ПЕТ ИСТОРИЧЕСКИ ПРИМЕРА ЗА ПРОВАЛИ НА ВЪНШНАТА ПОМОЩ

 

Орестес Р. Бетанкур Понсе де Леон (на малката снимка), Континент, 29.06.2025 г.

В есето си от 1850 г. „Какво се вижда и какво не се вижда“ Фредерик Бастиа¹ обяснява: „В икономиката всяко действие, навик, институция или закон поражда не едно, а цяла верига от последствия.“ Непредвидените последици превръщат добрите намерения в катастрофални политики, и един от най-добрите примери за това е чуждестранната помощ.

Добрите намерения на Манса Муса може би са първият случай на неуспешна чуждестранна помощ в историята. Известен като „Властелинът на мините Уангара“, Манса Муса, управлявал Малийската империя между 1312 и 1337 г. Търговията със злато, сол, мед и слонова кост направила Манса Муса най-богатия човек в човешката история.

Като практикуващ мюсюлманин, Манса Муса решил да извърши хадж до Мека през 1324 г. Смята се, че керванът му е наброявал 8000 воини и васали (според други източници - до 60 000), 12 000 роби с 48 000 паунда злато и 100 камили, носещи по 300 паунда злато всяка. Към зрелището трябва да се добавя и 500 слуги, които вървят пред кервана с жезли, изработени от чисто злато, всеки от които тежи между 6 и 10,5 паунда. Смята се, че Манса е транспортирал около 38 тона злато от единия край на африканския континент до другия – еквивалентът на днешните златни резерви на централната банка на Малайзия, повече отколкото държави като Перу, Унгария или Катар държат в своите трезори.

По пътя Манса Муса спрял в Кайро за три месеца. Всеки ден той раздавал златни кюлчета на бедни, учени и местни служители. Неговите пратеници посещавали базарите, плащайки със злато на завишена цена. Арабският историк ал-Макризи (1364–1442) пише, че даровете на Манса Муса „поразявали окото със своето великолепие и лукс“. Но радостта не трая дълго. Потокът от злато, който залял улиците на Кайро, бил толкова голям, че стойността на местния златен динар паднал с 20% и на града му трябвали около 12 години, за да се възстанови от инфлационния натиск, причинен от обезценяването.

Оттогава насам непредвидените последици от добрите намерения при предоставянето на чуждестранна помощ се повтарят отново и отново. Примерите от близката история са многобройни:

През 50-те и 60-те години на миналия век, програмата „Храна за мир“, създадена от Дуайт Д. Айзенхауер през 1954 г., принуждава пазарите на Индия, Пакистан и Индонезия да се конкурират с масивния приток на хранителни дарения от Съединените щати. Тези дарения разоряват хиляди местни фермери и забавят развитието на селското стопанство в тези страни с десетилетия.

През 1971 г. норвежкото правителство отпуска 22 милиона долара за изграждането на завод за преработка на риба на езерото Туркана в Кения. Целта е да се изнася риба и да се създадат работни места за хората от Туркана, но те са номади и нямат нито знанията, нито интереса към риболова. Освен това цената на хладилното оборудване е много висока. Няколко дни по-късно заводът затваря.

Световната банка отпуска на Танзания над 10 милиона долара за преработка на кашу. В резултат на това към 1982 г. се появяват 11 фабрики, способни да преработват три пъти повече ядки, отколкото е годишното производство на страната. Шест фабрики бездействат, нуждаещи се от резервни части, а останалите пет работят с по-малко от 20%  от капацитета им. Танзания открива, че е по-евтино да изпраща необработени ядки в Индия за преработка.

През 1995 г., по време на гражданската война в Судан, организацията Christian Solidarity International започва да плаща откупи от 50 до 100 долара за робите от народа динка, заловени в южната част на страната. Продажбата на роби на симпатични европейци и северноамериканци става по-изгодна от продажбата им на север за 15 долара. „Добрите намерения“ стимулират пазара и насърчаваха търговците на роби да залавят повече хора.

Към проблема с непредвидените последици се добавя и проблемът със стимулите за самите организации, работещи в областта на международната помощ. През 2019 г. Devex публикува разследваща поредица, наречена „Какво се обърка?“.

Devex – комуникационна платформа и най-големият доставчик на договорни услуги в областта на международното развитие, съобщава, че само в Кения 22 проекта са се провалили през последното десетилетие в почти всеки сектор, „включително здравеопазване, образование, равенство между половете, жилищно настаняване и адаптация към изменението на климата“. В резултат на анализа, Devex стига до ключово заключение за това защо грешките се повтарят – „В индустрия, където добрите новини се възнаграждават с увеличено финансиране, помагащите организации често не желаят да признаят недостатъците на проектите или, още по-лошо, техния провал.“

Означава ли това, че добронамерената международна помощ за развитие наистина може да проработи? Противно на мнението на Джефри Сакс, че са необходими повече разходи за помощ, икономистът Уилям Истърли твърди – „През последните пет десетилетия Западът е похарчил 2,3 трилиона долара за чуждестранна помощ …. но огромното състрадание не даде резултати за тези, които се нуждаеха от него.“

Мнозина, като Бил Гейтс, гледат на чуждестранната помощ като на безусловно благо, но потокът от капитали от развитите страни до голяма степен подхранва корупцията в страните получатели и намалява отчетността на правителствата им пред най-нуждаещите се. Още по-лошо е, че това забавя реформите, необходими, за да се даде възможност на страните да се интегрират в световната търговия, основана на стабилни институции и икономики, свободни от бюрократични бариери. А това е точно най-добрият път към истински прогрес.

Изглежда, че международните агенции за развитие започват да осъзнават въздействието на непредвидените последици, за които пише Бастиа. Това обаче не е достатъчно. Службата за отчетност на правителството на САЩ (GAO) съобщава, че през 2015 г. шестте най-големи агенции са взели предвид неочакваните странични ефекти само в около 28% от оценките на своите проекти за помощ.

Много често непредвидените последици разрушават добрите намерения на онези, които забравят кое е видимо и кое не е. За съжаление, както е казал Милтън Фридман –  „Една от най-големите ни заблуди е, че съдим за политиката и програмите по техните намерения, а не по техните резултати.“

Тук не става въпрос да се откажем от солидарността, а за това да се учим и да станем по-ефективни в благородната задача да помагаме на тези, които наистина се нуждаят от това.

Превод от руски Николай Колев.

Бележки на преводача:

¹- Клод Фредерик (1801-1840), френски политически философ и публицист, един от теоретиците на либерализма. На български са преведени произведенията му „Държавата“, издателство Изток-Запад, 2008 и „Законът“, издателство Мак, 2005.