нека поразсъждаваме по казуса -  клише или насъщна реалност е пълзящата диктатура в България.

 Известно е, че диктатурата е форма на управление, при която властта е съсредоточена в ръцете на един човек или малка група, която я упражнява неограничено, често чрез сила и потискане на правата, премахване на свободите и контрол върху обществото, с цел налагане на собствената воля и постигане на специфични цели, което е в остър контраст с демокрацията. Тя бива авторитарна и тоталитарна.

Характеристика, признаци и  белези на пълзящата диктатура.

Основните характеристики на диктатурата са: обсебване на цялата власт в държавата; покушение на правото и закона; използване на насилие; потискане на опозицията и гражданското общество; ограничаване на правата и свободите на гражданите, включително и свободата на словото; въвеждане на цензура върху СМИ; липса отчетност и контрол.

 Признаците на пълзящата диктатура са:

1. Концентрация на властта;

2. Подчиняване на съдебната власт;

3. Овладяване на медиите и ограничаване на свободата на словото;

4. Подкопаване и ограничаване на гражданските свободи;

5. Използване на службите за сигурност за политически, корпоративни и лични цели;

6. Манипулиране на изборния процес;

7. Установяване на култ към силната ръка;

8. Овладяване на регулаторите и контролните механизми;

9. Икономическо овладяване и клиентелизъм.;

10. Репресия на опонентите и друго мислещите.

Белезите на пълзящата диктатура в българския контекст са:

1. Превземане или блокиране на институциите;

2. Подчиняване на службите за сигурност и обществен ред и използването им в борбата с политическите опоненти;

3. Контролиране или притежаване на медиите;

4. Използване на кризите в държавата и обществото за концентриране на власт;

5. Подмяна на правосъдието с политическа селективност;

6. Икономически натиск и създаване на зависими бизнеси;

7. Ограничаване на протестите и гражданските инициативи;

8. Демонтаж на механизмите за прозрачност;

9. Създаване на нов елит от лоялни кадри;

10. Систематично отслабване на парламентарния контрол.

Ето един примерен чеклист от 10 въпроса за извършване на диагностика за наличието на пълзяща диктатура в България на които ще отговоря с да или не, напълно или частично съгласен.

1. Концентрира ли се властта в ръцете на малка група или на един лидер – да, напълно;

2. Подчинява ли се съдебната система на политически, корпоративни и лични интереси – да, напълно;

3. Използват ли се службите за сигурност за удари по опоненти – да, напълно;

4. Контролират ли се медиите чрез натиск, финанси или собственост -да, напълно;

5. Променят ли се изборните правила в последния момент -  да, частично;

6. Ограничават ли се гражданските протести и критика – да, частично;

7. Разрушава ли се разделението на властите – да, почти напълно;

8. Нараства ли икономическия контрол чрез „свои“ фирми – да, напълно;

9. Използват ли се кризите за оправдаване на репресивни мерки – да, частично;

10. Налага ли се в обществото авторитарен език – да, почти напълно.

Анализът показва, че отговорът на всички въпроси е положителен. На 5 признака отговорът е да, напълно; на два  - да, почти напълно; и на три - да, частично.

Това дава основание да заключим, че в България установяването на диктатура вече е в напреднала фаза. Все още не е достигната пълната й степен, но рисковете са сериозни и изискват бързи мерки за пресичане процеса на установяващата се авторитаризация на държавното управление. Очевидно, това е и една от целите на протестите които заливат страната с искане за оставка на правителството.

Противодействие на пълзящата диктатура.

Предпазните практически, реалистични и работещи мерки с които може да се ограничи или спре пълзящата диктатура, могат съвсем условно да се групират в три групи: институционални, по линия на общество и на гражданите.

Институционалните мерки опират до структурни решения, които правят овладяването на държавата много по-трудно. Такива могат да бъдат:

1.Създаване на независими съдебни органи, които да са в състояние да спират още на входа опитите за диктат:

  - прозрачни и деполитизирани назначения във ВСС

  - въвеждане на мандатност за ключовите длъжности в съдебната система;

  - независима, без политическо влияние, прокуратура.

2. Наличие на реална парламентарна опозиция:

  - гарантирани квоти за опозицията в Комисията за контролна службите;

  - санкции за правителството и директорите на служби, които укриват информация;

  - редовни изслушвания в комисиите и проверки на място.

3. Професионализация и реална деполитизация на службите с цел недопускане те да се превърнат в нечии бухалки:

  - приемане на правила изключващи политически назначения;

  - строго спазване на принципът за мандатност;

  -  забрана провеждането на „специални операции“ в медиите.

4. Прозрачни медии и защита на независимата журналистика, която да поднася само вярна и проверена за достоверност информация:

  - ясна собственост на всички медии;

  - забрана на държавни рекламни схеми, които ги превръщат в зависими.

5. Консенсусни изборни правила:

  - прозрачна и независима ЦИК;

  - машинно гласуване;

  - забрана да се правят промени в изборните правила една година преди изборите.

Обществени механизми за недопускане на пълзяща диктатура.

1. Мерки по линия на Гражданското общество. Където обществото е будно, там диктатура трудно се установява:

  -  подкрепа на НПО, които следят правата и прозрачността;

  - всячески ограничаване на НПО-тата грантаджии и позиционирани на хранилката на чуждестранни фондации.

2. Търсене на форми и способи за обучение по медийна грамотност. Известно е, че манипулираното общество взема и манипулирани решения.

3. Предизвикване на външен демократичен натиск. Опитът показва, че външните механизми за натиск казват задържащ ефект по отношение на политическите злоупотреби.

Активна гражданска позиция

1. Информираност от различни източници и съпоставяне на данните с цел достигане до истината;

2. Лично участие в инициативи и каузи като референдуми, обществени обсъждания, подписки и протести срещу злоупотребата с власт на управляващите.

3. Постигане на нулева толерантност към авторитарния език. Отхвърляне на политическото говорене, което цели демонизиране на опонента.

 Тук само изброяваме мерките. Те ще се преведат в изпълнение от новите управляващи, който ще дойдат на смяна на сегашното управление.

 Решаващите фактори за спиране на пълзящата диктатура са: силни институции; нов национален елит; свободни медии; контрол на специалните служби; образовано и активно общество. 

Демокрацията изчезва, когато хората престанат да я защитават. Тогава се отварят портите за навлизане в държавата и обществото на пълзящата диктатура. България допусна в държавната нива да пуснат корени издънки на диктатурата. Сега настъпи времето за санитарна сеч.

Протестите играят успешно тази роля. Те са целеустремени към рестарт на българската демокрация, към лишаване от властови ресурс на мафиотски и олигархични структури и към осигуряване върховенството на правото и закона.

 Точно по тази причина  протестите имат такъв масов характер и подкрепата на над 70% от българския народ и специално на младите хора.  Българският народ се вдигна и излезе на улицата за да си върне завладяната държава. Можем само да пожелаем мирен и цивилизован поход и успех в постигане на заявените цели