МОЕТО ЛЯТО С ДЖИХАДИСТИТЕ

 

Уинстън Маршал, Аналитика 2.09.2025

(бележки на автора в The Free Press за ситуацията в Ливан)

„Ти си от Европа? А, Хитлер!“ младият ислямист, който изглеждаше сякаш дори не беше на двадесет и пет, ми вдигна палец нагоре и се усмихна.

„Харесваш ли Хитлер?“ попитах онемял. В тъмнозелената си униформа и рошавата си брада, той приличаше повече на кубински революционер, отколкото на боец ​​от Хизбула. Другарят му до него имаше същите черти и мустаци като Че Гевара.

„Да, разбира се. Той избивал евреите. А ти, харесваш ли Хитлер?“

Никога преди не ми бяха задавали подобен въпрос. По-добре беше да не разкривам, че Фюрерът е унищожил голяма част от семейството ми именно защото са били евреи. В края на краищата, аз бях на територията на тези хора.

„Ами, Хитлер се опита да нахлуе в страната ми. Не съм щастлив.“

„Моята страна“ означаваше Англия, която изведнъж ми се стори два пъти по-далечна, отколкото всъщност беше.

Бяхме дълбоко в шиитското сърце на Ливан – на 87 километра от Бейрут, в град Баалбек, в джамия, известна като светилището Сайида Хаула, само на 32 километра от сирийската граница. Това е шиитско светилище, украсено с портрети на покойния лидер на Хизбула Хасан Насралах. На стената на джамията имаше репродукция на ренесансова картина, изобразяваща мюсюлмански войски, убиващи кръстоносци.

Баалбек някога е бил известен като Хелиополис – както го е нарекъл Александър Велики около 330 години пр. Хр. – и е дом на едни от най-красивите римски руини в света. Над главите ни храмовете на Юпитер, Бакхус и Венера се извисяваха към небето. Те бяха оцелели след арабските завоевания от седми век, но едва бяха оцелели след нещо, което последва. Това е история, за която никой не се сеща, когато мисли за съвременен Ливан, издълбан от руините на Османската империя след Първата световна война – сектантска мозайка от мюсюлмани и християни, която Лигата на нациите под френския мандат старателно е съшила. Но е пълен с финикийски пристанища, византийски базилики, кръстоносни замъци и най-големия Циркус Максимус след този в Рим (древен хиподрум в Рим – Н.К.). Неговото наследство е по-дълбоко от повечето места в Близкия изток, извън Светата земя. Бях правил репортажи от Израел два месеца по-рано, по време на операция „Изгряващият лъв“, когато Израел атакува „главата на октопода“, както нарича Иран, след месеци война с многобройните му пълномощници, сред които главният е Хизбула. Погледнах през границата от Северен Израел към Южен Ливан и видях как сграда след сграда се разпадат на прах. Но сега, когато бях там, осъзнах, че въпреки голямото поражение на Хизбула в тази война, съобщенията за изчезването му бяха преждевременни. Наивно беше да си мисля, че е изчезнал.

Срещата ми със самоуверения джихадист беше ярка демонстрация на това колко неизбежно остава присъствието на Хизбула, както буквално, така и идеологическо.

В един момент видях как погледът му се плъзна надолу към кръста на врата ми.

Казах му – „Аз съм християнин“.

Той се засмя – „Имаме общ враг. Заедно сме срещу евреите“.

***

Ливан може да е държава, но не е нация. Една трета от населението са шиити, една трета сунити, една трета християни, плюс няколко забележителни малцинства като друзите. Ливан винаги е бил несигурна смесица от различни сили, но възходът на Хизбула, подкрепяна от Иран, създаде „държава в държавата“. Това превърна Ливан – измъчван от политическа, енергийна и валутна криза – в провалена държава по повечето показатели. Говоря с този джихадист в особено опасен момент: Ливан се клати на ръба на втора гражданска война.

В центъра на конфликта е съдбата на Хизбула, която контролира голяма част от трите шиитски региона на страната, включително южната гранична зона с Израел.

В началото на август правителството възложи на Ливанските въоръжени сили задачата да изготвят план за разоръжаване на терористичната групировка до края на лятото. Сунитският премиер Наваф Салам и маронитският християнски президент Джоузеф Аун се стремят да разоръжат шиитските бойци до края на 2025 г. Те се надяват след това да установят държавен монопол върху въоръжените сили. Това става под силния натиск от САЩ и след предложение за поетапен процес на разоръжаване в замяна на прекратяване на израелските атаки и изтегляне от пет окупирани южни гранични района – територии, окупирани, откакто Хизбула започна война срещу Израел в знак на солидарност с ХАМАС на 8 октомври 2023 г.

Залогът е сериозен.

Държавите от Персийския залив Кувейт, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства също предлагат на разделената страна финансова помощ, ако разоръжи своите милиции. На хоризонта се строи гигантско ново американско посолство. И точно тази седмица израелският премиер Бенямин Нетаняху заяви – „Израел е готов да подкрепи Ливан в усилията му за разоръжаване на Хизбула“ и че „Израел ще предприеме реципрочни мерки, включително поетапно намаляване на присъствието (на ЦХАЛ/Израелските отбранителни сили) в координация с водения от САЩ механизъм за сигурност“. Но е трудно да си представим разоръжаването на Хизбула без въоръжен конфликт. Правителството е обещавало да го направи и преди, но никога не е стигало до това. Отчасти защото Хизбула е получила стотици милиони долари финансиране и оръжия от иранския режим от създаването си през 1982 г. До 2018 г. тази сума е била около 700 милиона долара годишно. Ливанските въоръжени сили може също да имат бюджет от стотици милиони, но те хронично изостават.

Освен че управлява огромна международна мрежа за трафик на наркотици и пране на пари и доскоро притежава арсенал от над 150 000 снаряда и милиция, по-голяма от повечето европейски армии, Хизбула функционира и като политическа партия, като в момента държи 15 от 128-те места в парламента и контролира два министерски поста.

Но нещата може би сега са различни. Както ми каза един местен жител в Тир: „Преди 7 октомври Хизбула беше като Силвестър Сталоун. Сега е като Шакира: малка и скромна.“

Според ЦХАЛ най-малко 2500 бойци на Хизбула са били убити във войната. Израел твърди, че е ударил повече от 12 500 цели на Хизбула, включително 1600 командни центъра и 1000 оръжейни склада.

Прословутият заговор с пейджъри от септември 2024 г. уби около 30 техни бойци. Поддръжниците им в Техеран, Иран, понесоха огромни загуби в така наречената 12-дневна война през юни.  А с падането на режима на Асад в Сирия през декември, сухопътният коридор за доставки от Иран изчезна.

Може би за първи път от десетилетия, милицията на Хизбула е по-малка от ливанската армия.

И все пак Хизбула далеч не  се е разтреперила.

Хизбула незабавно реагира на обявяването на разоръжаването на правителството от август. Техният шиитски съюзник, Харакат Амал, друга голяма шиитска политическа партия, се присъедини към тях, заявявайки, че решението е „тежък грях“ и че ще „се отнасят към него, сякаш не съществува“. На 15 август наследникът на Насрала, Наим Касем, направи телевизионно обръщение от неразкрито място. Той предупреди, че Ливан „няма да има живот“, ако държавата се противопостави на тях.

А аз и моя приятел джихадист обсъдихме новината, че ливанското правителство ще разоръжава Хизбула. Или поне ще опита. „Ще скрием оръжията си. Трябва. В противен случай те ще вземат земята ни. Ционистите ще вземат земята ни. Америка ще вземе земята ни. Те ще ни убият, както Джулани убива християни и друзи.“

***

Влиянието на Хизбула в Ливан е осезаемо, докато шофирате на юг от Сидон към най-големия южен град Тир –на всеки десет метра по магистралата се вее жълто-зелено знаме на Хизбула. В центъра е символът на пушка, пронизваща небето. Тук има атмосфера на военна готовност. Символите на Харакат Амал също украсяват прашните пътища, както и знамената на иранския режим. Докато пътувахме, ме обгърна усещане за мрак.

Навсякъде в Южен Ливан, както и в долината Бекаа на север, има портрети на мъченици, скорошни и древни. Те стоят редом до изображения на върховния лидер на Иран аятолах Хаменей, покойния лидер на Хамас Яхя Синвар и, разбира се, Насрала с неговата черна чалма, която трябва да подчертае статута му на сейид – потомък на пророка Мохамед чрез внука му Хюсеин ибн Али. Той е жив символ на възела, който свързва политиката и метафизиката на Хизбула.

Тяхната идеология, очертана в манифеста на Хизбула от 1985 г. „Отвореното писмо“, представя борбата им като глобална ислямска – „Ние сме умма, свързана с мюсюлманите по целия свят.“ Целите им включват разширяване на ислямската държава, създадена в Иран от аятолах Хомейни, когото те наричат ​​свой „единствен лидер, мъдър и справедлив“; унищожаване на Запада – „ние се борим с мерзостта и ще я изкореним, нейният носител са Съединените щати“ и ще елиминиране на Израел, а „нашата борба ще приключи само когато това образувание бъде заличено от лицето на земята“. Манифестът им от 2009 г. се отдалечава от директните препратки към ислямска държава, приема по-познат политически език относно ролята им в Ливан и заменя манихейската реторика на ислямска борба срещу западната „мерзост“ с езика на съпротивата срещу „хегемонията“. В същото време те запазиха фундаменталната си враждебност към Израел, наричайки го „вечна заплаха за Ливан“ и продължиха да споделят революционни амбиции със своите покровители в Техеран, останаха ангажирани с въоръжената борба на своите палестински съюзници и останаха предани на идеята за мъченичество.

Безкрайните портрети на паднали бойци на Хизбула, разлепени по шиитската територия, сякаш подсказват, че участието почти сигурно означава смърт. Хашем Сафиедин, братовчедът на Насрала и вероятен наследник, беше убит при израелски въздушен удар миналия октомври, преди да може да поеме поста лидер. Но плакатите са стимул, а не предупреждение. Възвеличаването на мъченичеството е централно вярване, един от ключовете за тяхното дълголетие.

„Давам времето си на Хизбула. Давам парите си на Хизбула. Давам кръвта си на Хизбула“, похвали се моят рошав млад домакин в джамията в Баалбек, сочейки първо китката си, после сърцето си.

Попитах го - „Кое е по-важно, Хизбула или исляма?“

„Те са едно и също нещо. „Хизбула е ислям. Това е...“ Той погледна приятеля си, търсейки английска дума, после мен. „Вяра? Да. И политика. Това е.“

***

Продължавах да си мисля за този млад боец ​​дни след като напуснах Ливан. След като посетих Бейрут, градът, някога наричан „Париж на Близкия изток“. След като се срещнах с християнски старейшина, който ми каза, че да си „произраелски“ е най-лошото нещо, което можеш да чуеш в Ливан. След завръщането си в Лондон, вярвате или не, ми стана тъжно за джихадиста в джамията Баалбек. Неговият мироглед беше почти пълната противоположност на моя. За него „добрите“ бяха Насрала, Асад, Хаменей и Хитлер. „Лошите“ бяха Доналд Тръмп, евреите и Джулани. Само с Джулани може би бихме могли да намерим някаква обща основа. Очите му бяха замъглени от делириума на култа му. Рядко в живота си съм срещал човек, толкова напълно погълнат от злото. Как може човек да предложи златен мост на помирение на култ, обсебен от борба и мъченичество? Това е невъзможният въпрос, на който Ливан трябва да отговори.

Но аз съм последовател на школата на Александър Солженицин. Границата между доброто и злото минава през сърцето на всяко човешко същество. Ако бях израснал в същата среда като този джихадист, щях ли да бъда различен? „Боже, пази го“, помислих си, обръщайки се да си тръгна.