БЪЛГАРИЯ И РУСИЯ – 150 ГОДИНИ НАПРАЗНИ УСИЛИЯ (НА ЛЮБОВТА….)

 

Светослав Стамов, 12 декември 2022 г.

Източник: https://voinaimir.info/2022/12/bulgaria-russia-missing-love/

Авторът е магистър по Антропология в университета Дюк, Северна Каролина. В периода 2004-2006 г. работи в УНС (UNC, University of of North Carolina at Chapel Hill) като координатор на научни изследвания. През 2009-2010 г. е преподавател по историческа антропология в бакалавърската програма на Duke University. През 2015 г. е координатор на научни публикации и литература в Pearson Education Canada. В момента е проектен консултант на Harvard Medical School, департамента по популационна генетика. Публикувал е изследвания от областта на историческата антропология и e бил част от екипи, извършвали изследвания в областта на популационната генетика и публикували резултатите си в утвърдени англоезични научни издания.  

Има едно проникновение (не е мое) – в първата половина на миналото столетие руската армия е вдигнала от северна България 100 000 маса българи, а отвъд Морава – друга, 100 000 маса сърби. Тази твърде голяма група сърби се е пренесла в Южна Русия, където е образувала големи и обширни селения. Е, добре, потърсете сега в тези поселища сърбите: няма ги.

Те са претопени вече – руси са и по език, и по носия, и по нрави, и по историческа памет. Там няма вече и помен, че са се заселили 100 000 сърби (освен по архивите, разбира се). А преселените българи – и шопи, и мизийци, и тракийци, и рупци – българите живеят там, строги в език, в нрави, дори в носия, а за историческа памет сред тях е излишно да се говори.

Селата им носят имената на техните родни села по двете страни на Балкана, а добър процент от децата и внуците им са в България – по всичките обществени стъпала, дори до най-горното: на министерските кресла.

Прочие, би трябвало да се приеме, че българите, за разлика от сърбите, не са се претопили в Русия – нито след 100, нито след 200 години.

Горното проникновение е на Антон Страшимиров, от 1919 г. Нарочно не го сложих в кавички. Страшимиров е схванал нещо, което руснаците не могат да схванат вече 200 години – българите и русите са толкова различни, толкова несъвместими, че 200 години в руска среда и бесарабските българи така и не са били в състояние да се превърнат в руснаци.

За разлика от 100-те хиляди сърби, които са се русифицирали незабавно. Та. Ако в Русия за 200 години българите не са могли да станат руснаци, как точно българите в България биха могли да станат?

Или, с други думи, да възприемат руската позиция и руската култура като свои? Та тук нещата отиват отвъд съзнателния избор. Къде са сърбите? Няма ги, сега са руснаци и украинци. Къде са българите? Пак са там и пак са българи. Защо?

Да, има и „защо“. То е още по-драматично, защото българите са отишли в единоверска и единоезикова среда. И… стоп. Половината от тези българи са се върнали… в заробена България, при османците, и са се заселили в Добруджа и Североизточна България – съвременните българи от там са продукт на такава обратна миграция, от Бесарабия, станала по време на турското владичество.

Да, с все Костадин Костадиновците си! Тези хора са се усетили толкова чужди на руския манталитет и култура, че са се върнали обратно (барабар с предшествениците на Костадинов, примерно). Обратно на Страшимиров:

Но това би отрекло нещо много очебийно от живота на българите: българите никак не се поддават на русифициране, но, примерно, лесно се гърцизират!.

Как да се обясни явлението?

Ние, българите, имаме в своя бит, в своите нрави и в своята психика нещо ценно, в което сме непоколебимо консервативни. Това ценно наше е от такова естество, че ние – макар несъзнателно – го чувстваме като особено достойнство, горди сме с него, а в чуждоплеменна среда, която не разполага с това наше ценно, ние се държим по-високо и не само не се претопяваме, но даже претопяваме чужденците..

Прочие, ние, българите, не се претопяваме никога сред руси и турци, но пък сме слаби при гърците. Очевидно руси и турци не притежават онова ценно, в което е нашата племенна особеност, т.е. нашите исторически наслоени народен бит, народна психика, народна философия, в които се крие нашето инстинктивно достолепие и гордост. А гърците, наопаки, като че ли стоят едно стъпало по-горе в онова, което за нашето племе е ценно и благородно, та ние – макар от всичките си съседи най-много да мразим гърците – лесно се приобщаваме към тяхната духовна и материална култура (език, книги, строителство, мебелировка, даже кухня).

Кое е подбудило стохилядните български маси, които са забегнали в далечната Русия, да се отвратят от братската и християнска държава и да се върнат пак в безначалната мохамеданска Турция?

Тук не е могло да бъде, за жалост, в игра любов към родината: събитията са отпреди националното ни Възраждане. Не ще е виновна и само руската хлабавост и въобще липсата на разумни колонизационни мерки в империята на белия цар: нима забегналите хиляди километри далеч българи са могли да очакват по-добър прием тъкмо в Турция, от която са бягали?

А все пак те са се върнали на стохилядни маси. Очевидно потресът от новата родина е бил всеобщ у българите… Явлението трябва да има свои по-дълбоки мотиви. И тези мотиви не ще са чужди на ония, които държат и до днес останалите в Русия българи затворени към порусяване, макар че то се култивира там от националната руска държава с черкви, с училища, със закони и при абсолютнически власти.

През вековете на турското владичество българите са живели в земята си, дълбоко отчуждени от турците. Различието между мохамеданския и християнския култ, които комай се коренно отричат, е представлявало дебела стена от обичайно право за взаимно тачене бита и нравите между завоювани и завоеватели. Тази стена е рухвала само при войни, само в размирия и тогаз е било горко за поробените. Инак обаче незиблемо (непоколебимо)се е пазила дълбоката битова и духовна отчужденост между двете среди.

В Русия българските преселници изведнъж се видели при властници – и властно племе, които са били с тях еднородни и по кръв, и по религия. Обаче по бит, нрави, дух и философия русите ще да са се оказали досущ чужди на наслоените от векове понятия, чувства и привички у българите. Еднаквата религия и езиковата близост са налагали на българите непосредствено сливане с русите. Но изпъкнало е налице нещо по-силно дори от религия и език, което ги отблъснало от това сливане. Нашите колонисти в Русия още при първото стъпване ще да са се почувствали погазени в душите си от (….) руснак. За българите ще да се е явявало страшно осквернение дори невинното руско (…)…

Този е – и само този може да бъде – по-дълбокият мотив, който е довел част от изселените в Русия българи да се затворят в себе си (и да останат национално самобитни), а другата част – да се завърнат назад, в удавената от кърви родина.

А. Страшимиров, „Книга за българите“, 1919-а.

Какво правим сега? След като два века руснаците не могат да го вдянат? А са можели – две години след освобождението и руснаците вече си тръгват обидени, а България гледа на запад.

Още 7 години след Освобождението и Русия води първата си прокси война срещу България (чрез Сърбия), за да я накаже, а българите са бесни на Русия.

Още 30 години по-късно и стигаме до „аз те родих, аз и ще те убия“, изявлението на руските дипломати по повод категоричния отказ на България да воюва на страната на Сърбия през 1914 г., отказ, който е ясен на всички защо е, но не и на руснаците?

Те все така ни възприемат като просто едни почти руснаци, живеещи на отсрещния бряг на Черно море, които, (също като сърбите) съвсем малко само им трябва, и ще се превърнат в руснаци, в част от руския народ – само да не бяха козните на Запада и „българската неблагодарност“.

Няма българска неблагодарност, уважаеми руснаци – паметника на Цар Освободител още стои пред Народното събрание, сто и петдесет години по-късно. От благодарност. Помислете си къде са ви паметниците в Украйна и Прибалтика, които ги взривиха веднага, като ви видяха гърбовете.

Но помислете и върху другото – 200 години и от 100 те хиляди сърби в Русия няма и помен, а от преселилите се по същото време българи там, пак са си българи, да не говорим, че половината са предпочели да се върнат още по турско.

Много сме различни. Ние сме два много различни народа, които трудно, до невъзможност, се смесват. Различни ценности, различна култура, различен светоглед. И по-добре да се приемаме с уважение и добре такива, каквито сме. И е време да разберете, след 200 години недоразумения, че уважението трябва да бъде взаимно и за да не сме заедно, за да попаднем в различни лагери още две години след Освобождението си има много дълбоки причини и е отдавна минало времето да прогледнете за това.