ПАНИКА В МОСКВА

 

Владимир Соловьов-Американския, Континент,  

29.05.2025 г.

Аутодафе (порт., auto da fe,   акт на вярата, публично изгаряне на клада на еретици или унищожаване на еретически произведения в т.нар. клада на суетата – Н.К.) – в Русия унищожават книги.

Ако злото трябва да спрете:

Вземете всички книги и ги изгорете.

Грибоедов. „От ума си тегли“, 1825

До 50% от заглавията на книги на руския пазар са застрашени.

Олег Новиков. Издателство „ЕКСМО“, 27 май 2025 г.

Нека да започна с епиграфите, които ми говорят за това как една метафора се превръща в реалност. Мечтата на Фамусов (дворянин, герой на Грибоедов от цитираната по-горе комедия – Н.К.) за гигантско книжно аутодафе е близо до осъществяване в Русия двеста годни по-късно. Книжарниците в цялата страна получиха писмо с инструкции със списък от 37 книги от издателство „Рипол-Класик“, чийто тираж трябва да бъде „изцяло и незабавно унищожен, с писмено потвърждение за унищожаването, за да се избегнат неблагоприятни последици“. Честно казано, вероятно не бих писал на този политик, като се има предвид, че предстоящото аутодафе ще се случи на фона и в контекста на много по-страшни събития - от геноцидната рашистка война в Украйна до масовите арести в самата Русия, която, желаейки да унищожи съседната си държава, е заета едновременно да унищожава себе си. Нещо повече, ако Украйна има перспективи за спасение и оцеляване, то самата Русия няма такива, просто няма такива. Както е гласяло старо пророчество-проклятие – „Това място ще бъде пусто“. Ясно е, че в такава катастрофална и саморазрушителна ситуация нищо, което се случва в самата Русия, не е изненадващо. Както са казвали древните римляни, nil admirari (лат. Nihil admirari, нищо не ме изненадва, заповедна форма „не позволявай нищо да те изненадва“ – Н.К.). Няколко обстоятелства обаче ме принуждават да се разсея от тези епохални исторически катаклизми, за да се справя с паниката, обхванала книжния пазар на моята географска родина. Първо, защото аз съм писател, и руският не ми е просто роден език, а инструмент за производство, макар че някои от петдесетте ми книги с Елена Клепикова са преведени на дузина езика, те първоначално са написани на руски. Както и стотици мои статии, разкази и есета. Второ, това не е първият случай на позор и преследване на руски издателства, но напоследък те зачестиха и придобиха епидемични размери. И накрая, трето, има лична причина: всички тези погроми и набези са насочени към издателства, с които бях тясно свързан. „Захаров“ издаде моите „Трима евреи“, „ЕКСМО“ - „Терорист № 1“, посветена не за шефа на Кремъл, а на Осама бин Ладен), а „Рипол-Класик“, над което сега виси Дамоклевият меч на Кремъл, счупи всички рекорди и издаде и преиздаде за 10 години дузина и половина наши книги с Лена - самостоятелни и съвместни, започвайки с „Post Mortem. Забранената книга за Бродски“, която закупиха от „Наталис“, които първи я издадоха. И публикуваха по три-четири наши книги годишно, без да броим преиздаванията под различни заглавни корици.

За да не говоря неоснователно, и за да не мислите, че си правя самореклама, ви представям справка за заглавията на книгите, мои и на Лена, които „Рипол-Класик“ е идало –  „Записки на един скорпион. Афера с паметта“, „Как умрях. Субективен пътепис“, „Два шедьовра за Бродски. Трима евреи. Post mortem“, „Отлагане на екзекуцията. Руската Америка“, „Моят двойник Владимир Соловьов. Гнусни истории и парадоксални есета“, „САЩ. Pro et Contra. През очите на руските американци“, „Доналд Тръмп. Борбата за Белия дом“ (след победата му през 2016 г. книгата започва да се публикува с нова корица и под новото заглавие „45-ият президент на САЩ“). Успоредно с това, „Рипол-Класик“ публикува нашата щедро илюстрирана мемоарно-изследователска пенталогия (др.гръц. λόγος, разказ и πεντα, пет, букв. пет разказа – Н.К.) с Елена Клепикова „В памет на живите и мъртвите“ – „Да бъдеш Сергей Довлатов. Трагедията на веселия човек“, „Бродски: Апотеозът на самотата“, „Не само Евтушенко“, „Висоцки и други“, „Пътуване от Санкт Петербург до Ню Йорк. Шест героя в търсене на автор: Баришников, Бродски, Довлатов, Шемякин и Соловьов с Клепикова“. Книгите станаха бестселъри и така добре се продаваха, че генералният директор на „Рипол-Класик“ Сергей Михайлович Макаренков предложи някои от тях да бъдат „издадени за народа“ и публикувани в съкратен вид. Така се появиха „Бродски. Двойник с чуждо лице“ и „Довлатов. Скелети в гардероба“. Е, кажете ми, как, при толкова дългогодишна тясна връзка с „Рипол-Класик“, да не се тревожа за съдбата на издателството и лично за моя приятел Сергей Михайлович Макаренков! Когато преди три дни беше извършен бандитски набег в издателството, ВВС успява да вземе кратко интервю от Сергей. В интервюто той,  току-що върнал се от почивка предполага, че с „Рипол“ се случва същата история, както с ЕКСМО, чиято книга „Лято с пионерска вратовръзка“ е атакувана за насърчаване на ЛГБТ екстремизъм, обещава да се запознае със случая и да се обади, но така и  не се свърза в уговорения час. За него и сина му и съиздател Борис Макаренков в момента не се знае нищо. От ВВС успяват да се свържат с Олег Новиков от ЕКСМО, който прогнозира, че половината от книгите, издавани в Русия, са застрашени. Мисля, че ЕКСМО, най-голямото руско издателство, знае по-добре от всеки друг. Защото опитът им е натрупан по трудния начин - и на каква цена! Единадесет служители на ЕКСМО, начело с директора по продажбите Павел Иванов, са замесени в така нареченото „дело на издателите“ (по лесно разпознаваема аналогия с „делото на лекарите“) и са арестувани. Ясно е какво заплашва издателите от моя „Рипол-Класик“ и неговия клон „Къща на историите“, които са издали не една забранена книга….!

Може би очите на страха са големи?

Или фактът, че страховете се сбъдват.

Не зная….

Сред тези 37-те автори, на които е наложено табу са американският писател и носител на наградата „Пулицър“ Джефри Евгенидес с книгите си „Девствените самоубийства“ и „Мидълсекс“, философът Слава Жижек с книгата си „Жижекските шеги“ и други. Но най-силният удар е нанесен на Виктор Ерофеев, с когото имам дългогодишно приятелство. Достатъчно е да кажа, че той ме интервюира два пъти – веднъж в Москва и веднъж в Ню Йорк. С негово разрешение използвах последното като предговор към моята московска книга „Призракът, който хапе собствените си лакти“ (1992). Четири от книгите му бяха забранени: „Пукнатината“, „Светлината на дявола“, „Руският апокалипсис“ и „Енциклопедия на руската душа“. Щях да се тревожа и за физическата му съдба, ако, слава Богу, не се беше измъкнал от Москва в Берлин навреме – веднага след нападението на Русия срещу Украйна: „Европа не е емиграция за мен. Просто напуснах тази трагедия, за да я разбера по-добре.“ Обаче и двамата издатели на „Рипол-Класик“, Сергей Михайлович Макаренков и синът му Борис Сергеевич Макаренков, сега са в Москва. Ето защо не мога да си намеря място от безпокойство за тях. И тази антииздателска вакханалия започна със „Захаров“, който не само публикува „Трима евреи“, но и даде на книгата това заглавие, под което тя влезе в историята на литературата. Аз имах много по-формално заглавие „Роман с епиграфи“, което Игор Захарова и съпругата му и съиздател Ирина Богат използваха като подзаглавие, а на задната корица дадоха рецензията на Сергей Довлатов за моята трескава изповед в Санкт Петербург: „За съжаление, всичко е вярно.“ И така, преди няколко години силите за сигурност нахлуха в издателството и конфискуваха някои от книгите, които бяха публикували. Веднага им изпратих съчувствено писмо, на което получих незабавен отговор с благодарност и бележка, че все още не знам всичко. Когато след руската кримска авантюра стана невъзможно за мен да публикувам в Русия, инициативата беше подета първо от американския издател Игор Цесарски (Kontinent Publishing), а след това и от украинския издател Олег Фьодоров-Никоф („Друкарський двiр“) – всеки от тях публикува по четири мои книги. Много съм им благодарен. Не става въпрос обаче за мен, а за бившите ми руски издатели.

На Елиас Канети - нобеловият лауреат, принадлежи романа „Аутодафе“. В него е  Петер Киен, известен изтоковед и книгоман , жестоко измамен от неграмотната си икономка, станала негова съпруга и нейния любовник, които първо унищожават книгите му, а след това и самия него – предизвикват огромен пожар, в който библиотеката и собственикът й загиват. Образът е грандиозен и зловещ. Романът е не само пародия на аутодафето на испанската инквизиция (предците на сефарадския Канети са избягали от Испания), но и прототип на подобни книжни аутодафета в нацистка Германия.

По какво се различава от тях сегашното унищожаване на книги в Русия?