МОБИЛИЗИРАНЕ НА ЕМОЦИИТЕ

 

Алан Аркуш, сп. Лехаим, 31 август 2025 г.

Материалът беше любезно предоставен на списанието от Jewish Review of Books

***

Последните няколко години бяха, меко казано, психологически много трудни за израелците, но имало ли е време, когато войната или заплахата от война да не са им поставяли невероятни емоционални преживявания? Имало е и спокойни времена, но те никога не са били дълготрайни и рядко са се случвали през първите две десетилетия от съществуването на държавата. Това ни напомня историкът от университета в Тел Авив Орит Розин в книгата си „Емоции на конфликта“, която разглежда как първото поколение израелци реагира на опасностите, пред които са изправени, и методите, които правителството и други са използвали, за да оформят и, както се изразява изследователката, да „регулират“ чувствата им относно ситуацията, в която се намират. Разказът на Розин не е за доминираща сила, контролираща податливо население, а за забележително успешна история на изграждане на национален дух и нация, осъществявана както от правителството, така и от други влиятелни институции. Но историята не е без тъмни петна, нито е напълно изчерпателна.

До края на Войната за независимост границите на Израел са временни и слабо защитени линии на примирие. Палестинците редовно преминават тези линии, прониквайки в територии, които съвсем наскоро са обитавали, за да плячкосват, тероризират и понякога убиват. Бени Морис и други вече описаха сблъсъците между нарушители и цивилни и израелската армия, които представляват същността гранична война. Розин се фокусира върху въздействието, което тези събития са оказали върху израелската психика. Ветераните в Йишува бяха свикнали с тези конфликти. Но за много нови имигранти, особено от по-слабо модернизирани мюсюлмански страни, нещата са различни. Те бързо бяха разположени на ключови точки в периферията, за да укрепят позицията на Израел, а опитът от „кражби, грабежи и убийства, извършени от палестинците“, ги плашеше и деморализираше. Много от тях напуснаха, а тези, които останаха, бяха принудени да се „закалят“. Трябваше да се научат как да използват оръжия, да формират паравоенни части и да се захващат за работа. „Сигурността беше практическа необходимост“, пише Розин. „Но тя също така даде възможност на репатрираните да повярват, че могат да се защитят сами.“ Тези, които се съпротивляваха на трансформацията, често бяха осмивани, което само увеличи страданията им. Крайната цел „беше да се приведат емоционалните характеристики на населението в съответствие с ролята, която ръководството смята, че гражданите трябва да играят, за да може държавата да се справи с всички заплахи за сигурността“. Репатрираните трябваше да бъдат превърнати в „израелци“.

Да бъдеш израилтянин означаваше не само да станеш силен и безстрашен, но и да се научиш на морален самоконтрол. Израелските лидери разбираха, че актовете на възмездие, насочени срещу арабските диверсанти и селата, които ги приютяват, не само противоречат на етиката, но и „не съвпадат със западния, модерен и морален образ, който израелците се стремят да придобият“. Но те разбираха, че голяма част от населението копнее за отмъщение.

Един от най-лесните и непосредствени начини да се разбере това бяха писмата на войници до техните близки. В едно такова писмо войник, участвал в набези за отмъщение, пише, че „понякога дори моята душа се вбесява и започвам да мисля да отговарям на всеки удар с различен удар, зъб за зъб". В друго писмо жена, служеща в ЦХАЛ, пита: „защо толкова много думи? В крайна сметка целият народ иска незабавно отмъщение“.

През лятото на 1955 г. палестинските партизани, заедно с диверсанти, проникнали от Йордания, Ливан и Газа, нападат граничните израелски градове и кибуци. Но още по-голямо безпокойство предизвиква колосалната сделка за продажба на оръжие, сключена между Съветския сателит Чехословакия и Египет на Насър. Египет получава „най-новите оръжия, равни на които ЦХАЛ няма, и заплашваше да постави Израел в изключително тежка стратегическа позиция. На заседание на кабинета през октомври същата година Министърът на труда Голда Меир твърди, че „новата ситуация изисква емоционална мобилизация на израелския народ“.

Не ставаше дума за плашене на израелските граждани, а за утвърждаване в тях, по думите на Розин, „различно съзнание и различна палитра от чувства... и призоваване на евреите в Израел и САЩ към действие". Шарет и другите министри са съгласни. Израелските граждани не трябва да се отчайват или да се отказват, те трябва да бъдат целенасочени и енергични.

Винаги е било трудно да се успокоят евреите и, разбира се, това беше особено трудно в Израел през зимата на 1955-1956 г. Розин отбелязва, че „външнополитическите проблеми и военната опасност се усилваха от конфликтите на границата и желанието за възмездие на израелците“. Министерството на отбраната реагира на влошаването на ситуацията с институцията „Керен а-Маген“ – специален фонд за отбрана, в който гражданите могат да правят доброволни дарения:

В рамките на кампанията бяха изпратени 300 000 пощенски картички на семейства в цялата страна и постави десетки хиляди плакати по улиците. Беше заснет филма „Мир, мир, но мир няма“, появиха се много кинохроники, радиопиеси, лекции и програми, които бяха излъчени от „Гласът на Израел“ и армейската радиостанция „Галей ЦАХАЛ“. Проведоха се десетки срещи, а артистите изнесоха безплатни благотворителни концерти. В печатната преса беше отделено голямо рекламно пространство на кампанията „Керен а‑Маген“ – вестници и списания не само пускаха реклами, но и публикуваха статии, посветени на фондацията.

Обръщайки се към жената, която дарява диаманти на фондация "Керен а‑Маген", министър‑председателят Бен‑Гурион пише – „Духът на героизъм, който бие в сърцата на войниците от ЦХАЛ, е дар на еврейската майка, благодарение на която оцеляхме". Розин признава, че реториката на премиера може да изглежда твърде силна, но добавя, че „тя наистина е насърчила“ хората.

Пощенска картичка, призоваваща цивилни да дарят на отбранителния фонд „Керен а‑Маген“, 1955,  Колекция на Jewish Review of Books

С оглед на заплахата, която представлява Египет, Бен-Гурион поставя бюджета на военните релси. Това означава, че граничните селища, които все още се нуждаят от подкрепа, трябваше да разчитат на доброволци, които Бен‑Гурион започна да призовава с надеждата, че те не само ще се отзоват и ще се „върнат у дома, но и ще доведат и други хора“. Розин пише:

„През април и началото на май, в разгара на вълна от кървави атаки на фидаините и тежко напрежение, доброволческият проект придоби още по-големи размери. До средата на април доброволците са служили общо 120 000 работни дни в защита на населените места. На заседание на Комитета на Кнесета по външни работи и отбрана Бен‑Гурион отбеляза със задоволство, че умората на хората е била овладяна и масовият доброволчески проект е показал, че моралът е взел връх.“

Доброволците говорят за другарство, дружба и сърдечната близост, които имат с местните жители". С други думи, както прогнозира Бен‑Гурион, те излязоха от тази история „по различен начин“.

От есента на петдесет и петата и почти цялата петдесет и шеста година израилтяните живеят в сянката на предстоящата война. Войната започва скоро, но не е това, което всички очакваха. Решителната превантивна и победоносна (ако не от политическа, то от военна гледна точка) израелска атака срещу Египет по споразумение с Великобритания и Франция накара премиера Бен‑Гурион за кратко да изпадне в състояние на ирационална наслада. Той на глас мечтае за по-нататъшно разширяване на територията на Израел на юг. В действителност успя да постигне много по-малки, но все пак много значими резултати – да смаже египетската армия, да отвори Тиранския проток, да демилитаризира Синай и да въведе там войски на ООН, които повече от десетилетие задържаха проникването през границата.

Доверието на хората в техните способности скача невероятно, но Розин разказва много малко за това в сравнение с подробния анализ на предвоенните тревоги. Разказът за прославянето на главния герой от тази война Моше Даян би позволил на читателите да разберат облекчението, което израелците изпитват, когато през известен период на изчакване през пролетта на 1967 г. той е назначен за министър на отбраната.

Разсъждавайки за мъчителните седмици, водещи до Шестдневната война, Розин подчертава, че чувствата на израелците „не са напрегната смесица от страх и безпокойство“. Националната тревога изглежда е заменена от национална решителност:

Тъй като кризата ескалира, особено след като Насър блокира Тиранския проток, съобщенията за негативни емоции се засилват, но колкото по-близо се приближава войната, толкова повече се подобрява настроението на гражданите. Израелците демонстрираха увереност и смелост.

Карикатура на Дош (Кариел Гардош). Фигурите на заден план са с надпис „държави“. Надписът на плаката гласи – „Да живее справедливостта! Насър е агресор! Прекратете блокадата!“, 1967, Предоставена от Daniella Santo‑Gardosh

Това, което се случва обаче не е резултат от действията на израелското правителство, а отразява устойчивостта, която Розин нарича израелския „емоционален режим“, укрепен през предходните две десетилетия.

Описвайки нестабилното психологическо състояние на израелците през предвоенния период, Розин разчита предимно на частни писма, които правителството прихваща и анализира, особено писма от частни лица до приятели и роднини, живеещи в чужбина. В най‑тежките времена тези писма са изпълнени със страх и разочарование от безсилието на израелското правителство, усещането, че целият свят е изоставил Израел, страха, че предстои нов Холокост и „разрушаването на Третия храм“ и дори че Третата световна война е на път да избухне.

Но в онези дни израилтяните пишат не само за страха и паниката. Често думите им звучат решително.. Забележително е, че в „седемдесет и шест от 533-те писма“, прочетени от главната комисия за цензура в Тел Авив на 28 май, е заявено, че ситуацията е сериозна, но бойният дух на населението е висок и надеждите, че нещата ще вървят към добро са големи.

Това е в денят, когато Леви Ешкол се опитва да сплоти нацията с прочутото плашещо радиообръщение – „Неуспехът на министър‑председателя да предостави на нацията така необходимото емоционално ръководство", което има опустошителен ефект, но само за известно време. Скоро след това прозвучават призиви за смяна на властта, които завършват с включването на Моше Даян в правителството четири дни по-късно. Както си спомня един войник, цитиран от Розин, другарите му, чувайки за това назначение, „се втурнаха да се прегръщат и целуват и ридаеха от щастие“.

Описвайки възторга, обхванал Израел след победата през 1967 г., Розин отново повтаря познатата история. В същото време тя не забравя да отбележи известна загриженост, възникнала в определени кръгове. Редакторът на списанието за кибуци Шдемот Абрахам Шапира и писателят Амоз Оз публикуват сборник от интервюта с ветерани от войната, в които бурната радост се смесва с тъга, морални мъки и недоволство от всеобщите триумфални настроения.

Извън израелския мейнстрийм, където на практика нищо не сдържа радостта, стоят хора, които по онова време обикновено се наричаха израелски араби (а не палестинци, живеещи в Израел). В предвоенния период много от тях изразяват подкрепа за Израел и дори доброволно се присъединяват към армията. Розин се чуди „как може да се обясни тази демонстрация на патриотизъм в навечерието на войната?", след като се има предвид, че те страдат от дискриминация в продължение на двадесет години, като малцинство, което правителството смята за опасно. „Като се има предвид внимателното наблюдение на арабското население“, пише изследователката, „изглежда, че това... не беше толкова израз на истинска тревога за съдбата на Израел, колкото опит да не се заблудят очакванията на мнозинството и страхът от еврейско отмъщение“.

„Емоционалният режим“, описан от Розин,  се формира и насажда от политическия и социален елит. Но в демократичното общество народът също допринася за това“. Нейното изследване на „емоцията на конфликта“ неизбежно ни кара да се замислим за емоционалния климат, който съществува в Израел днес. В предговора Розин пише:

„Израел от петдесетте и шейсетте години, в периода, описан в тази книга, повече се различава от днешния Израел. Въпреки всички недостатъци и социално‑политически спорове, тогава страната има оптимистично еврейско мнозинство. Днес стария консенсус и чувството за мисия са изчезнали. Изборите през 2023 г. демонстрираха разделението, което съществува в еврейското общество. Зверствата на Хамас обединиха мнозинството израелци и колкото и да закъснява държавният апарат за това движение, израелските протестни организации, сформирани от януари 2023 г., и обществените организации като цяло се занимават с оказване на помощ на съграждани и военнослужещи“.

Подобно положително описание на случващото се в низините предполага, че поне в някои отношения днешният Израел е по‑скоро подобен, отколкото не на Израел от първите десетилетия на държавата.

Упадъкът, за който говори Розин, според нея се отнася до политическия и обществения елит. Но какво точно казваше и правеше старият елит, какво не казва и не прави новият, е въпрос, на който могат да отговорят други изследователи.