ЖИВОТЪТ В КИТАЙ СЕ ПРЕВЪРНА В СЮРРЕАЛИСТИЧЕН

 

Майкъл Шуман, Континент, 29.08.2025 г.

Авторът е сътрудник на списание „The Atlantic“ и живее в Пекин. Той е и старши научен сътрудник в Глобалния център за Китай на Атлантическия съвет. Шуман е автор на няколко книги за Азия, сред които „Прекъснатата суперсила: Китайската история на света“ и „Конфуций и светът, който той създаде“. Преди това е бил чуждестранен кореспондент на списанията „Time“ и „The Wall Street Journal“.

**

Държавата все по-настойчиво проповядва реалност, която противоречи на опита на хората. Това не е добър знак за напредък.

Лабубу¹ изглежда е един от знаците за глобалния успех на Китай. Фигурките на усмихнатия елф с остри уши, произвеждани от китайската компания Pop Mart, са толкова популярни, че феновете по целия свят полагат големи усилия, за да се доберат до тях. Много от тях се продават в т.нар. „blind box“ (слепи кутии – Н.К.)“, което означава, че купувачите виждат съдържанието едва след покупка. Китайската държавна информационна агенция Синхуа се похвали в средата на юни, че манията по Лабубу „сигнализира за по-широка промяна в ролята на Китай на световната сцена“, сиреч страната се превръща в културна сила.

В страната обаче Китайската комунистическа партия се стреми да охлади ентусиазма. През юни водещият ѝ вестник, „Женмин жибао“ (Народен ежедневник – Н.К.), публикува статия, осъждаща „неконтролираното разпространяване“ на слепи кутии и подобни артикули сред непълнолетни, които вземат „ирационални“ решения, призовавайки за по-строги регулации, за да се предотврати превръщането на такива артикули в „инструменти за извличане на пари от детските портфейли“.

Слепите кутии са само една от редица културни тенденции, които предизвикаха гнева на партията. През последните години китайските власти предприеха мерки срещу видеоигрите K-pop, комедийните клубове и празненствата за Хелоуин, ЛГБТ и активистите за правата на жените, технологичните предприемачи и финансовите съветници. Постоянните репресии, както и кампаниите за цензура и демонстративни строги икономии, показват, че китайският режим се стреми не само да елиминира опозицията, но и да контролира отблизо начина на живот, потребление и вярвания на своя народ.

Фактът, че Китай под комунистическо управление не е отворено общество, едва ли е изненада. Но преди Си Дзинпин да стане лидер на страната, управляващият елит действаше в определени граници. Сега Дейвид Шамбо, директор на Програмата за китайска политика в Училището по международни отношения „Елиът“ към Университета „Джордж Вашингтон“, описва политическата среда в Китай като „неототалитарна“, което означава среда, в която държавата се намесва мощно „във всяка сфера и всеки аспект от националния живот“. Тази промяна идва във време, когато мнозина извън Китай възприемат страната като претендент за евентуално глобално господство. Неотдавнашна статия в „Ню Йорк Таймс“ заяви, че дългоочакваният „китайски век“, в който центърът на глобалната власт се измества от Вашингтон към Пекин, „може би вече е тук“. В Китай държавата се възприема по-малко като сила, завладяваща света, а по-скоро като страна, плъзгаща се към автократична гибел. Възможно е тези тенденции да съществуват едновременно, като Китай продължава глобалния си възход, докато увеличава репресиите си у дома. Но е възможен и също толкова вероятен и друг път – репресивна държава да ограничи жизнеспособността на страната и по този начин да постави таван на глобалния ѝ възход.

Миналия ноември в южнокитайския град Джухай мъж на име Фан Вейцю блъсна колата си в тълпа пред спортен център, убивайки 35 души и ранявайки 43. 62-годишният Фан, отчаян от развода и спора относно подялбата на собствеността, е намерен в колата с тежки прободни рани от нож по врата, които си е нанесъл сам.

Инцидентът моментално се превърна в политически въпрос. Подобна трагедия никога не би трябвало да се случва в „щастливото и хармонично общество“, което Си твърди, че е изградил, свободно от насилие и разделение, които измъчват други, „нисши“ страни. Огромният репресивен апарат на Китай бързо се задейства, за да „увери населението“, че това не се е случило – цензурата премахна видеоклипове, статии и коментари за инцидента от социалните медии; персоналът на спортния комплекс премахна букети цветя, които опечалените бяха оставили на мястото на инцидента; полицията разпръскна любопитни минувачи. Два месеца по-късно Фан е екзекутиран. Прикриването на неудобни факти винаги е било характеристика на комунистическото управление в Китай. В един епизод на „Семейство Симпсън“ Хоумър и семейството му посещават Пекин и докато преминават през площад Тянанмън, виждат табела с надпис „Нищо не се е случило тук през 1989 г.“. Но наскоро Си направи неимоверни усилия, за да убеди хората, че живеят в социалистическа утопия, на ново ниво.

Държавната пропаганда настоява, че хората са щастливи, стига да са хранени с добри новини и не им се позволява да обсъждат многобройните икономически и социални проблеми на страната. Резултатът е сюрреалистична атмосфера, в която публичният дискурс е все по-откъснат от ежедневието, а правителството става все по-неотзивчиво към тревогите и трудностите на хората. В същото време държавата все повече се намесва в ежедневието. Със съпругата ми сме го преживели от първа ръка. През последната година екипи от полиция редовно посещаваха апартамента ни в Пекин – само четири пъти за един месец. Те проверяват паспортите и визите ни, записвайки всичко с малки видеокамери. Въпреки че вече сме предоставили тази информация на полицията, както се изисква от местните разпоредби, тези многократни посещения вероятно са насочени просто към сплашване. Атмосферата напомня за по-ранен етап от комунистическото управление в Китай, преди програмата за икономическа модернизация на Дън Сяопин. През 1978 г., след като става лидер на партията, Дън инициира либерални реформи, призовавайки другарите си в реч да „освободят умовете си“. Дън нямаше намерение да превърне Китай в свободно общество – той ясно го показа с клането на площад Тянанмън. Но подходът му отвори безопасни пространства за дебат и лично изразяване, особено в области, възприемани като по-прагматични, отколкото политически – например икономиката. Това относително разведряване се оказа полезно за възхода на Китай, помагайки на лидерите на страната да оформят политиката и да стимулират предприемачеството. Днешното китайско ръководство изглежда е решено да обърне тези процеси. В реч, публикувана тази година, Си заяви, че целта му е да „гарантира, че цялото население е вкоренено в обща идеологическа основа за единство“. Минсин Пей, експерт по китайска политика в Claremont McKenna College (частен солеж в Клермонт, Калифорния, САЩ – Н.К.), смята, че за Си „загубата на контрол върху идеологията и загубата на контрол над обществото“ са „най-големите заплахи за властта на Китайската комунистическа партия“. Си потвърди този контрол, като постепенно премахна безопасните пространства за себеизразяване. Той наложи задължително изучаване на собствените си философски идеи, известни като „Мислите на Си Дзинпин“, и ограничи публичния дебат по национални въпроси. Това, което беше приемливо в политическата сфера само преди няколко години, вече не е възможно. Художникът Гао Жен, известен с изображенията си на Мао Дзедун, основателят на комунистическия режим, беше задържан миналата година, а властите конфискуваха няколко от неговите произведения, датиращи от повече от десетилетие. Цензурите премахват не само критично и политически чувствително съдържание от социалните медии, но дори и акаунти и публикации, считани за прекалено песимистични.

Възможно е една от причините за репресиите да е фактът, че в Китай има много лоши новини за премахване. Предшествениците на Си можеха да разчитат на бързия икономически растеж като източник на политическа легитимност, но този ресурс бързо намалява – растежът се забави и намирането на работните места стават все по-трудно. Подобряването на икономиката вероятно ще изисква по-нататъшни либерализиращи реформи. Си ги отхвърля, най-вероятно защото биха отслабили контрола му върху обществото, засилвайки властта на заможната средна класа. Китайските лидери, както отбелязва икономистът от Йейл Стивън Роуч, „може би се страхуват да не създадат чудовище, което не могат да контролират“. Вместо това китайската пропаганда твърди, че икономиката се справя добре. Неудобни данни и доклади от водещи икономисти изчезват от интернет. Държавните медии избягват да отразяват разходите на китайските фабрики от търговския спор със Съединените щати и когато го правят, обикновено го правят в положителна светлина. Например, влиятелният член на Политбюро Цай Ци призова длъжностните лица да „пеят шумно хвалебствия“ за светлите икономически перспективи на Китай.

Това създаде пропаст между реалния опит на гражданите и официалния отговор на правителството. Китайските висшисти се борят да си намерят работа, но вместо да предприеме действия за справяне с проблема, правителството първо спря публикуването на статистика за младежката безработица през 2023 г., а след това промени методологията за изчисляването ѝ, за да получи по-ниски числа.

Китайската общественост обаче не се подвежда толкова лесно. През последните седмици потребителите на социалните медии започнаха да изразяват носталгия по „златните години“ от началото на XXI век, публикувайки снимки и видеоклипове на известни личности от онази епоха и обсъждайки не само техния стил, но и по-големите възможности, които са съществували тогава. Тези публикации косвено критикуват правителството, подкопавайки неговия наратив за прогрес. Неотдавнашно проучване на учените Майкъл Алиски, Мартин Кинг Уайт и Скот Розел установи, че при проучвания, проведени в Китай през 2023 г., само 28% от анкетираните г. са заявили, че вярват, че упоритата работа винаги се отплаща. Между 2004 и 2014 г. процентът на вярващите е бил средно 62.

„Наистина съм любопитен“, каза Карл Минцнер, старши сътрудник в Съвета по външни отношения, „как една страна, която настоява за разказ „всичко се подобрява“ и не желае да чуе други гласове, ще може да разпознае и да отговори на самите гласове, които така или иначе ще се появят в китайското общество.“

През октомври жителите на Шанхай, които решиха да излязат на улицата в костюми за Хелоуин, получиха неприятна изненада – бяха задържани от полицията. Неразрешените празненства за Хелоуин бяха забранени. Правителството не предложи никакво обяснение. Страхуваха ли се, че някой ще се осмели да се подиграе на режима в сатиричен костюм? Или че облеклото може да се възприеме като обидно за „социалистическия морал“? Или че партито може да се превърне в протест? В едно политически напрегнато общество почти всичко може да се възприеме като заплаха.

В централния град Джънджоу студенти започнаха да организират нощни велосипедни разходки до близкия Кайфенг. До края на миналата година това се превърна в масово явление, като все повече хора се присъединяваха, понякога пеейки националния химн. В началото властите насърчаваха разходките. Но с нарастването на броя на участниците до десетки хиляди, служителите по сигурността се изнервиха. В средата на ноември полицията прекрати масовите велосипедни разходки.

Подобни прояви на произвол и параноя са познати – те са характерни за авторитарните режими и често допринасят за техния упадък. Китай е бил в подобно положение и преди. Първите три десетилетия на комунистическо управление под ръководството на Мао потопиха страната в насилие, политическа парализа, икономически хаос и глад, които отнеха десетки милиони животи. Тези, които се опитаха да се противопоставят на Мао или да отменят последиците от политиката му, бяха репресирани.

Комунистическата партия успя да се задържи едва след смъртта на Мао, отваряйки страната към света през 80-те години на миналия век и инициирайки реформи, довели до бърз икономически растеж. Оттогава Китай изглежда като „специален“ авторитарен режим – такъв, който съчетава строг политически контрол с икономическа динамика. „Китайският модел“ уж предлагаше алтернатива на западния демократичен капитализъм като път към национален успех.

Сега Китай сякаш се връща към миналото. Четири десетилетия реформи бяха „аномалия“, каза сподели Уанг Фън, социолог в Калифорнийския университет и автор на „Китайската епоха на изобилието“. Ерата на Си е „нулиране“, обясни той, завръщане към система, в която единственият източник на власт е политиката – Комунистическата партия, „упражняваща контрол над всички сфери и задушаваща обществото“.

Може ли Китай да продължи да се издига при тези обстоятелства? Някои нови индустрии, като електрическите превозни средства и изкуствения интелект, наистина се развиват. Но в други Китай повтаря познатия път на провалилите се автокрации от историята. Дейвид Шамбо ми каза, че настоящата ситуация му напомня за късния съветски период, отбелязвайки „системната склероза, присъща на едноличната диктатура, особено подлизурството и необходимостта да се изпълняват заповедите на лидера, независимо от тяхното съдържание“. В статията си от 2024 г. Шамбо пише, че тъй като съветският режим е чувствал, че губи контрол, причината за съществуването му се е превърнала просто в поддържане на властта – „управление заради самото управление“. „Очевидната несигурност и манията на Си за поддържане на тотален контрол“, казва той, са „ясни доказателства“, че същото се случва и в Китай.

Това не означава, че китайската система е на ръба на колапс. Пекин „има икономика и международни връзки, каквито Съветският съюз никога не е имал“, отбелязва Шамбо. Според него китайският комунизъм може просто да „атрофира“, както се случи в Северна Корея, Венецуела и Куба. Може ли Китай наистина да се превърне в нещо като Северна Корея или Съветския съюз? Нито един от двата резултата не изглежда лесен за предсказване. Но е също толкова трудно да си представим по-нататъшен напредък в страна, която не позволява на гражданите си нито да скърбят, нито да празнуват.

Превод от руски Николай Колев

Бележки ва преводача:

¹-плюшена играчка започна превзела социалните мрежи и колекционерските групи по целия свят, създадена от Kasing Lung – известен хонконгски илюстратор, който стои зад целия вълшебен свят на The Monsters.