ДЕМОКРАТИЧНИТЕ ПРОЕКТИ НА РУСКИТЕ ДЕМОКРАТИ

Вадим Зайдман, 29.10.2022 г., със съкращения

Необходимото условие за създаването на демократична държава е наличието на демократични избиратели и демократични политици.

И ако Борис Немцов, който е смятан за най-добрия от най-добрите, най-либералния от демократите, през 1999-2000 г. активно агитираше за кандидат-президента –  шеф на руското Гестапо В. В. Путин, одобряваше бомбардировките на Чечня, наричайки по този повод Владимир Владимирович „отговорен човек, който не се страхува да взема сложни решения“  и като цяло „честен човек, от който Русия има нужда“ - чудно ли е, че малко хора искат да последват такива демократи?

Откъде може да дойде демократичен избирател в Русия от новото време, ако политици, които се смятат за демократи, водят кампания за шефа на руското Гестапо на президентските избори?

В съвременна Русия изобщо не е имало истински демократични политици (с изключение може би на Валерия Новодворская, която е изключение, потвърждаваща правилото).

Затова не се уморявайте, не се уморявайте. Всичко е естествено и логично.

Да си спомним, че през XIX век, „руското интелектуално общество“ e било разделено на „западняци и славянофили“, като по подразбиране се разбира, че по онова време „западняците“ са възприемани като либерали. Между другото, те са били наричани революционни демократи.

Всъщност западняците са толкова западняци, колкото сегашните демократи са демократи.

Ако не повтаряме стереотипите, които са се развили в общественото съзнание, а се впуснем в същността, ще установим, че „западняците“ ще се окажат „славянофили и империалисти“ подобно на техните тогавашни опоненти, както и сегашния тип демократи.

По тази тема ще цитирам откъси от двутомника на баща ми „Евреите и „Съветският проект“.

***

През юни 1873 г. Фьодор Достоевски пише в своя „Дневник на един писател“: „Нашите най-ревностни западняци... които в същото време станаха отрицатели на Европа, се присъединиха към редиците на крайната левица... И какво се случи – оказа се, че по този начин те самите се определиха като най-ревностните руснаци, борци за Русия и руския дух ... Белински, например, човек, страстно увлечен от човешката природа, се присъедини, един от първите руснаци, към европейските социалисти, които отричаха целия ред на европейската цивилизация, докато у нас, в руската литература, той се бори докрай със славянофилите, явно точно за обратното. Колко щеше да бъде изненадан, ако същите славянофили му кажеха тогава че той е най-крайният борец за руската истина, за руската личност, за руското начало –  всичко, което отричаше в Русия за Европа. Щеше до го сметне за басня, даже ако му докажеха, че в известен смисъл той е истински консерватор, точно защото в Европа е социалист и революционер? А всъщност беше почти така“.

Писателят отбелязва с блестяща проницателност, че не само „славянофилите“ (към които принадлежи и самият той), но и руските „западняци“ по същество са „отрицатели на Европа“, тоест антизападняци. Наистина, въпреки че социалистическите течения бяха забележимо развити в Европа в средата на XIX век и някои дори твърдяха, че „призракът на комунизма вече преследва Европа“, основният вектор на движение в Европа (Западът) сочеше към капитализма и либерализма. И руските "западняци" успяха в същата Европа да прихванат като кучета бълхи изключително крайно леви идеи. И въпросът тук не е в 60-те години – Достоевски цитира Белински като пример, а той умира още през 1848 г.

Фьодор Михайлович виждаше в привързаността на „западняците“ към крайно левите идеи проява на „руския дух“, на „московския дух“. Социализмът „отхвърля целия ред на европейската цивилизация“, но „дори руският, московският дух“ не може да понесе този европейски (буржоазен, либерален) ред, защото „свободата за московчанина е негативно понятие – синоним на разпуснатост...“, но в края на краищата и социалистите, и техните руски последователи „не намират политическата свобода за достатъчно привлекателен идеал“ и това е твърде меко казано.

Оказва се, че и двете крайни течения на руската мисъл в средата на XIX век, макар да са заимствали идеите си от Запада, от цялото разнообразие от идеи, които са били в обръщение на „пазара“ на Европа, те са избрали тези, които са били повече в съответствие с „руския дух“, и те са били захранени с този "дух" .

Френския историк и социолог Жак Ревел пише – „в света е имало само една революция – това е преходът от първенството на общностното, колективистичното съзнание към приоритета на индивида, частно.“ Обществата от първия тип, основани на общност, колективизъм, на подчинение всичките си членове на водача (племенен вожд, цар, крал, император) са традиционни общества. Към този тип общество принадлежи автократично-феодална Русия. Не е трудно да се разбере, че социалистическото общество също им принадлежи. Руските „западняци“ или революционните демократи също бяха прогресивни, но едновременно с това те бяха пропити от „московския“ дух, духа на традиционното общество и затова се хванаха за социализма, който на външен вид е много прогресивен, но в действителност е превъплъщение на същото традиционно общество. Навикът, стремежът към свобода се възпитават от живота в свободно общество. Руснаците (великите руснаци) никога не са живели в свободно общество и затова не са се стремили към политическа свобода.

Между другото, частта от дневника, в която Достоевски казва с изненада, че руските „западняци“ се оказват всъщност „антизападняци“, той нарича: „Моят парадокс“. Но този парадокс не беше негов, а на руското общество: до самия край на XIX век тази „сладка двойка“ доминираше в руското обществено-политическо движение – славянофили и революционни демократи (западняци) с техните последователи и нямаше забележими сили, които да подкрепят прехода на страната към модерно, либерално-демократично общество.

В средата на XIX век в руските консервативни (славянофилски) и революционни („западняшки“) среди възниква своеобразен консенсус по отношение на общината, социализма, буржоазното, „гнилия“ Запад – за общинно-колективистичната социалистическа система и против западната буржоазна либерална демокрация.

***

Ето защо няма истински демократични партии нито в царската Държавна дума, нито дори в Учредителното събрание, а тези, които се смятаха за демократи, всички без изключение бяха за Обединена неделима Русия, тоест за същата империя, както закоравелите държавници и черносотници, само че за либерална империя, както сега ще я нарече нашият небезизвестен и най-либерален Чубайс.

Един от крайъгълните камъни в програмата на Конституционно-демократическата партия (Конституционни демократи) предполага унитарна структура на Русия, предотвратяването на нейната федерализация, провъзгласяване на принципа за „една и неделима Русия“. Изключение беше направено само за Финландия и Полша –  но кадетите бяха готови да им предоставят само конституционна автономия, но не и независимост.

В крайна сметка не е случаен изразът „Либералът в Русия свършва там, където започва националният въпрос“, който не е измислен вчера и не от мен.

Ето защо изводът   – „Руското демократично движение не е виновно за неуспехите си. В продължение на един век то правеше всичко възможно, за да осъществи своя проект, но усилията му бяха разбити от липсата на народна подкрепа“ – изглежда повече отколкото пикантен.

В Русия никога не е имало демократични политици през цялата история на нейното съществуване и съответно никога не е имало демократично движение – тогава как може да се говори за успехи или неуспехи на движение, което не е съществувало в природата?

Демократичното движение направи всичко възможно, за да осъществи проекта си - но какъв беше проектът? Този проект беше по същество същият имперски проект, само че опакован в брилянтен либерален пакет.

Десет години демократично избраният президент-демократ Елцин реализира проекта си – все пак никой не му пречеше – бомбардира Грозни, зари под земята десетки хиляди чеченци и чеченски села, а на прощаване подари на страната Путин – един прекрасен демократичен проект! Проектът му бе реализиран, и то доста успешно. Но е трудно да се нарече демократично. Но именно либералните демократи го приложиха. Или демократични либерали - както искате.

„Руски европейци“, „Европейска Русия“, „Щастлива Русия на бъдещето“ – всичко това е набор от безсмислени празни оксиморони. И изразите „руски демократ и руски либерал“ също са оксиморони.

Докато руските демократи не преболедува имперския синдром на "големия брат", националната арогантност, докато не разберат, че коренът на злото е руската държава, която в продължение на шест века в различните си превъплъщения не може да се разбира и по отношение на населението се държа като окупационна армия (А. Херцен) – дотогава няма да има „щастлива Русия на бъдещето“.

Никакво „стабилно малцинство“ от 5-15% от „руските европейци“ няма да може да изгради европейска Русия на нито една територия. Днешните „руски европейци“ (които осъждат войната в Украйна, но все още вярват, че Русия е действала правилно в Чечения) ще си мислят, че строят Европейска Русия, а на изхода ще получат автомат Калашников и Путин.