„ЗАСРАЙ“ – РАЯТ НА ЗАСТОЯ. НОСТАЛГИЯТА ПО СССР, РЕВАНШИЗМА И ВОЙНАТА

 

Интервюта на Мария Аронова, 30 декември 2022 г

Източник: https://www.sibreal.org

Преди 100 години, на 30 декември 1922 г., е създаден Съюзът на съветските социалистически републики. Изминаха три десетилетия от разпадането му, но много руснаци все още не са готови да се разделят със съветското минало и копнеят за него. Какви са причините за тази носталгия, как руските власти я използват за свои цели и защо копнежът по СССР доведе до войната на Русия срещу Украйна? „Сибир. Реалии“ потърси отговор на този въпрос от Максим Алюков – социолог от Института за руски изследвания към Кралския колеж в Лондон и Ирина Карацуба – историк.

Според проучване на Левада център, носталгията по СССР през 2018 г. достигна 10-годишен връх. През декември 2021 г., в навечерието на руската инвазия в Украйна, 63% от анкетираните съжаляват за разпадането на Съветския съюз. Най-високо – 84%, е нивото на носталгия сред хората над 55 годишна възраст, но и сред младите хора на възраст от 18 до 24 години всеки четвърти съжалява за страната на Съветите.

„КРЕМЪЛ ЩЕ ИЗПОЛЗВА ПОРАЖЕНИЕТО ЗА РЕВАНШИЗЪМ“

Максим Алюков

– Според всички социологически проучвания през последните години положителното отношение към съветското минало нараства не само сред представителите на по-старото поколение, но и сред онези, които нямат личен опит от живота в СССР.

– Смятам, че основната причина за това се дължи на промени в информационното пространство в Русия през последното десетилетие в резултат на използването на пропаганда. През последните 10 години идеализирането на Съветския съюз се превърна в един от ключовите пропагандни инструменти на Кремъл. Основният наратив, към който се връщат всички разкази за Украйна, е следният – разпадането на СССР е резултат от поражението на Русия във войната със Запада, което ни постави на колене през 90-те години. А Путин е представен като фигура, която ще върне изгубеното величие на Русия. Кремъл е изградил мощна пропагандна машина, която обхваща и онлайн медиите. Следователно младото поколение също е подвластно на него.

– Защо това му трябваше на Кремъл, за да ​​възстанови съветската империя?

– Не смятам, че възстановяването на СССР е това, което управляващите искат. Например, ако погледнете пропагандните речи на Путин, става ясно, че той има противоречиви идеи за Съветския съюз. От една страна той твърди, че разпадането на СССР е най-голямата геополитическа катастрофа. От друга страна, той не възприема Ленин, защото Ленин е ключова фигура в революцията и това е, което заплашва стабилността. Кремъл е заинтересован от избирателно използване на елементи от съветското минало за укрепване на съществуващата власт, за оправдаване на авторитарна политика и международна агресия. И елементи, които не са нужни на властите – например масови репресии – се премахват. Данните от миналата година на Левада център например показват, че половината руснаци се опасяват от връщане към репресиите. Следователно сталинският период е неудобен елемент в разказа за историята, който се премълчава. Защо беше необходимо да се обърнем към СССР? Това е доста добре документирано в академичната литература. За да бъде ефективна пропагандата, тя трябва да използва идеите, които вече съществуват в обществото, спомените на хората. Нищо няма да работи от нищото. Затова пропагандата се позовава на съветския и постсъветския опит. Усещането за величие, след това постсъветската травма, унижението от 90-те – всичко това е удобна почва за въртене на пропагандни наративи и укрепване на сегашното правителство.

– Ръководителят на Левада център Лев Гудков казва, че има пряка връзка между икономическата ситуация и нивото на носталгия по СССР: спадът в доходите на населението води до увеличаване на носталгията…

– Не мисля, че тази връзка е пряка. Тези неща са свързани, но не автоматично. Ако информационната среда беше подредена по друг начин, ефектът можеше да бъде обратен. Икономическият растеж или икономическият спад може да се превърне в носталгия или в нейното отсъствие. Тук е важно как медиите ще опишат тази връзка.

– Най-висока е носталгията в Русия, Молдова и Армения, а това са именно страните с проблеми в икономиката...

– Да, но и те не са сред лидерите по ниво на развитие на демократичните институции. Икономиката не определя директно как хората мислят. Връзка наистина има, но трябва да се погледне с какво политическите актьори се опитват да свържат проблемите в икономиката в съзнанието на хората. Например, ако погледнете по-демократични страни, където има политическа конкуренция, тогава различните групи ще предложат различни обяснения за кризата. Десните ще кажат, че е заради миграцията, левите, че е заради нелиберални политики.

– Лош симптом ли е това за обществото, когато е толкова носталгично към миналото?

– Мисля, че е лошо. На първо място, защото носталгията по СССР се манипулира, за да се осигури легитимност на действията на режима, включително нахлуването в Украйна. Успехът на използването на този разказ е доказателство, че това е болезнено преживяване, травма, върху която не е работено. В Русия нямаше критична дискусия по тези теми, хората не отразяваха разпадането на СССР и последвалите болезнени процеси. И тогава пространството за дискусия, до което има достъп широка аудитория, се срина тотално, защото режимът постави почти напълно под контрол медийната сфера. И тъй като травмата не е затворена, тя все още предизвиква големи емоции у хората. И пропагандата адресира тази травма, защото е ефективна, работи.

 

– Нивото на носталгията ще намалее ли със смяната на поколенията или пропагандата ще успее да го задържи, а може би ще го увеличи заради реваншистките настроения след поражението в Украйна?

– Струва ми се, че нивото на носталгията ще спадне във всеки случай, тъй като ще намалеят хората, които имат пряк спомен от онези времена. Но отново трябва да разберете, че тази зависимост не е пряка – дори тези, които не помнят СССР, имат носталгия по СССР. Това означава, че пропагандата все още, макар и в по-малка степен, ще може да използва препратките към СССР като легитимиращ наратив дори в случай на поражение във войната. Ако Русия трябва да изтегли войските си, но Путин остане на власт, разбираемо е, че Кремъл ще използва поражението за отмъщение, за да нагнети омраза. Ако политическата система не се разпадне, властите ще нанижат това поражение на тема, свързана с носталгията по СССР.

„НИЕ НЕ ДЕМИТОЛОГИЗИРАХМЕ МИНАЛОТО“

Ирина Карацуба

– Това не е носталгия по СССР, защото никой не изпитва носталгия по ГУЛАГ, по общото изравняване, купоните за храна, по това, че трябваше да стоиш по 3,5 часа на опашка за унгарски кокошки и т.н. Това е носталгия – или мечта – за Съветския съюз, който никога не е съществувал, а не за истинския. Това, което психолозите биха нарекли заместващ мит.

– Какво представлява този мит?

– Няколко много важни неща. Идва ми на ум една фраза на Стендал, написал няколко книги за Наполеон и осъзнал злото, донесено този човек на света. И все пак Стендал казва: „Уважавам Наполеон с цялата сила на презрението към това, което дойде да го замести“. В нашето много сложно и осакатено общество носталгията по предполагаемия СССР е една от формите на критика на реалността. Критиките са меки, пасивни, а понякога е токсични. Изобщо не се вглеждаме в какъв свят живеем, затова идеализираме едно светло минало, в което сме били царство на социалната справедливост, с безплатно образование и медицина. Въобще майната му – засрай, раят на застоя. Фактът, че руснаците изпитват носталгия не по СССР, а по един мит, красива лъскава картина, която никога не е съществувала в действителност, е първият слой на проблема. Трябва да се има предвид още едно важно обстоятелство. Цялата ни умствена вселена е насочена повече към миналото, отколкото към бъдещето. Обожествяването на миналото е добре изразено с формулата „Имахме велика държава“. В същото време никой не мисли за цената, която платихме за това величие. И възможно ли е изобщо да се нарече велика държава тази, която е създадена с кръв и е живяла изключително от насилие и тотална мобилизация, с безкрайно крепостничество при царете, при болшевиките – под формата на колхозно робство и жителството в града. Всички тези въпроси са пропуснати. Бяхме велика държава и това е всичко. Аз бих подчертал думата „бяхме“. И какво ще стане след това? Каква е нашата визия за бъдещето? Към какво се стремим, накъде отиваме? Обратно в СССР? Където безплатната медицина и образование, бяха придружени с безплатен ГУЛАГ? Много сериозно нещо е, че нямаме представа за бъдещето. Следователно толкова много се върти около миналото и поради същата причина се създава такава неправдоподобна картина за него. Ние си представяме нашия път към бъдещето, но в действителност това е пътят към миналото. Ако не погребеш мъртвите си, те изпълзяват от гробовете си и не те оставят да живееш. И сега тази уж „велика държава“ стана от гроба и ни хвана за гушата, и то до смърт.

– Какъв е приносът на пропагандата за идеализирането на миналото?

– Струва ми се, че тя създаде напълно изкривена картина на света. И потопи в този изкуствен свят много голяма част от нашето население, особено телевизионните зрители. Един немски социолог сравни ролята на телевизията в семейството с тази на пиещия баща. Това е добро сравнение. Хората, потопени в телевизията, живеят в друг свят, но се ръководят от него в реалността. И поради това се получава нещо абсолютно чудовищно, което виждаме сега. Ролята на пропагандата във феномена на масова подкрепа за спецоперацията, която Путин най-накрая нарече война, е много голяма. Имаме такава система за промиване на мозъци, която е още по-виртуозна от тази на Гьобелс. Все пак на първо място бих поставила не пропагандата, а всичко, за което говорих досега.

– И все пак как пропагандата успя да превърне носталгията по СССР от форма на критика на реалността в полезен инструмент?

– Тя работи много добре с носталгията, създавайки образа на велика държава и обявявайки днешна Русия за неин наследник. Това започна през деветдесетте години. В нощта на 1 януари 1996 г. излязоха „Старите песни за най-важното“. Помня какво чувствах, когато видях тези напълно немислими, със пригладени коси, доячки и трактористи. Просто бях зашеметена и си помислих: „Защо правят това? Защо изваждат това на светло? 1996 г. е, страната има съвсем други проблеми ...“ А после стана ясно защо. През последните 22 години нещата само набраха скорост. Путин встъпи в длъжност като президент на Русия на 7 май 2000 г. И още на 9 май в затворената територия на Кремъл, близо до сградата на Сената, беше открита мемориална плоча на носителите на Ордена на Отечествената война, който се връчваше само на висши военни лидери и ръководители на чужди държави. И третото по ред име на тази плоча беше името на Сталин – още не бяха решили да го поставят на първо място. А през есента се върна съветският химн и всичко тръгна. Знаеш ли, има такива самосбъдващи се пророчества. През 1993 г., в зората на демократичните промени, ние приехме герб с двуглав орел с корони. Откъде са тези корони? Имаме ли монархия? Защо орелът държи скиптър и кълбо? Това отговаря на въпроса защо не се разплатихме с миналото, не го демитологизирахме и сега то възкръсна от гроба. Живеем в миналото и вървим напред с обърнати назад глави.  

– Как да демитологизираме миналото?

– Като привеждаме факти, като обясняваме – и в повечето случаи картината на света ще започне да се променя. Видях много добре как става това при моите ученици. Те дойдоха с носталгия по великата държава, Великата победа, Гагарин и Сталин. И тогава започнахме да разсъждаваме за цената, която е платена за създаването на тази държава, за пролятата кръв. Говорихме за нашия безкраен гладомор – през 20-те, и 30-те, и след войната. Днес цялата тази информация много лесно може да бъде получена от Интернет. Но учениците ми или я бяха търсили на грешно място, или бяха търсили нещо грешно. И едва след работа с фактите, те започнаха да разбират, че цената, която сме платили е твърде голяма.