СЛУЖЕНЕТО В АРМИЯТА НЕ ВИ ПРАВИ СПЕЦИАЛНИ

 

Роза Брукс, 10 август 2016 г., Los Angeles Times

     Аз се притеснявам, че третирането на военната общност като свещена ни изкушава да подценяваме други форми на обществено служене и жертвоготовност

Странно нещо се случи, когато се омъжих за военен. Всеки път, когато споменавах професията на съпруга си, думите ми, независимо дали бяха спорни или банални, биваха посрещани с широко отворените очи и благоговейни кимания, които американците сега предлагат на членовете на военната общност. Понякога дори ми ставаше неудобно от искреното „Благодаря ви ….“ или „Това трябва да е много трудно...“.

Нашето благоговейно национално отношение към армията беше показано по време на този сезон на президентска кампания и двете големи партии бяха нетърпеливи да го използват. Републиканците използваха пенсионирания генерал-лейтенант от Сухопътните войски Майк Флин (герой от операция „Пустинна буря“, известен с критиките си към предишната администрация за отношението й към Ислямска държава“ – Н.К.), за да кажат на американците, че трябва да гласуват за Доналд Тръмп вместо Хилъри Клинтън. Демократите контрираха с пенсионирания генерал от морската пехота Джон Алън, който призова американците да направят обратното.

Тръмп изкара цялата предизборна кампания, обиждайки една след друга различни групи – жените, имигрантите, демократите, мюсюлманите, афроамериканците – без видими политически последствия. Но когато се изказа пренебрежително за родителите на офицер от американската армия, мюсюлманин, убит в Ирак, той моментално стана обект на обществено осъждане.

За председателя на Камарата на представителите на Републиканската партия Пол Райън коментарите на Тръмп бяха „отвъд приличието“, а за бившия републикански претендент Джеб Буш –  „невероятно неуважителни към едно семейство, изтърпяло най-голямата жертва в името на нашата страна“. Коалиция от групи за военна подкрепа и застъпничество подписа отворено писмо, призоваващо Тръмп да се извини, заявявайки, че няма нищо  „по-свещено или почитано за нашите родители от загиналия войник..“.

Това е теологичен език, а не език на гражданското общество. И докато само някой с каменно сърце може да омаловажи скръбта на родители, загубили дете, националното ни преклонение пред армията ме кара да се чувствам неспокойна.

Да наречеш нещо „свещено“ означава да настояваш, че то е извън сферата на политиката. Но армията – и войните, които искаме да води, и човешката болка, която неизбежно съпътства тези войни – не могат да бъдат поставени изцяло извън политическата сфера. Нито пък трябва да бъдат, ако искаме да запазим способността си да обсъждаме въпросите, които са най-съществени за една демокрация – какви войни трябва да водим, защо, как и на каква цена?

В същото време поставянето на военните в царството на свещеното е парадоксално, макар че военните са единствената публична институция, на която все още се доверява и одобрява голямото мнозинство от американците.

Това в редица случаи е ефективно, а скорошни проучвания установиха, че може да помогне в кампанията на даден кандидат или за дадена кауза. Но докога ще е така? Както смята бившият председател на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Мартин Демпси, партийните хвалби на военните могат да подкопаят техния професионализъм, който кара хората да ги уважават и да им се доверяват.

Притеснявам се, че третирането на военната общност като свещена ни изкушава да подценяваме други форми на служене на обществото и жертвоготовност. Когато добронамерени непознати ми казват, че да си военна съпруга „сигурно е толкова трудно“, често ми се иска да им кажа, че да си омъжена за офицер от армията не е чак толкова трудно – всъщност не е, в сравнение с това, което много други хора преживяват през живота си.

Да, има моменти на раздяла и самота, когато разполагаш само с изображението му на екрана на компютъра. Но познавам десетки семейства, които са преминали през подобни раздяли, не защото са омъжени за военни, а поради обикновените житейски капризи – работа на ново място, болен родител, за когото трябва да се грижиш любим човек, който не може да получи зелена карта.

Много семействата в Америка са разделени и много американски мъже и жени поемат рискове и правят жертви.

Някои, като съпруга ми, избират рисковете и ползите от военната кариера. Други избират по-малко признати, но също толкова важни кариери в служба на обществото –  полицаи и социални работници, медицински сестри в спешни отделения, учители в държавни училища, пожарникари и доброволци от Корпуса на мира. А други даже нямат право на избор, защото жертвата и скръбта са им наложени –  дете, убито при стрелба в училище или стрелба на улицата …

Има много видове рискове и много видове загуби.

Със сигурност Америка може да намери начини да почете всички тях.