БАЛКАНСКИЯТ ЩИТ НА СОЦИАЛИЗМА

Уважаеми читатели на блога ми,

Книгата на проф. Улунян е над 1000 стр., а извадките в достъпният за ползване електронен вариант  съдържат на 200. Трудно ми е да преведа едномоментно целия електронен текст и по тази причина, ви го предлагам в девет части, включващи по моя преценка, най-важните неща от него.

Надявам се да събудя любопитството ви и най-вече това на Военно издателство, което е длъжно да направи необходимото за превеждането и издаването на книгата в България.

ЧАСТ ПЪРВА

Въведение

….....

Особено място (в изследването – Н.К.) заемат въпросите за участието на България в ракетно-ядреното планиране на СССР, които не са достатъчно добре изучени поради съществуващата все още недостъпност на документите (тези въпроси не са ми ясни, независимо от факта, че от 1991 до 1998 г. бях във висшия ешелон на Медицинско управление и участвах в разработването на планове за война – Н.К.), сериозността на плановете на ръководството на Югославия и Румъния за създаване на собствено ядрено оръжие (за това научих за първи път от тази книга – Н.К.) и конкретните планове на ръководството на комунистическа Албания за реагиране пи вътрешнополитическа криза в съседна Югославия, включващи и военен  сценарий (изглежда, че кризата в днешна Македония си има опашка от преди повече от половин век – Н.К.).

.......

Политическа идеология и отбранителна политика: в търсене на националния интерес 1955-1968 г.

§1. Определяне на „стартовите позиции”

Създаването на 14.05.1955 г. на Организацията на Варшавския договор (ОВД) оказа сериозно влияние както върху развитието на международните отношения като цяло, така и в регионален план в частност. От процеса на формиране на този военнополитически блок има интерес не само СССР, но и Китай, постепенно увеличаващ своята роля в света. Година преди подписването на документа за създаване на ОВД, въоръжените сили на бъдещите балкански участнички в пакта – Албания, България и Румъния представляват сериозна военна сила в регионален мащаб – таблици 1, 2 и 3 (по оценки на американското разузнаване – авт.).

 

 

Бойният потенциал и оперативните възможности на националните въоръжени сили на балканските държави, членки на ОВД (без да се отчитат намиращите се в тях до началото на 60-те години подразделения на въоръжените сили на СССР – авт.) отстъпва по военно-технически (не по кадрови – авт.) параметри на въоръжените сили на Гърция и Турция, към които при определени обстоятелства би могла да се присъедини и Югославия, притежаваща една от най-боеспособните армии в региона. Най-сериозно е безпокойството в Албания и България, които са в непосредствено съприкосновение със Северноатлантическия алианс.

 Интерпретациите на политическите и отбранителни задачи сред голяма част от страните членки на ОВД, независимо от демонстрираната лоялност към Москва, имат конфликтогенен характер. Например през 1955 г министърът на отбраната на Румъния Емилиян Боднараш в разговор с Хрушчов¹ поставя въпроса за извеждане на съветските войски от страната, тъй като те нямат значение за военнополитическата обстановка в страна, тъй като страната е обградена от социалистически държави и единственото ѝ съприкосновение с НАТО – Турция, е Черно море.  Москва се старае да намали натиска на Букурещ и в крайна сметка успява да постигне съгласие за съветско-румънска декларация, публикувана на 03.12.1956 г. В нея се заявява, че разполагането на сили на НАТО в непосредствена близост до социалистическите страни изисква в Румъния да присъстват съветски войски. Две години по-късно (17.04.1958 г.) в специално писмо на Хрущов до Георге-Георгиу-Деж² позицията на Москва е променена. Хрушчов заявява, че във връзка с променената международна обстановка е възможно извеждането на съветските войски. На 24.05.1958 г. той прави изявление за готовността на СССР да съкрати съветските войски в Източна Европа.

.....

През 1960 г. Г. Георгиу-Деж застъпва тезата за преструктуриране на системата за управление на ОВД с цел участие на източно-европейските страни в изработването на стратегически решения.

....

ОВД се позиционира като военнополитически блок на европейските комунистически страни. Предвижда се тя да не се разширява в „проблемни направления”, към които се отнася и далекоизточното (в Азия – Н.К.)

.....

На взаимоотношенията между членовете на всеки от противостоящите блокове сериозно влияние оказва географското им разположение, особено в районите на непосредствено съприкосновение.  Балканите имат важно военно-стратегическо значение, тъй като осигуряват изход на Черноморското, Средиземноморското и Близкоизточното оперативни направления. 

Още в първата половина на 50-те години, Москва отделя сериозно внимание на своето присъствие в Средиземноморието. Важна роля в това отношение има комунистическа Албания, а в тактическо отношение, задачата е възложена на Черноморския флот (ЧФ).  Първата демонстрация на присъствието на СССР в региона е направена в периода от 28.05 до 07.06. 1954 г., когато отряд кораби на ЧФ под командването на адмирал Горшков посещава Албания (през 1993 г. имах възможност да посетя остатъците от някогашната военноморска база на СССР в Дурас – Н.К.).

.....

Според оценка на френския Генерален щаб, направена през септември 1955 г., след 1948 г., когато Югославия напуска „Коминформбюро”³, България се превръща във важен фактор на Балканската шахматна дъска. Според военните експерти нейната армия е една от най-верните и обучени армии сред държавите сателити на Кремъл, на която може да се наложи да води война с неутрална Югославия, и членките на НАТО Гърция и Турция Френското разузнаване смята, че България, при необходимост може да настъпи и в трите направления, включващи и проливите на Егейско море, включително и към Истанбул. В  направлението на Истанбул се предвижда поддръжка от съветската авиация (като си помисля, нищо ново в  оперативно-стратегическо планиране в БНА в последните десетина години от съществуването на Варшавския договор, като изключа това, че в направление на Истанбул и Босфора настъпваше съветски фронт, срещу Гърция – румънски, а границата с Югославия само се прикриваше от БНА – Н.К.)

.......

Бележки:

¹Никита Сергеевич Хрушчов (1894-1971) съветски комунистически деец, първи секретар на ЦК на КПСС, и председател на Съвета на министрите на СССР след смъртта на Сталин. През 1964 г. е свален с вътрешно партиен преврат от Леонид Брежнев.

²Георге Георгиу-Деж (1901-1965) е лидер на националистическа фракция на Румънската комунистическа партия (РКП). След смъртта на Сталин, с помощта на Хрушчов отстранява „московската“ фракция на РКП, ръководена от Ана Паукер (1893-1960) – румънска комунистическа деятелка, през 1947 г. става министър на Външните работи, и е избран за секретар на РКП – функция, която изпълнява до смъртта си през 1965 г. Смята се за основоположник на индустриализацията на Румъния и за човека, който е допринесъл значително за отделянето и независимостта на страната си от СССР с наложената от него политика за извеждане на подразделенията на Съветската армия от Румъния.

³Коминформбюро –  съкратеното наименование  на организацията „Информационно бюро на комунистическите и работнически партии”, първият официален форум на международното комунистическо движение в новата международна политическа реалност след края на Втората световна война. Организацията е създадена през септември 1947 година на Конференция на комунистическите партии в курортния град Шкларска Поремба, Полша и е контролирана от КПСС.

ЧАСТ ВТОРА

Политическа идеология и отбранителна политика: в търсене на националния интерес 1955-1968 г.

§1. Определяне на „стартовите позиции”

......

Взаимоотношенията между Москва и нейните съюзници от балканските комунистически страни се характеризират с противоречия, които имат тенденция да се засилват. Визитата на Хрушчов в Югославия от 26.05 до 02.06.1955 г. и приемането на Белградската декларация, която потвърждава нормализацията на съветско-югославските отношения е приет с особено внимание от албанската страна, която е в конфронтация с Югославия, независимо че Енвер Ходжа¹ официално признава подписания документ...

Според А. Милатович – посланик на Югославия в Тирана, в ръководството на Албанската партия на труда (АПТ) са се появили признаци на недоверие по отношение на СССР и колебания по отношение на политиката в „югославско направление”. Милатович разполага с информация за наличие в Политбюро на АПТ на различни подходи относно бъдещето на развитие на албанско-югославските отношения....

Енвер Ходжа е притеснен за своята власт от гледна точка на политиката на десталинизация, коsто протичат в СССР и която той категорично отхвърля на ІІІ-я конгрес на АПТ.

....

Освен „албанския въпрос” върху отношенията между Югославия и СССР влияние оказват и отношението на югославяните с Гърция и Турция. По същество членството на Югославия в тристранния Балкански пакт (договорът за дружба и сътрудничество между Гърция, Турция и Югославия е сключен на 28.02.1953 г. в Анкара и става основа за пълноценно военнополитическо сътрудничество, като на 09.08.1954 г. в Блед² е подписан Договор за дружба, политическо сътрудничество и взаимна помощ между трите страни – авт.), макар и формално е запазено.

.....

Унгарската революция през есента на 1956 г. и действията на СССР при нейното потъпкване, сериозно безпокоят Белград и водят до ново изостряне на отношенията с Москва. Йосип Броз Тито³ се връща към идеята за реанимиране на взаимодействието със съюзниците в рамките на Балканския пакт....

.....

Още през 1952 г. в американските правителствени кръгове се правят предположения, че при определени условия Югославия може да се опита да ликвидира режима на Енвер Ходжа. В този смисъл съветската поддръжка на Тирана се гледа като важен елемент в отбранителната политика на Албания. Аналитици на американското разузнаване през 1956 г. правят извод, че е възможно Москва да измени своята позиция към Албания и да я ползва като инструмент за балкански интриги.

Дефинирането на военно-техническата и мобилизационна политика през 50-те години в България, като елементи на отбранителната политика, в много отношения се извършва по влиянието на съветския фактор Опитът за провеждане в кратки срокове (1955-1959) на реорганизация на българските въоръжени сили и техническото им преобразуване се обяснява от партийно-държавното ръководство на страната с факта, че БНА по своята организация, въоръжение  и бойна техника изостава от съвременните изисквания (планът, като директивен документ е приет от Политбюро на ЦК на БКП на 22.01.1955 г. – авт.). Планираните количествени показатели за мирно и военно време се различават само по това, че във военно време се предвижда увеличаване на противовъздушните и  инженерните формирования, както и на тези за химическата защита в Сухопътни войски на батальонно равнище. Според плановете на българското ръководство,  предвидените промени изискват значителни материално-технически ресурси, с които София не разполага. Без участието на СССР реализирането на плана е невъзможно. Москва внимателно следи  несанкционираните от нейна страна реформи в България, тъй като е очевидно че тя ще трябва да ги подпомогне в материално-техническо отношение. На 12.08.1955 г. Хрушчов пише на Т. Живков, позовавайки се на Женевското съвещание⁴, че е целесъобразно да се съкратят въоръжените сили в мирно време и да се преразгледат плановете за превъоръжаване. В края на  август 1955 г. Политбюро на българската комунистическа партия взема ново решение, което е изцяло съобразено с препоръките на Москва.  В съответствие с него е определено максимално възможното съкращение  на личния състав на Въоръжените сили на Народна република България и удължен срока за превъоръжаване на армията и оперативна подготовка на територията на страна до 1965 г. Още през септември 1955 г. е уточнено, че съкращението трябва да засегне само западните и северните съединения и части, т.е. тези на „югославското” и „румънското” направления, но не и дислоцираните на „гръцкото” и „турско” направления. За провеждане на военната реформа в периода 1956-1965 г. съветската страна изказва готовност на предостави средства в размер на 375 млн рубли (по цени за 1956 г.), като настоява основните усилия да се съсредоточат в областта на противовъздушната отбрана (видно от доклада на министъра на отбраната армейски генерал Петър Панчевски⁵ от 11.4.1956  относно съвещание в Москва по плана за военно производство и военни доставки за 1956-1965 г., и протокола на Политбюро на ЦК на БКП от 5.5.1956 г относно съвещание в Москва за военно производство и доставки на въоръжение за периода 1956-1965 г.., посочени в книгописа на Улунян към § 1 на книгата – Н.К.)

Бележки:

¹Енвер Ходжа (1908-1985) е албански политик, дългогодишен партиен и държавен ръководител на Албания. По време на авторитарното му управление страната изпада в абсолютна международна изолация, вкл. и с комунистическите страни. Последователно скъсва отношенията си с СССР, напускайки ОВД през 1968 г., след което временно се сближава с Китай. В резултат на международната изолация страната изостава в стопанския, научния и обществения живот (такава я заварих при двете си посещения там през 1993 и 1994 г. – Н.К.). Енвер Ходжа обявява Албания за първата в света атеистична република. Забранява свободното изповядване на вероизповедание и подлага на жестоки гонения всички хора с опозиционни възгледи. Строи стотици хиляди бункери за всенародната отбрана на страната.

²курортен град в Словения, по това време в състава на Югославия.

³Йосип Броз Тито (1892-1980), хърватин, югославски комунистически деец, ръководил Социалистическата федеративна република Югославия от края на Втората световна война до своята смърт. Тито е последният носител на най-висшия съветски военен орден „Победа“ заради организирането на югославската съпротива от югославските партизани в хода на Втората световна война

⁴Женевското съвещание през 1955 г. с участието на  СССР, САЩ,  Англия и Франция е първият пробив в „желязната завеса”, като „равновесието на страха” между Запада и Изтока се измества с „мирно съвместно съществуване” (в армията беше популярно като „женевските съкращения”, при които доста офицерски кадри са освободени от армия, включително и медицински фелдшери. На фелдшерите е дадена възможност да завършат висше медицинско образование. Последните кадрови военномедицински офицери от „женевските випуски” на висшите медицински училища се пенсионираха през 90-те години –Н.К.).

⁵Петър Панчевски (1902-1982) е съветски и български офицер. Единственият българин с генералско звание в Червената армия – генерал-майор от инженерните войски (1945). Командващ армия (1949-1950), министър на народната отбраната  (1950-1958), армейски генерал. Участва в репресиите срещу военнослужещи в БНА (генералите Славчо Трънски и Делчо Знеполски) по процеса срещу Трайчо Костов.

ТРЕТА  ЧАСТ

Политическа идеология и отбранителна политика: в търсене на националния интерес 1955-1968 г.

§1. Определяне на „стартовите позиции”

......

 Към средата на 1964 г. дислоцираните на територията на държавите от Балканския полуостров съединения и части от въоръжените сили и въоръжени формирования на органите за сигурност на СССР са незначителни. По американски разузнавателни данни най-голямо е присъствието в Румъния – две дивизии с обща численост 30000 души, 2000 човека във формированията на съветските органи за сигурност и 190 самолета от различен тип. На второ място е България – 2000 военнослужещи и 1000 човека във въоръжените формирования на съветските органи за сигурност. В Албания присъстват само 500 военнослужещи. Американските експерти правят извод, че въоръжените сили на сателитите (страните-участнички в постепенно формиращия се Варшавски договор – авт.) най-вероятно биха се сражавали добре срещу традиционните си врагове, но тяхната надеждност остава под въпрос в случай на всеобща война.

В тази връзка особено значение придобива  т.нар. „югославски фактор”. Белград запазвайки формалното си членство в Балканския съюз, никога официално не е обявявал своята поддръжка на двата противостоящи блока – НАТО и ОВД. През 1955 г. Вашингтон внимателно следи поведението на югославското партийно и държавно ръководство, тъй като от позицията на Белград относно противопоставянето на Източния и Западния блок зависи отбранителната политика на НАТО в южно направление. Изводите на анализаторите на ЦРУ не са еднозначни. От една страна титовите действия са ситуационни и са насочени към укрепване ролята на Югославия на международната арена, на която тя се стреми да постигне висока степен на независимост, както от Изтока, така и от Запада,  при това без да скъсва отношения с Балканския съюз – важен елемент от западната отбрана на балканско-средиземноморския сектор. От друга страна не е изключен вариант, при който Москва и Белград подписват секретни договори и Югославия се завръща в Източния блок.

Подобряването на съветско-югославските отношения през пролетта-лятото на 1955 г. се отразява сериозно на междусъюзническите отношения в Балканския съюз. Тито обаче има интерес да не допусне ново изостряне на отношенията с Кремъл и води политика на лавиране между Източния и Западния военнополитически блока, виждайки в това възможност за затвърждаване на международната позиция на Югославия, която формално не принадлежи нито към НАТО, нито към ОВД.

Първа стъпка по пътя на утвърждаване на „особената позиция” на Югославия в система от международни отношения е създаването на Движението на необвързаните държави (конференцията за учредяването се провежда от 18 до 24.04.1955 г. в Бандунг¹,по инициатива на Тито, президента на Египет Ануар Садат², премиер-министъра на Индия Джавархарлал Неру³ и индонезийския президент Сукарно⁴. Активно участие в конференцията взема и делегацията на Китайската народна република.

Действията на Тито предизвикват сериозна загриженост не само в Анкара, но и в Атина. Турските политици смятат, че САЩ не бива да ограничават отношенията си с Югославия и трябва да подпомогнат възобновяване на дейността на Балканския пакт, който е гарант, че Югославия няма да попадне под влиянието на СССР.

На свой ред в Тирана са твърдо убедени, че една от  задачите на Балканския пакт е ликвидиране на съществуващия в Албания режим и извършване на териториални отстъпки в полза на Гърция. През 1956 г. американски анализатори смятат, че съветския контрол  над сателитите в Източна Европа (Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, Албания и Източна Германия) има сериозно влияние върху дисбаланса на силите в Европа и представлява опасност за САЩ..

 Създаването на ОВД през май 1955 г. като противовес на НАТО, който току що е приел Западна Германия в състава си, структурира и разширява  съветската координация и контрол над военния потенциал на Източноевропейския блок.

...

Укрепването на комунистическите режими в страните от Източна Европа, в т.ч. и на Балканите води до стремеж да бъдат по-самостоятелни, който се проявява в различни форми. Това намира отражение и в отбранителната им политика. Например през 1955 г. румънските власти се стремят да подчертаят своята  самостоятелност в биполярния свят, независимо от факта, че страната е съюзник на СССР. Американският дипломат Р. Тайър, след разговор  с партийно-държавното ръководство на страната донася в Държавния департамент, че Румъния е независима страна, която има свой почерк в решаването на проблемите  си.  Според тях, независимо че СССР й оказва различна икономическа и политическа помощ, тя не бива да се възприема от САЩ като придатък на Москва. През декември 1955 г. Г. Георгиу-Деж на прием в посолството на Югославия демонстративно в продължение на два часа беседва с посланик Тайър, който по-късно споделя, че целта му е да попречи на разговор с посланика на СССР. През 1957 и 1959 румънският премиер Киву Стойка⁵ обявява румънската инициатива за балканско сътрудничество. Издигането на т.нар. балкански мирни инициативи, макар и да съответстват на плановете на Москва се приема крайно отрицателно от Кремъл. В тях той вижда опити за създаване на неконтролиран регионален съюз от страна на сателитите си в ОВД и Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ)⁶. В тази връзка съветската преса оставя без внимание инициативите на Стойка.

Действията  на румънското правителство са възприети по различен начин от останалите балкански държави – Албания и България ги подкрепят, Турция ги подминава с мълчание, Гърция настоява първо да бъдат уредени двустранните отношения, а Югославия смята че без участието на Турция и Гърция инициативата за балканско сътрудничество е безсмислена.

......

България и Румъния, отговарящи във Варшавския пакт  за контрол и мониторинг на ситуацията в балканско-черноморско-средиземноморската част на Югозападния театър на военните действия (ЮЗТВД) се стремят да водят отбранителна политика, съответстваща на техните интереси. През декември 1957 г. българското ръководство се обръща към Москва с инициатива за създаване на нови организационни форми на сътрудничество между ВМФ на България, Румъния и СССР в Черно море.  Българската страна смята, че това се налага от характера на началния период на войната. София използва формулировката, отчитайки господстващото в съветските партийни и военни кръгове схващане за неизбежното използване от НАТО на ядрено оръжие при военнополитически конфликт с Варшавския пакт. Обратно на това, възможните действия на съветското ръководство се оценяват във военнополитическите кръгове на НАТО като готовност на съветската страна да използва ядрено оръжие само в краен случай.  Експерти твърдят, че главна задача на СССР си остава подриването на отбранителни усиля на Запада, което да доведе до разпускане на НАТО (това да ви наподобява днешната конфронтация между РФ и Западния свят? – Н.К.) Те твърдят, че съветските вождове разбират и се страхуват от последствията от ядрена война и няма да прибягнат до използване на ядрено оръжие докато не са сигурни, че Западът е готов да отговори с ефективен ядрен удар за унищожаване на СССР. Според експертите, риска от всеобща ядрена война може да се увеличи от погрешни разчети или на недооценка на западната реакция на агресивните действия на съветите или неправилна оценка на намеренията му. Следователно въпросите за вероятната заплаха и нейните форми са от изключително значение за НАТО вот гледна точка на изработката на оперативни и дълговременни решения (тук ще си позволя да препоръчам да се прочете „България в НАТО и европейската отбрана“, визия за отбранителната политика до 2030 г. на Атлантическия съвет на България, която съм нарекъл „Документ от 8693 думи, без практическа полза”.  Ако откриете регионалните и глобални заплахи за НАТО и ЕС, които изискват военен отговор, подчертавам ВОЕНЕН, ще почерпя – Н.К.)

....

Отбранителната политика на България в много отношения се определя от разпределението  на зоните за отговорност.  Те зависят не само от собствените регионални интереси на София, но са подчинени и на осигуряване на отбранителната стратегия на Източния блок на гръцкото, турското и югославско направление (да сте чули нещо за регионалните отбранителни интереси на България в контекста на глобалните такива на НАТО и ЕС? Защото аз не съм чувал друго освен порой от щампи и не се надявам да чуя –Н.К.)

София активизира разузнавателните си усилия върху придобиване и предаване Москва на информация за ракетното и ядрено присъствие в Турция и Гърция, в които има американски военни бази и които влизат в кръга от държави, в които се планира разполагане на подобно оръжие (не ми е известно къде трябва да са съсредоточени днес разузнавателните усилия в интерес на отбранителната сигурност на България в контекста на членството ни в НАТО, а изводите оставям на читателя – Н.К.) През цялата 1957 г. тази тема доминира в обмена на разузнавателни данни между София и Москва. Американските ракети „Nike”, разположени във военноморската база Гюлджук (Турция), за осигуряване на ПВО на базата, са оценени от българската страна като опасно настъпателно, а не отбранително оръжие. Това се използва от властите в София за предявяване на искане към Москва за безвъзмездно получаване на патрулни и торпедни катери и подводници.

....

Оценката на международната обстановка от Разузнавателно управление на Генералния щаб на Министерството на отбраната на Румъния през декември 1957 г. е в типичен за страните от ОВД стил. Основният извод в нея е, че в дадения момент най-агресивни и най-важни от военна гледна точка са САЩ, Западна Германия, Англия, Италия, Франция, Турция Гърция и Испания,  а държавата, представляваща най-сериозна военна, политическа и каноническа сила е САЩ.

 ....

Суецката криза сериозно засяга комунистическите държави на Балканския полуостров, вкл. и България. В момента тя се занимава с военнотехническото осигуряване на алжирската съпротива – Фронта за национално освобождение (ФНО), борещ се срещу френския колонизатор за независимост на страната.

Военните доставки и подготовката на кадри за ФНО вдигат „цената” на София както в ОВД, така и в НАТО. Т. Живков смята, че подобно участие е сериозен аргумент за привличане на вниманието на САЩ към България и ролята й във ОВД и комунистически блок като цяло като цяло. Опитите на българската страна да възстанови скъсаните отношения с Вашингтон през 1950 г., предприети в началото на 1957 г. по дипломатически канали в Париж , стават публични през 1957 г., което намира потвърждение в специалното интервю на Живков за авторитетния вестник „New York Times” през септември същата година.

Послепис: пропуснати са текстове от § 1 от достъпния текст от книгата на Улунян⁸.

Бележки:

¹град в Индонезия, на около 140 км югоизточно от Джакарта.

²Мохамед Ануар Садат (1918-1981) е египетски политик, президент на Египет от 1970 до убийството му през 1981 г. Бивш офицер, маршал. През 1978 г. получава Нобелова награда за мир, заедно с израелския лидер Менахем Бегин, заради сключеното между тях Кемпдейвидско споразумение, първият мирен договор между Израел и арабска страна.

³Джавархарлал Неру (1889-1964) — виден световен политически лидер, ръководител на лявото крило на индийското националноосвободително движение. Под ръководството на Махатма Ганди става  председател на Индийския национален конгрес, а след извоюване на независимостта на страната става първия министър председател на Индия. Остава на тоя пост до смъртта си. Баща на Индира Ганди и дядо на Раджив Ганди, които са съответно трети и седми министър председател на страната.

⁴Сукарно (1901-1970) е първият президент на Индонезия (1945-1967)  след извоюване на независимостта на страната от Холандия. Свален с военен преврат от генерал Сухарто през март 1967 г. През 1960 г. получава Ленинска награда за мир от правителството на СССР.

⁵Киву Стойка (1908-1975) е приближен на Георге Георгиу-Деж от времето, през което двамата са в затвора в Търгу Жиу, член на ЦК на Румънската комунистическа партия между 1945 и 1975 г. и на Политбюро, министър-председател на Румъния (1955-1961) и председател на Държавния съвет на Румъния (1965-1967). Изпада в немилост при управлението на Николае Чаушеску. Самоубива се на 18.02.1975.

⁶СИВ е бивша икономическа организация на социалистически страни, съществувала от 1949 до 1991 г. , създаден като отговор на Европейската общност. Истинската му дейност започва да се реализира от 60-те години на ХХ век, което допълва военнополитическото противопоставяне НАТО-ОВД с икономическо съперничество.

⁷Суецката криза е въоръжено нахлуването в Египет на Израел, Великобритания и Франция в края на 1956 г., което цели въвеждане на контрол от страна на Запада в Суецкия канал и премахване на египетския президент Насър, който е национализирал канала. След началото на сраженията, политически натиск от САЩ, СССР и ООН води до изтеглянето на войските на агресорите, унижава Великобритания и Франция и заздравява позициите на Насър.

⁸В пропуснатите текстове има оценка на състоянието на югославската армия към есента 1957 г. според телеграма на маршал Г. К. Жуков до ЦК на КПСС за хода на визитата и преговорите му с ръководителите на Югославия (16.11.1957 г.): „Югославската армия е най-добрата армия от всички социалистически страни в Източна Европа и отстъпва само на Чехословашката армия по моторизация и механизация. Добро  впечатление прави личния състав на въоръжените сили, бойната подготовка е издигната на високо ниво, много добро е впечатлението от генералите, офицерите и сержантите. Добре е организирана подготовката ва младите войници, различни специалисти и офицери в учебните центрове на армията (става дума за събития преди 70-т години – Н.К.), както и системата за донаборна подготовка и подготовката на запасни кадри за мобилизационното развръщане и комплектуване на войските в случай на бойни действия. Във военното обучение в мирно време е обхванато цялото мъжко население, което е длъжно по всяко време да застане във военния строй, което в съчетание с природните (планински) условия на страната създава предпоставки за сериозна военна мощ и способност за водене на продължителна война даже срещу значително превъзхождащи сили на противника. В това отношение оценките на нашия Генерален щаб са занижени и неправилни. Независимо от това отбранителните способности на Югославия страдат от редица слабости. Това се отнася преди всичко за противовъздушната отбрана на старата и войсковата ПВО, които не са сериозна преграда пред въздушния противник. Слабо е и въоръжението на бронетанковите войски, въоръжени с танкове на САЩ и Англия, макар че част от тях имат вертикални стабилизатори. Във ВВС прави впечатление самолета тип „Сейбър”(най-вероятно става дума за самолета на САЩ F–86 Sabre – Н.К.), който разполага с реактивно оръжие.” (от библиографската справка на Улунян към § 1 на книгата).

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

Политическа идеология и отбранителна политика: в търсене на националния интерес 1955-1968 г.

§ 2. Регионалния „детант”¹  в средата на 50-те години, който не се състоя.

Един от сериозните проблеми на военнополитическата ситуация, оказващ влияние върху отбранителната политика на балканските държави, в т.ч. и тези от ОВД  е разполагането на ядрено оръжие на полуострова. През есента на 1957 г. до партийното и държавно ръководство на България постъпва информация за публикацията на гръцкия журналист И. Димитракопулос – специалист по международна  и военна тематика във в-к „Катимерини”². В нея се съобщава за решението на гръцкото правителство да разреши разполагане на американско ядрено оръжие на територията на страната и за намеренията на СССР (по данни на натовските разузнавателни служби) да направят аналогична крачка в България.  Шифрограмата от гръцкото посолство в Атина е интересна от две гледни точки: На първо място София е информирана за паритетния принцип, избран от НАТО, тъй като разполагането на ядрено оръжие в Гърция се обяснява с аналогичните планове на СССР за България и на второ място – на партийно-държавното ръководство се обръща внимание върху факта на оценката, която Северноатлантическия пакт дава за ролята на България в ОВД. Това би могло да повлияе на София да бъде по-внимателна в съюзническата политика в Източния блок, като се отчита стремежът на България да засили своите позиции в двустранните отношения със съседните страни, включващи Гърция и Турция.

Паралелно с разширяване на съветското присъствие в балканско-средиземноморския  район, Москва прави опити да отслаби НАТО на централноевропейското направление с помощта на източноевропейските си сателити. На 02.11.1957 г. по време на заседание на Общото събрание та ООН  Адам Рапацки³ обявява инициативата на Варшава за създаване на безядрена зона в Централна Европа на територията на Полша, Чехословакия, Източна (ГДР) и Западна (ФРГ) Германия. Отношението на САЩ към т.нар. „План на Рапацки” е отрицателно и той е отхвърлен, тъй като се възприема като откровено кремълска идея, реализирана с ръцете на един от сателитите й (днес бихме го нарекли „прокси план” – Н.К.).

Скоро обаче американските аналитици започват да разбират, че Варшава изглежда се стреми към известна самостоятелност в рамките на Варшавския пакт и, че приемането на плана може да внесе разкол в ОВД, тъй като би осигурило на източноевропейските съюзници на СССР юридическо основание за извеждане на съветските войски от региона. 

В  крайна сметка на 12.01.1958 г. Вашингтон отхвърля предложението за безядрена зона, тъй като не решава проблема за понижаване на равнището на безопасност.

На 14.02.1958 г. правителството на Полша отправя специални послания към редица страни от НАТО, ръководството на СССР и съюзниците с нова версия на плана за безядрена зона. И Москва продължава да настоява за приемане на полския план, а на 19.02. съветското ръководство прави официално заявление в поддръжка на плана на Рапацки.

В доклад на американското разузнаване от 1959-1960 г. на основа на оценка на боеспособността на армиите на държавите-членки на ОВД се прави извода, че в случай на война Москва ще използва най-подготвените български съединения – 9 дивизии в Югоизточна Европа и 6 чехословашки дивизии за настъпление срещу Австрия и Западна Германия.

 Поредното охлаждане на съветско-югославските отношения се разглежда от комунистическото ръководство на Албания като шанс да се представи Югославия като съюзник на САЩ и НАТО в собствен интерес. Между другото очакванията им се оправдават. През есента-лятото на 1958 г. югославското ръководство прави няколко остри демарша4 към московските си критици, а Кремъл възобновява враждебното си отношение към Белград. По този повод на VІІ конгрес на Съюза на югославските комунисти (22-26.04.1958 г., Любляна) югославското партийно ръководство прави редица заявления за верността си към Балканския съюз. За Енвер Ходжа това е добър повод да възобнови антиюгославската си кампания, която през лятото на 1958 г. става особено ожесточена. По този повод в партийният вестник „Зери и популит”⁴ е публикувана на съдбовна за Москва дата – 22 юни, статията – „Борбата със съвременния ревизионизъм трябва да се води безжалостно до пълното му теоретическо и политическо унищожаване”.

.....

Значението на Средиземноморието във втората половина на 90-те години за съветското ръководство продължава да нараства и Москва предприема мерки за увеличаване на военноморското си присъствие в региона. През есента на 1957 г. командващият Черноморския военноморски флот предлага на началника на Главния щаб на ВМФ да бъдат базирани в залива Вльора (Албания) 10-12 съветски подводници и да се осигурят на албанската армия четири дивизиона противокорабни ракети „Стрела”. Предвижда се осигуряване на дивизион кораби за борба с подводници, вертолети за борба с подводници и средства за ПВО, както и дислоцирането в Албания на бомбардировъчен авиационен полк въоръжен с „Ту-16”. От лятото на 1958 г. в залива Вльора започва създаването на 40-а отделна база подводни лодки под оперативното командване на командващия Черноморския флот. Тя трябва да осигури свобода на движението на съветския Черноморски военноморски флот през Босфора.

Москва, която доминира в ОВД смята, че са необходими колективни и координирани действия на съюзниците, за да може пакта да се развива успешно. През есента на 1958 г. (27.10-05.11) се провежда съвещание за „обвързване на мобилизационните планове”,  което трябва да осигури по-доброто взаимодействие между съюзниците както във военно, така и в икономическо отношение.

НАТО се отнася достатъчно сериозно към нарасналата активност на страните от ОВД. През 1958 г. разузнавателните органи на САЩ отбелязват нарастващия стремеж на съветското ръководство за повишаване на оперативните възможности на въоръжените сили на СССР и на съюзниците в рамките на ОВД. В анализите се посочва на недостатъчната подготовка на частите на Българската армия. Отбелязва се, че независимо от неравномерното разпределение на военните сили, балканската част на Варшавския пакт (таблица 4) в съчетание със силите на Източна Германия, Полша, Чехословакия и Унгария е важен елемент в отбранителната система на Източния блок.

Военната политика през 1958 г. се характеризира с увеличаване на румънските въоръжени сили и съкращаване на българските, които са в процес на реформиране. През 1959 г. сериозни промени се извършват в отбранителната политика и във въоръжените сили на Югославия. В съответствие с Директива на Генералния щаб на Югославската народна армия (ЮНА) от 05.08.1959 г. започва реорганизиране на силите и средствата на югославските въоръжени сили по плана „Дървар” (вероятно става дума за план, наречен на името на град в Босна и Херцеговина: „Дрвар/ Drvar” на хърватски/сръбски – Н.К.). Целта е създаването на войскови подразделения, способни да водят бойни действия в условията на ядрена война.  В основата на югославския план е разработка на Сухопътни войски на САЩ от 1957 г. за дивизия на петорна организация, като всяко от петте й формирования е способно само да води бойни действия. Югославските бронетанкови дивизии по това време се състоят от три танкови полка, като се предвижда те да нараснат на пет, а всеки полк да се състои от пет танкови роти (батальонното звено се премахва). Съкращава се и пехотната част на бронетанковите дивизии. В съответствие с плана армейските области се преобразуват в армии – 1-ва армия (342 танка), 3-та армия (219 танка), 4-та армия (91 танка), 5-та армия (369 танка), 7-а армия (253 танка).

За София един от най-важните въпроси в стопанско-икономически и политически план е развитието на военната промишленост, които са предпоставени от възможностите им да произвеждат повече оръжие, отколкото се предвижда в рамките на Варшавския договор. Този въпрос се разглежда от партийното ръководство и висшите военни кръгове  в контекста на разширяване на търговията с оръжие в стратегически важните за комунистическия блок региони на Близкия и Средния Изток.

 

Развитието на военната промишленост на държавите-членки на ОВД, дава основание на американското разузнаване да направи през 1960 г. извода, че отбранителната продукция на блока все още е недостатъчно за да осигури своите потребности за военно време , но въпреки това е напълно достатъчно да осигури нападение над НАТО в Европа.

Забележка:

Източник на данните за обема на взаимните доставки на военна техника между държавите-членки на ОВД в периода 1961-1965 г. в млн. рубли по цени за 1961 г. в таблицата  е Российский Государственный Архив Экономики Ф. 4372. Оп. 79. Д. 792. Л. 1-3 (Information on Weapons Supplies and Payment in the Warsaw Pact. March 1961. От таблицата се вижда, че България харчи  повече средства за закупуване на оръжие,  отколкото получава от износ на оръжие (разлика от 31,9 млн рубли). Подобна е ситуацията в Унгария, но там дисбаланса е значително по-малък – вносът надвишава от износа само с 9,9 млн рубли. За Полша, Румъния и Чехословакия средствата получени от износ на оръжие надвишават тези дадени за внос – в Полша положителният балансът е в размер на 110,1 млн рубли!!, за ГДР – няма данни. Чудя се какво е произвеждала българската отбранителна промишленост в среда на 50-те години на ХХ век? Не съм чел военноисторически и военно-икономически изследвания по темата. А ако някой знае за такива, моля го да ме осведоми.

Нямаше да направя тази забележка, ако не бях слушал дебатите в Парламента по програмите за превъоръжаване на армията, и най-вече подпорките на депутата от „БСП Лява България” Цонков, за това как най-после ще  придобием СПОСОБНОСТИ (апропо, това са подпорки и на останалите парламентарни групи). Само дето не разбрах какви са тези способности, но се съмнявам, че на Цонков, а и на другите са им ясни. А депутатът от ГЕРБ – о.з. полковник Владимир Тошев (последна служба щаба на Сухопътни войски) ме ошашави с твърдението, че военните дела били „чиста математика”. Прости му, Господи, той и като офицер вероятно е можел толкова.

08.06.2018 г. Николай Колев.

Бележки:

¹от фр. detente (буквално „отдих”) в случая – намаляване на напрежението между двата военнополитически блока (мирно съвместно съществуване).

²Η Καθημερινή, консервативен гръцки ежедневник, излизащ на гръцки и английски език, основан от Георгиус Влахос.

³Адам Рапацки (1909-1970), полски политик, икономист и дипломат. Министър на външните работи на Полската народна република (1956—1968), член Политбюро на ЦК Полската обединена работническа партия.

⁴„Зери и популит” (Zëri i Popullit; „Глас на народа”) – албански ежедневник, излизащ 6 пъти седмично от 1942 г., отначало като печатен орган на Албанската комунистическа партия/ Албанската партия на труда, а от 1992 г. на Албанската социалистическа партия. Първият главен редактор е Енвер Ходжа. От 2015 г.вестника се издава само в електронен вид.

ПЕТА ЧАСТ

Политическа идеология и отбранителна политика: в търсене на националния интерес 1955-1968 г.

§ 2. Регионален „детант”  в средата на 50-те години, който не се състоя

 

….

Проблемът с укрепването на регионалната отбрана ва ОВД на Балканския полуостров се разглежда от Москва като един от най-важните въпроси на цялата отбранителна политика. Значението на държавите с непосредствен излаз на Средиземноморието се повишава.

Визитата на Хрушчов в Тирана, май-юни 1959 г. се възприема като фактор, оказващ влияние върху румънската инициатива от 10.06.1959 г. (за създаване на безядрена зона на Балканите – Н.К.). Хрушчов прави остри изказвания по адрес на Атина и Анкара, по повод съгласието им на тяхна територия да бъдат разположени ракетно-ядрени средства на САЩ, като заявява, че Москва е готова да разположи ядрено оръжие в Албания. По този начин, членовете на делегация – Хрушчов, Родион Малиновски¹ и Николай Фирюбин² демонстрират пред Енвер Ходжа че намеренията на Кремъл надхвърлят укрепването на военноморските му позиции в Средиземноморието, при това обяснявайки амбициите си с общите интереси на страните, участнички във Варшавския пакт.

Ръководството на Югославия се отнася позитивно към заявлението на Хрушчов. На съветското правителство е съобщено, че югославяните са протестирали остро срещу разполагането на американски ракети в Италия, и се отнасят отрицателно към разполагането на ядрено оръжие в Гърция. Белград подкрепя румънската инициатива, но смята, че на една бъдеща общобалканска конференция трябва да бъде поканена и Италия.

Положителна е и албанската позиция относно румънската инициатива за създаване на безядрена зона на балканите. Тирана се стреми да изясни гледната точка на останалите съюзници във Варшавския пакт. По този повод министъра на външните работи Б. Щюла³ разглежда възможността този въпрос да бъде включен в дневния ред на ХІV сесия на Общото събрание на ООН, като се разгледат двата възможни варианта: създаване на безядрени зони без значение от регионите или създаване на такива зони по конкретни региони – в  Централна Европа, на Балканите, в Северна Европа, в Далечния Изток, но „след като др. Громико⁴, се посъветва с останалите социалистически страни”.

Активизирането на НАТО и ОВД в балканско-средиземноморския район в средата на 50-те години придобива конкретни форми. В разговор с Ричард Никсън⁵ през лятото на 1959 г., Хрушчов му съобщава, че в отговор на разполагането на ракети  в американските военни бази в Турция, Гърция и Италия, Москва е готова да разположи свои ракети в Албания и България.

Поведението на България през този период се обуславя от тесните й връзки с СССР. През септември 1959 г. тя прави опит за иницииране на инициатива, подобна на румънската, като отчита допуснатите грешки от Букурещ.

София предлага разработка на балкански регионален план за разоръжаване без да го обвързва с инициативите в Централна Европа. Отношението на Албания към българското предложение е отрицателно, тъй като тя смята, че това ще попречи на поддръжката на страната в постоянните спорове, които има с Атина и Белград. По този повод западни анализатори издигат тезата, съвсем не без основание, че балканското движение за мир на Балканите, предвид разногласията между отделните държави от Варшавския пакт няма как да се състои, защото нито е общо, нито е координирано.

Върху ситуацията на Балканите оказват влияние и събитията от пролетта и лятото на 1959 в Багдадския пакт⁶. На 24.03. Ирак напуска организацията, а новото революционно правителство на страната заема антизападна позиция. Съдбата на пакта е изключително важна от гледна точка на интересите на СССР в Близкия и Среден Изток и Средиземноморието.

За България съдбата на пакта също представлява стратегически интерес. Българското разузнаване през юли 1959 г. на основа на открити източници и на информация, която се разпространява сред дипломатическите кръгове в Анкара, прави извода, че организацията най-вероятно ще се трансформира в Анкарски пакт, като членството на Британия Турция и Иран ще се запази, а САЩ  формално няма да участват, но ще оказват необходимата икономическа помощ. Преместването на щабквартирата на пакта от Багдад в Анкара през 1959 г. потвърждава извода  на българските разузнавачи, с изключение на твърдението им, че се очаква Турция да играе първенстваща роля в него.

Значение за София има и гръцкото направление. Тя следи внимателно изявите на генералния секретар на НАТО⁷ в Атина, който не скрива, че разполагането на американско ядрено оръжие на Балканите има не само военно значение, а е средство за натиск върху СССР по време на преговорите за разоръжаване в Женева. Българското разузнаване смята, че политиката на НАТО в Гърция и Турция цели да не допусне проникване на Варшавския договор в Близкия Изток.

За българското партийно-държавно ръководство, което се стреми на засили своите позиции на Балканите важно значение има отношението на Югославия към разполагането на ракетно оръжие в Гърция.  За съжаление получаваните разузнавателни данни са противоречиви. Има факти, които говорят за индиферентна позиция на Белград и други – за негативната реакция на Тито, който смята, че това сериозно ще навреди на отношенията между двете страни.

Географският фактор има важно стратегическо значение в противопоставянето между НАТО и ОВД. По оценка на Военния комитет на алианса от май 1957 г. Западна Европа е важен отбранителен рубеж (front line of defense) против срещу разпространението на комунизма, а  Южна Европа – бариера между СССР и Средиземноморието, т. е. бастион против разпространението на комунизма в Средния Изток и в Северна Африка. Тя е важна и от стратегическа гледна точка, тъй като позволява да се водят бойни действия срещу СССР ако той нападне Западна Европа.

Южноевропейското пространство според схващанията на НАТО се разделя на три части: Италия, контролираната от алианса част на Балканите и азиатска Турция. За отбрана на балканския сектор се предвижда разполагане на механизирани бригади в най-опасните направления за настъпление на Варшавския пакт в Северна Гърция, Тракия и Анадолското плато.

Югославия се оценява от НАТО от гледна точка на отбраната на целия регион, а Албания – независимо от откъснатостта й от останалите страни на ОВД като стратегически важен елемент, поради излаза й на Средиземно море. Позициите та Белград на международната арена запазват своето значение за Вашингтон. Военнотехническото сътрудничество на САЩ с Югославия в навечерието и след създаването на Балканския пакт през 1950-1957 г. позволява на страната да получи американска военна помощ в размер на 745 млн US$. Разузнавателните органи характеризират режима в Белград като „югославска комунистическа диктатура”.  Независимо от затоплянето на отношенията с Москва, оценката на американските военни експерти за ролята и мястото на Белград в отбраната на западния блок не се променя. В писмо на Пентагона от 22.09.1958 г. до Съвета за национална сигурност се казва, че „нашите най-силни съюзници в Европейския регион са .....(страните членки на НАТО – Н.К.), Испания и Югославия, чиито въоръжени сили са впечатляващи..”.

 За определянето на значимостта на конкретните страни са важни не само числеността, но и техническото им комплектуване. В последните дни от пребиваването на Айзенхауер⁸ на поста президент на САЩ е планиран ядрен удар по Албания при изостряне на кризата между двата блока, тъй като намиращите се на нейна територия радарни установки позволяват на силите за ПВО на ОВД да контролират широк спектър от въздушното пространство в региона.

По тази причина Албания е не само в центъра на внимание на Москва, но и на Вашингтон.

Политиката на Кремъл в Балканския регион се оценява реално от анализаторите на радиостанция „Свободна Европа”⁹. През декември 1960 г. те характеризират политиката на Москва по отношение на Гърция и Турция през изминалите години като политика на „мирно настъпление”, а Албания България и Турция – като елементи за нейната реализация. Комитетът за държавна сигурност при Министерския съвет на СССР смята, че „основни направления и стратегически задачи на идеологическата диверсия на империализма са:

а) подкопаване на единството на социалистическите страни чрез създаване на враждебно отношение към Съветския съюз чрез провокации, клевети, активизиране на буржоазно-националистични, ревизионистки и догматични елементи;

б) подкопаване на авторитета и влиянието на СССР и другите социалистически страни на международната арена и

в) отслабва на морално-политическото състояние на социалистическите страни.

По този начин основна тактика и на СССР и на САЩ става търсенето на слабото звено в противниковия лагер (нещо да се е променило след повече от половин век? – Н.К.)

Бележки:

¹Родион Малиновски (1898-1967), съветски военноначалник, маршал, военен министър на СССР (1957-1967), участник в преврата и свалянето на Хрушчов.

²Николай Фирюбин (1908-1983), съветски партиен и държавен ръководител, от 1953 г. е на дипломатическа работа - посланик в Чехословакия и Югославия, заместник външния министър на СССР, а в последствие – генерален секретар на Политическия консултативен комитет на държавите от Варшавския договор (ПКК на ОВД).

³Бехар Щюла, албански партиен и държавен ръководител, министър на външните работи (1953-1966).

⁴Андрей Громико (1909-1989), съветски партиен и държавен ръководител, най-дълго пребивавалия на поста министър на Външните работи на СССР (1957-1985), член на Политбюро на ЦК на КПСС, ръководител на съветската делегация на конференцията в Дъмбъртън Окс (1944 г.), САЩ (за създаване на ООН), както и на конференцията в Сан Франциско (1945 г.), когато подписва Устава на ООН от името на СССР.

⁵Ричард Никсън (1913-1994), американски държавен деец, 36-я вицепрезидент, впоследствие 37-я президент на САЩ, осъществява пробив в отношенията с Китай, прекратява Виетнамската война.

⁶Багдатски пакт (СЕНТО) – е военнополитическа организация в Средния и Близкия изток, съществувала в периода 1955-1979 г. Създадена е в Багдад по инициатива на Великобритания, САЩ и Турция. Първоначално щабквартирата е в Багдад, но след като Ирак напуска пакта се мести в Анкара (Турция).

⁷Пол-Анри Шарл Спак (1899-1972), белгийски политически и държавен деец, ръководител на Белгийската социалистическа партия, инициатор на европейската интеграция, председател на Общото събрание на ООН (1946-1947), председател на Европейския парламент (1952-1954), генерален секретар на НАТО (1957-1961), министър председател на Кралство Белгия

⁸Дуайт Айзенхауер (1890-1969), американски петзвезден генерал, ветеран от Втората световна война, президент на САЩ (1953-1961).

⁹създадена е след края на Втората световна война и е финансирана от правителството на САЩ (до 1972 г. радиото е финансирано и от ЦРУ). Първото излъчване на български език е през 1950 г. от Ню Йорк. От 1951 г. излъчва от Мюнхен. В Мюнхен работят Георги Марков (убит от Държавна сигурност), Румяна Узунова и Владимир Костов (офицер от ПГУ, след като става невъзвращенец е осъден задочно на смърт, помилван е от президента Ж. Желев). След 10.11.1989 г. разкрива редакция в София, която е закрита през 2004 г. В българското бюро работят Милен Минчев, Георги Папакочев, Георги Коритаров (доносник на Държавна сигурност с псевдоним „Алберт”), Красимир Лаков, Татяна Ваксберг, Екатерина Бончева,, Стояна Георгиева, Румяна Червенкова и др.

ШЕСТА ЧАСТ

Политическа идеология и отбранителна политика: в търсене на националния интерес 1955-1968 г.

§3. Ядрената стратегия: общи принципи и балкански аспекти

През цялата втора половина на 50-те години на ХХ мек концептуалните основи на отбранителната доктрина на НАТО се основават на два принципа:1) разполагане на въоръжените сили на блока на вероятните направления да удари от Източния блок и изпълнение на задачите в условията на конвенционален конфликт (неядрен – авт); 2) използване на стратегическата бомбардировъчна авиация на САЩ, имаща ролята на „меч” в отбранителните планове на алианса. Във Вашингтон тези схващания са оформени в секретен меморандум на Съвета за национална сигурност от 20.04.1961 г. (NSAM 40), който  предвижда нанасяне на ограничени ядрени удари или масирано конвенционално настъпление. На състоялата се през април 1962 г. в Атина сесия на министрите на отбраната на страните-членки на НАТО се внасят уточнения в приетата стратегия.

При тези условия настъпва и еволюция във военностратегическите възгледи на съветското военно ръководство, която постепенно  се оформя във военна доктрина. Тя е обявена на съвещание на Щаба на Обединените въоръжени сили (ЩОВС) – октомври 1960 г. от неговия началник армейски генерал А. Антонов¹ и главнокомандващия на ОВС на Варшавския пакт А.Гречко². На войната се гледа като глобален междублоков конфликт между двата блока с неизбирателно (масово – Н.К.) използване на ядрено оръжие. Министърът на отбраната на СССР маршал Малиновски обвързва тези стратегически виждания с необходимостта, при определени условия, да се предостави на източноевропейските съюзници на Москва ракетно-ядрено оръжие.

Теоретичните подходи по проблема за използването на ядреното оръжие в средата на 50-те години на ХХ век са еднакво актуални и за  двата пакта. Проблемът, който на пръв поглед изглежда военнотехнически е силно политизиран, което личи от различната степен на участие на съюзниците в обсъждането му, както от позициите им по използването на ядрено оръжие в условията на военен конфликт. През януари 1960 г. британският контраадмирал в оставка и бивш директор на Управлението за военноморското разузнаване на Адмиралтейството (1951-1954) – сър Антъни Бъзард³ формулира концепцията за „съразмерното сдържане”.

По същество  тя заменя съществуващата във военните кръгове на Запад концепция за „масирания отговарящ удар” (massive retaliation).  Бъзард предлага за създаване на условия за нанасяне на ответен ядрен удар, адекватен на заплахите. Подходът е дефиниран по следния начин: „Външната политика на Запада, от гледна точка възможността за внезапно нападение от Източния блок, трябва да се основава на такава отбранителна политика, която способства за сдържането, необходимо за преговори от позицията на силата, за да бъде сдържана комунистическата агресия и използване на националните разногласия с трети страни. Нашата външна политика, основаваща  се  на масиран ответен удар едва ли е способна на тези изисквания, защото той заплашва да унищожи цивилизацията.....”

Към аналогична гледна точка по същото време (втората половина на 50-те години) се придържат и съпрузите Алберт и Роберта Уолкстетър⁴, влиятелни американски експерти – специалисти по използването на ядреното оръжие, историци и консултанти на американската разузнавателна общност. Те приемат доктрината за „гарантираното взаимно унищожаване” (mutual assured destruction, MAD) като антихуманна и неприемлива и поддържат идеята за локално използване на тактическо ядрено оръжие само срещу въоръжените сили на противника.

Дискусиите във военните и политически кръгове на НАТО за необходимостта от промени в стратегическите и тактически подходи за използване на ядреното оръжие намират отражение в разработката на официалната директива на НАТО по проблемите на военната стратегия и ядреното планиране (ноември 1957 г.). Основните противоречия между Лондон и Вашингтон се състоят в това, че британската страна и Върховното съюзно командване в Европа  (SACEUR), начело на което винаги се е намирал четиризвезден американски генерал/адмирал фактически се придържат към идеята за съразмерното сдържане – „graduated deterrence”, (двете страни имат незначителни различия по отношение на локалните войни – авт). SACEUR е склонно да приеме и тезата за „широко сдържане” (broad deterrence). Американската страна продължава да се придържа към доктрината за масирания отговарящ удар. Дискусията за „широкото сдържане” и „всеобхватното сдържане” относно концептуалните възгледи на НАТО  при агресия на СССР и Варшавския договор остава незавършена. Въпросът за подходите за използване на ядрено оръжие запазват своята актуалност. Главният проблем се състои в оценката на възможните действия на съветското ръководство в случай на военен конфликт. Специалистите в Държавния департамент и Пентагона смятат, че ядреното сдържане  е неизгодно за САЩ от гледна точка на щетите, които биха понесли от страна на СССР. Едновременно с това се отчита и фактът, че използването на ядрено оръжие в Европа, макар и в краен случай може да доведе до сериозни, даже катастрофални последствия.

Теоретичните основи на съветската военна концепция се формират под доминиращото влияние на идеологическата доктрина от втората половина  на 50-те години на ХХ век и са отражение на хипертрофиралото възприятие на съветската военна и партийна бюрокрация за ставащото в света и за агресията на Запада срещу СССР. Работата по темата в откритите за масовата общественост издания се осъществява от висши и старши офицери под ръководството на маршал Соколовски⁵, който от 1952 до 1960 г. е началник на Генералния щаб. В началото на 60-те години на ХХ век сред съветските политически и военни кръгове съществуват две коренно противоположни подхода за използване на ядреното оръжие, докато официалната съветската пропаганда издига на преден план необходимостта от „борба за мир и разоръжаване”, в съчетание с „борба против империализма и заплахата от война”!

Един от подходите – този за ядреното сдържане е обявен от Хрушчов, придържащ се към идеята за съкращаване на въоръженията, в т.ч. и ядреното на сесията на Върховния съвет на СССР през януари 1960 г. Не бива обаче да се забравя факта, че именно Хрушчов при разговор с гръцкия посланик по проблемите на разполагането на ядреното оръжие на Балканите (10.08.1960 г.) заявява: „..в случай на война Съветският съюз ще използва ядрено оръжие срещу всички страни от НАТО, вкл. и Гърция”. На въпрос на посланика действително ли е готов „да унищожи безценни културни паметници, като Акропола например”, той отговаря еднозначно: „ще унищожим всичко”. Това изявление трябва да покаже твърдата решимост на Москва да използва ядрено оръжие и на практика е отказ от по-рано заявения „мек подход” при използването му. Тази еволюция във възгледите на Хрушчов способства за усилване на позициите ястребите, преди всичко сред висшите военни кръгове, които изповядват възгледи за неограничено използване на ядрено оръжие.

Това намира отражение в издадения през 1962 г. под редакцията на Соколовски труд „Военна стратегия”. В него се поставя акцент върху превантивното масирано използване на ядрено оръжие срещу САЩ и НАТО. Борбата между привържениците на двете гледни точки за използване на ядрено оръжие, макар и завоалирана, намира израз в проведената закрита дискусия на страниците на списание  „Военна мисъл” – секретно издание. Тази дискусия е предадена на американците от полковник Олег Пенковски⁶, офицер от Главно разузнавателно управление на Министерството на отбраната (ГРУ МО) на СССР.

На основана получените данни ЦРУ изработва класификация на групите за влияние, съществуващи в съветските военнополитически кръгове. Едната от тях, условно наречена „традиционна и консервативна”, изхождайки от уроците на Втората световна война, смята, че бъдещата световна война ще прилича на нея. Към нея са причислени маршалите Гречко и Ротмистров⁷ и армейски генерал Курочкин⁸ – началник на Военната академия „Фрунзе”⁹. Втората група - К. С. Москаленко¹⁰, А. И. Ерьоменко¹¹, и, военният министър Родион Малиновски смята, че бъдещата война ще се различава от предходната и е необходимо да се разработят нови подходи за нейното водене. За това, че съветското ръководство се придържа към концепцията за „съкрушителния удар” свидетелства секретния доклад на началника на ГРУ ГЩ  генерал-полковник П. И. Ивашутин¹², изпратен на 28.08.1964 г. до маршал М. В. Захаров¹³, по това време началник на Академията на  Генералния щаб¹⁴ на министерството на отбраната на СССР. В доклада се казва: „..за осигуряване на сигурността, на социалистическите страни и за да бъде охладена войнствената империалистическа военщина, социалистическите страни трябва да бъда готови за решително провеждане на още по-съкрушителни  стратегически операции на ядрените сили”. Съдейки по съдържанието на документа, съветската страна разглежда и възможността за ограничено използване на ядрено оръжие, което свидетелства за отсъствие на еднозначно решение в полза на масираното използване на ядрено оръжие: „Отбраната на армиите на социалистическите страни трябва да бъде насочена към удържане на важни райони и рубежи и категорично недопускане на нахлуване на противниковите войски в пределите на социалистическите държави.  Тя трябва да се основава на съчетание от ядрени удари, използването на обикновени огневи средства и маневрени действия на войските, както и на широкото използване на заграждения.”

През октомври 1964 г. въпросът за използване на ядрено оръжие срещу НАТО намира отражение в  учебен военен план, предназначен за Централноевропейския ТВД. Според него ядрения удар по войските на НАТО се разглежда като отговор на аналогични действия на алианса.

.....

Ако във Варшавския договор се интересуват от готовността на отделните страни-членки на НАТО да предоставят своята територия за разполагане на ядрено оръжие, то в Северноатлантическия пакт обръщат внимание на запитванията до Москва с молба да бъде разположено ядрено оръжие в страните от ОВД, както в интерес на тяхната сигурност, така и за осигуряване на колективната такава. През януари 1961 г. в доклад на ЦРУ се съобщава, че най-вероятно на заседания на Варшавския договор (вероятно имат предвид заседанието на Политическия консултативен съвет в Москва на 04.02.1960 г. – авт.) е предприет съвместен китайско-източногермански натиск над русите с цел споделяне на ядрените оръжия, което е посрещнато отрицателно и въпросът за ядрената стратегия остава отворен.”

....

След свалянето на Хрушчов от Брежнев¹⁵  отбранителната политика в държавите от Източния блок продължава да зависи от съветските военнополитически постановки, която доминира при изработката на стратегията и тактиката на международната арена и във военнотехническото осигуряване на въоръжените им сили. Политическият компонент в действията на Москва е решаващ. Много от нещата зависят от приетата от о ръководството на Кремъл отбранителна стратегия, от доктриналните схващания за използване на ядреното и обикновеното оръжие, от съчетанието на отбранителните и настъпателни действия съобразно възможностите и потребностите на СССР въобще, както и на отделните театри на военните действия, от вътреблоковото взаимодействие.

Най-проблемен за Москва и Вашингтон е въпросът за ядрения паритет. Като цяло стратегията им се основава на „сдържането”, а самата концепция на сдържането е построена върху допускането, че агресорът ще бъде жестоко наказан с удари по неговите стратегически важни обекти, макар аналитици да твърдят, че и двете страни нямат еднозначен отговор на този въпрос.

Някои от тях правят извода, че военната доктрина на Москва от началото на 60-те и до 80-те години на миналия век е преднамерена измама както на противника, така и на съюзниците, тъй като е базирана на необходимостта от победа в случай на въоръжен конфликт на контролираното от НАТО геополитическо пространство. Не бива да се забравя, че част от съветското ръководство осъзнава разрушителните последствия от използването на ядрено оръжие и необходимостта то да бъде предотвратено. Това виждане намира израз в специално изследване в съветското отбранително ведомство, проведено през 1968 г., което дава еднозначен отговор – победа в ядрената война е невъзможна.  Проследяването на политиката на СССР показва че до средата на 60-те години на ХХ век доминира концепцията на Хрушчов за глобална ракетно-ядрена война, като в нейното начало се нанасят ракетно-ядрени удари по тиловите обекти на противника. Тази концепция е основана на предположението, че СССР ще бъде нападнат, но ще запази възможността да нанесе ответен удар, а като се имат предвид размера на страната и степента на разсъсредоточаване на населението и въоръжените сили на СССР, неговите загуби ще бъдат по-малко от тези ва САЩ и НАТО. Твърди се, че при адекватна подготовка на страната и въоръжените сили СССР ще бъде победител.

През 60-те години на ХХ век  съветската позиция по ядрената война претърпява сериозни изменения. Това е предизвикано както от политически, така и от военнотехнически причини. По същество се признава възможността за продължителна световна война с поетапно използване на все по-разрушителни средства и се издига изискването за щателна всестранна подготовка на въоръжените сили, икономиката и населението  за сериозна и напрегната въоръжена борба.  Смята се, че бързотечните войни могат да възникнат само в случаите, когато едната от страните придобие решаващо военно превъзходство и успее да осъществи внезапност в началото на конфликта (тезата за внезапната агресия на противника беше много актуална и сред българската военно-теоретична мисъл в средата на 80-те години на ХХ век. Между другото и моята дисертация беше посветена на медицинското осигуряване на отбранителната операция на 3-а армия на Приморското оперативно направления за отразяване на внезапното настъпление на противника в началото на войната – Н.К.).

.....

Военното изкуство в световната война, според съветски военни теоретици ще се основава на настъпателното ядрено оръжие, а в началото на войната, ядреното оръжие ще бъде най-доброто средство за отбрана.

През пролетта на 1965 г. американски военни и цивилни аналитици обръщат внимание на факта, че продължаващият спор във висшите военни кръгове между привържениците на нарастването на ракетно-ядрения потенциал на СССР и опонентите им, които разглеждат сухопътните войски като основен вид въоръжени сили върви към  разрешаване и постигане на консенсус.

На практика това означава, че научноизследователската и опитно-конструкторската дейност в областта на ракетостроенето ще бъде продължена. През 1961 г. на въоръжение постъпва ракетният комплекс „Луна”,  а през 1964 г. започва производството на усъвършенствания модел 9К52 „Луна-М”. В средата на 60-те години една от перспективните, от гледна точка на използването на ядрено оръжие разработки е тази на оперативно-тактическия ракетен  комплекс (ОТРК) 9К76 „Темп-С” с ракета 9М7  (по класификацията на НАТО SS-12 SCALEBOARD mod.1 и mod. 2),  с далечина на полета до 900 км.

Нарастването на ракетно-ядрения потенциал на съветските въоръжени сили и перспективата за разполагане на носителите на ядрени заряди на територията на страните-членки на ОВД създават предпоставки за нарушаване на баланса на силите на двата блока.

....

Теоретическите дискусии и опитите за формиране на стратегически доктрини за използване на ядреното оръжие както в Западния, така и в Източния блок имат непосредствено влияние върху взаимоотношенията на съюзниците. Те засягат и проблема за „търсене на слабото звено” в блоковата система на опонента. За държавите от Балканския полуостров това има принципно значение, тъй като е известно, че именно в тази зона на междублоково противопоставяне се правят непрекъснати опити за отслабване на съюзническите връзки между участниците в двата пакта (да ви напомня за нещо от съвременността – Н.К.).

На Изток голямо внимание се отделя на възможните действия на САЩ и НАТО в контекста на променящата се доктрина за използване на ядрено оръжие. Разузнавателното управление на Генералния щаб на чехословашката армия анализирайки въпросите на ядреното планиране на в НАТО и стратегическата концепция за използване на ядрено оръжие на Централноевропейския ТВД  както и съотношението на силите между социалистическите и капиталистически държави прави извода, че командването на НАТО предполага както масирано, така и ограничено използване на ядрено оръжие. В съответствие с това е разработената теория за ограничени бойни действия, която намира отражение в оперативната подготовка на съюзните въоръжени сили на ТВД. Чехословашкото военно разузнаване смята, че главното противоречие относно масовото и ограничено използване на ядрено оръжие все още не е решен окончателно. Вижданията на командването на НАТО предполагат алиансът първи да прибегне към използване на ядрено оръжие при конвенционална война само ако: 1) войските понесат сериозни загуби; 2) при загуба на контрол над важни райони; 3) когато политическите цели на войната не могат да бъдат постигнати с обикновени средства. Тази теория (според чехословашкото разузнаване) е проблематична, поне към конкретните условия на Централна Европа.

Бележки:

¹Алексей Антонов (1896-1962)– съветски военачалник, армейски генерал, началник на Генералния щаб на Въоръжените сили на СССР в заключителния етап на Втората световна война, кавалер на Орден „Победа“ (единственият съветски гражданин с този орден без маршалско звание). Участва в Ялтенската и Потсдамска конференции.

²Андрей Гречко (1919-1976), съветски военачалник, маршал, командва групата съветски войски в Германия, а по-късно на Сухопътните войски на Съветската армия, министър на отбраната (1967-1976),  член на Политбюро на ЦК на КПСС (1973-1976, първият министър на отбраната, включен в Политбюро, след 16-годишното прекъсване от оставката на Жуков).

³Сър Антъни Бъзард (1902-1972), контраадмирал, участник в Първата (едва 13-т годишен се присъединява към Кралския военноморски флот, а от 1919 г. служи на бойния кораб HMS Iron Duke) и Втора световни войни, през 1951 г. става най-младият директор на военноморското разузнаване, на който пост е до пенсионирането си през 1954 г., има съществен принос за развитието на ядрената политика за възпиране в началото на 50-те години на миналия век.

 ⁴Алберт (1913-1997) и Рената (1912-2007, по баща Морган) Уолкстетър работят в RAND Corporation по проблемите на американската ядрена стратегия. През 1985 г. Роналд Рейгън ги награждава с Президентски медал на свободата. При връчването на медалите Рейгън заявява: „Благодарение на нея и съпругът й Алберт проблемът за ядреното възпиране придоби нови позиции и откри нови перспективи пред политиците..”

⁵Василий Соколовски (1897-1968), съветски военачалник, маршал, по времето на Втората световна война е началник-щаб на фронтовете, командвани от Жуков. ключова фигура в съветското командване, теоретик и автор на труда "Военна стратегия".

⁶Олег Пенковски (1919-1963), полковник от ГРУ агент на МИ-6 и  ЦРУ, предавал секретна информация на Съединените щати и Великобритания от април 1961 до август 1962 г., благодарение на данните, които предава по време на кубинската ракетна криза, президентът Кенеди добива представа за съветските намерения, осъден на смърт и разстрелян.

⁷Павел Ротмистров (1901-1982), съветски военен деец, главен маршал на бронетанковите войски, Герой на Съветския Съюз, доктор на военните науки, професор.

⁸Павел Курочкин (1900-1989), съветски военен деец, Герой на Съветския Съюз, генерал-полковник, професор, началник на Военна академия „М. Ив. Фрунзе (1958-1964)

⁹Военна академия „М. В. Фрунзе” е създадена през 1932 г., през 1968 г на базата на Военната академия на бронетанковите войски  „Р. Малиновски“, Военната академия „М. В. Фрунзе“ и Висшите офицерски курсове Изстрел „Б. М. Шапошников“ е образувана Общовойскова академия на Въоръжените сили на Руската федерация.

¹⁰Кирил Москаленко (1902-1985), съветски военачалник, участник във Втората световна война, два пъти Герой на СССР, маршал, главнокомандващ на ракетните войски със стратегическо предназначение и заместник-министър на отбраната (1960).

¹¹Андрей Ерьоменко (1892-1970), съветски военачалник, участник във Втората световна война, маршал, след войната  последователно е главнокомандващ на Карпатския (1945-1946 г), Западносибирския (1946-1952) и Севернокавказкия (1953 -1958 ) военни окръзи, през 1958 г. заема длъжността главен инспектор на Министерството на отбраната на СССР.

¹²Пьотр Ивашутин  (1909-2002), зам. председател та КГБ, началник на ГРУ на МО на СССР (1963-1987), армейски генерал, Герой на Съветския съюз.

¹³Матвей Захаров съветски военачалник, участник във Втората световна война, маршал, в периода 1960 – 1963 г. е началник на Генералния щаб и първи заместник на министъра на отбраната.

¹⁴Академия на Генералния щаб – създадена през 1855 г. като Императорска военна академия в Санкт Петербург (Руска империя), от 1992 г. е Военна академия на Генералния щаб на Въоръжените сили на Руската федерация.

¹⁵Леонид Брежнев (1906-1982), съветски политик и държавник, ръководи Съветския съюз като Генерален секретар на Централния комитет (ЦК) на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) от 1964 до смъртта си през 1982 година.

СЕДМА ЧАСТ

Политическа идеология и отбранителна политика: в търсене на националния интерес 1955-1968 г.

§4. Първата пукнатина в балканския щит на социализма

В края на 50-те години в страните от Източния блок започва да нараства стремежът към по-голяма самостоятелност по отделни аспекти на вътрешната и външна политика в рамките на договора. Той е наречен от историците „национален комунизъм”. Едновременно с това те не искат усложнения в отношенията си с Москва. Изявите им на международни форуми в края на 50-те и началото на 609те години  показват, че те едновременно демонстрират лоялност и самостоятелност. Някои смятат, че самостоятелността е дирижирана и има за цел да се прокарват от тяхно име идеи на Москва.

Управляващите в комунистическите държави в Източна Европа, подобрявайки отношенията се със Запада, се надяват да извлекат ползи за себе си.

 Във втората половина на 50-те години започват да се проявяват и първите сериозни противоречия между отделните членове на Варшавския пакт. Едно от първите големи противоречия е позицията на Букурещ по отношение на Балканската зона за мир.

Започналият да се изостря конфликт между Тирана и Москва  крие сериозен риск за отбранителната политика на Варшавския пакт на Югозападния ТВД, включително и позициите на СССР в Средиземноморието.

Изолация на Албания в Източния блок създава проблеми за нейното ръководство. Енвер Ходжа няма интерес страната да се дистанцира от СИВ и ОВД. Едновременно с това той иска да запази пълна самостоятелност във вътрешната си политика и в определена степен и във външната политика, що се касае за отношенията с останалите комунистически страни и преди всичко Югославия и Китай.

Това благоприятства увеличаването на противоречията между СССР и Албания, като отношенията между тях към 1960 г. са на ръба на междудържавен конфликт. През пролетта и лятото на 1960 г. Управлението за държавна сигурност (Drejtoria е Sigurimit të Shtetit, известно като „Сигурими”) разкрива данни за готвен преврат. През юли с. г. е арестуван контраадмирал Т. Сейко¹. получил образованието си в СССР  и заемал отговорни постове във военното разузнаване. Арестувани са и редица партийни функционери – Т. Деми, А. Ресули и др., а на XVIII пленум на ЦК АПТ (08.09.1960 г.) по инициатива на Енвер Ходжа са изключени от партията са Лири Белишова² и Кочо Ташко (репресиран, осъден на 10 години затвор), като участници в „просъветска ревизионистична група”.

Партийно-държавното ръководство на  Югославия  съсредоточава вниманието си върху утвърждаване на страната като извън блокова държава и водеща в Движението на необвързаните. През февруари 1958 югославското ръководство заявява, че е против създаването на военен съюз с Гърция и Турция, което означава, че Белград се отказва от Балканския пакт и той престава да съществува. Заявлението е мотивирано с тезата, че подобни съюзи водят да увеличаване на регионалното напрежение и не отговарят на интересите на страната.

......

Съветската оценка за ролята на Югославия е, че „..управляващите в САЩ непрекъснато правят опити да вкарат балканските страни в антисъветски блок .... възползвайки се от скъсване на отношенията на Белград със страните от социалистическия лагер през 1948 г. направиха всичко, за да превърнат страната във фактор в борбата срещу СССР, страните от социалистическия лагер и международното комунистическо движение...”

......

Да се залага на „вътрешния разкол сред противника” става традиционно за Източния и Западен блок. Непрекъснато се търсят „чувствителни точки” в отношенията между съюзниците, особено по външнополитически въпроси. Например през май 1960 г. чрез български дипломати е получена информация за противоречия между турското правителство на Аднан Мендерес³ със САЩ  по повод обемите на американската военна помощ, както и поради намесата на американците във вътрешнополитическите работи на Турция.

Военният преврат в Турция през 1960 г. се възприема и от НАТО и от Варшавския пакт като важно събитие, което може да  повлияе върху разстановката на силите в региона. Хрушчов прави опит да привлече на своя страна ръководителя на преврата генерал Гюрсел⁴, но без успех. На посланието на съветския лидер от 28.06.1960 г. генералът отговаря, че Турция запазва  ангажиментите си към НАТО и СЕНТО.

Работата на органите на Държавна сигурност (ДС) в България е насочена към търсене и придобиване на информация за функционирането на военната структура на НАТО и на отбранителните институции в САЩ. През есента на 1960 г. в резултат на достъп до дипломатическата поща от Вашингтон до посолството в София българската страна получава достъп до информация за командната структура на американските военни бази зад граница и инфраструктурата, която осигурява функционирането им. Данните са предоставени в Москва. През декември 1960 г. Държавна сигурност  получава информация за новата структура на военното разузнаване на САЩ, утвърдена на 01.01. с. г, която също е отправена в Москва. Работата на Разузнавателното управление на Министерството на народната отбрана (РУМНО) в България е насочена към получаване на оперативна информация за действията на въоръжените сили на Турция в черноморския басейн с отчитане на военнополитическите интереси на СССР.

През 1961-1962 г. българските ДС и РУМНО отделят особено внимание на действията на Турция и координиране на действията й със САЩ  при Берлинската и Карибската кризи.

По линията на Първо главно управление (ПГУ) на ДС и РУМНО получава потвърждение на за опасенията си по повод усилията на САЩ , насочени към осигуряване на взаимодействието на въоръжените сили на Турция и Гърция в Балканския регион.  През август 1961 г. българското разузнаване получава информация за готвени учения на турските въоръжени сили в приграничните райони със СССР, като едновременно с това Атина и Анкара, с активното участие на Вашингтон разработват тактиката на „ефективната отбрана в случай на нападение от страна на Варшавския договор”. Част от този план е поставяне на армиите и всички въздушни комуникации на двете страни под общото командване на НАТО.

В Западния блок гледат на България като потенциален участник във вероятен конфликт, който ще нанесе един от първите удари по Гърция и Турция. Оценките на НАТО дават основания на българското партийно-държавно ръководство да подчертава ролята на София във ОВД, както и да избягва твърди политически действия към двете държави, опасявайки се от ответни действия. Паралелно с това разузнаването се стреми да добие информация за реални или „желани” разногласия в НАТО като цяло и между отделните членове на алианса – съседи на България.

....

Получената по каналите на българското политическо разузнаване информация в началото на януари 1961 г. информация за създаването през юли 1960 г. на Координиращ разузнавателен център на НАТО съдържа информация, че основното внимание в разузнавателната дейност на алианса се отделя на местата за базиране на ракетното оръжие и пусковите установки на ракетите със среден радиус на действие, а също и на стратегическите бази в Централна Европа и СССР; организацията и състоянието на артилерията на ОВД и способността й да използва ядрени заряди и данни за подводния флот в Средиземноморския и Балтийски региони.

 Според оценка на американското разузнаване най-сериозни промени в отбранителната политика на ОВД в началото на 1961 г. са регистрирани в българските въоръжени сили, в които освен реорганизацията и  създаването на нови войскови части в родовете войски върви и процес на превъоръжаване. Акцентът е поставен върху укрепването на танковите съединения и части и на доставки от СССР на подвижни зенитно-ракетни комплекси С-75 (по класификацията на НАТО SA-2 „Guideline”), което свидетелства за значението на българските средства за ПВО в сектора за отбранителна отговорност на България в балканския регион.

Сближаването на Тирана и Пекин в края на 50-те и началото на 60-те години се разглежда от съветската страна като реална заплаха за доминирането на Кремъл в международното  комунистическо движение и като опасен инцидент, който може да повлияе на местните партийни ръководства..... На 20.06.1959 г. Москва се отказва да реализира подписания с Китай през октомври 1957 г. договор за военнотехническо сътрудничество, който е необходим на Пекин за укрепване на отбранителните му способности и получаване на достъп до ядрени технологии. В обстановка на изключителна секретност е прието решение за по-бързо реализиране на Проект 596 (за създаване на ядрено оръжие, първите две цифри означават годината, а трета – месеца, през който трябва да започне работата). По-късно се оказва, че съветската страна не е разполагала с достатъчно информация, за да анализира  китайските стратегически перспективи. Висш съветски ръководител твърди, че КНР едва ли е в състояние да създаде ядрено оръжие преди 1962 г. Подобна информация постъпва и в ЦРУ през януари 1963 г. Американското становище не съвпада с руското и през лятото на 1963 г. САЩ предлагат на Кремъл сътрудничество с цел предотвратяване на развитието на китайската ядрена програма, но Хрушчов го отхвърля. На 16.04.1964 г. в Китай е извършен първият ядрен опит..

Независимо от проблемите, военните доставки към страните членки на ОВД продължават (таблица 7).

Американското разузнаване отчита този факт и прави извод, че към 1965 г. централноевропейските и балкански членове на Източния пакт ще трябва да разполагат с внушителна сила: 880 бойни самолета, 555 вертолета, 6075 танка, 17312 бронетранспортьора, 554 радари станции, 41440 комплекта за радиовръзка и друго бойно снаряжение.

През есента на 1961 г. Москва съобщава на София да осигури за нуждите на българските ВВС до края на годината  150 самолета МиГ-17 и МиГ-15 бис, 9 разузнавателни самолета Ил-28. Доставката включва 12 боекомплекта (б/к) авиационни бомби и 5 б/к стрелкови боеприпаси. Стойността е около 24 млн. рубли по цени от 1961 г., от които българската страна заплаща 8 млн за сметка на бъдещ кредит със срок за погасяване 10 години и 2% годишна лихва. Важността на България на Балканите се оценява и от НАТО. Съветските доставки се следят внимателно от Гърция и Турция, на които е известно че на българските въоръжени сили, при военен конфликт предстои да водят самостоятелни бойни действия до подхода на основните съветски части.  На българското контраразузнаване  става известно, че Гърция разполага с информация от достоверен източник, че по време на своето последно посещение в Москва, българските ръководители са поставили въпроса за снабдяването на българските въоръжени сили със съвременно въоръжение и особено ядрено, тъй като България изостава в това отношение от други страни (Унгария, Румъния) и се намира в неизгодно отношение спрямо Гърция  и въоръжението на нейната армия. Осведомеността на гръцкото разузнаване показва, че то знае за създаването на 10 САК (смесен авиационен корпус под командването на генерал Симеон Симеонов, чичо на бившия началник на отбраната, а днес депутат от ДПС Симеон Симеонов –Н.К.), който включва  поделения в Безмер и Чешнегирово. Гръцкото разузнаване фиксира и предислокация на голямо количество поделения на БНА през втората половина на лятото на 1961 г. на границите с Турция и Гърция. 

Укрепването на съюзническите отношения с България се извършва на фона на задълбочаващия се съветско-албански конфликт. Той се изостря в края на зимата и началото на пролетта на 1961 г.

.....

Влошаването на съветско-албанските отношения рязко се ускорява след серия от конфликти във военни обекти на базата Вльора, когато Москва предприема радикални стъпки за ликвидиране на военното си присъствието в Албания. През март 1961 г. Президиумът на ЦК на КПСС взема решение  за  ликвидиране на базата във Вльора. Албанските власти  се мъчат да попречат на извеждането на военноморски съдове, включително и подводници от пристанището, като предприемат  мерки за блокиране на базата с доставените преди това от СССР въоръжение –  брегова артилерия, минни заграждения и т.н. Москва се принуждава да остави част от съдовете на Албания.

На 26.04.1961 г. Кремъл скъсва договора за предоставяне на кредити на Албания. На заседание на ПКК на ОВД е приета секретна резолюция, която изисква от албанската страна да предостави на съюзниците си потвърждение на факта, че се подготвя нападение на страната от Гърция и VІ американски флот, нещо на което се позовават албанските ръководители, оправдавайки своите позиции в споровете с Кремъл относно методите за използване на съветските ВМФ в базата Вльора.

 През октомври 1961 г. Хрушчов открито заявява пред ХХІІ конгрес на КПСС, че политическата практика и идеологическите възгледи на АПТ са неприемливи за Москва. ... През 1961 г. Кремъл отзовава своите дипломати от Тирана и заявява, че присъствието на албанската дипломатическа мисия в Москва е нежелателно, което означа скъсване на дипломатическите отношения. Това се придружава от ожесточена публична полемика.

Комунистическа Албания фактически престава  да членува в Източния блок и започва да преминава в позиции на неутралитет, който обаче съществено се отличава от югославския, финския, и австрийския и на практика е ориентиран към самоизолация на страната.

.....

Едновременно с тези събития Вашингтон активизира военнотехническото си сътрудничество, като отчитат значението на Гърция за отбранителните интереси на САЩ и НАТО.

.....

В реч по време на обяд (16.05.1962)  при посещението си в България Хрушчов много остро се изказва за албанската страна, което никак не е случайно, като се има предвид, че НРБ е най-близкият сътрудник на СССР на Балканите.

.....

Сътрудничеството между комунистическите режими в Албания и Китай, които са се оказали в изолация в комунистическия блок в началото на 60-те години на ХХ век  става изключително устойчиво, особено с областта на отбраната..... Води се активна размяна на разузнавателна информация по широк кръг от политически военни въпроси.

..... (следващите текстове, които касаят отношенията между Пекин и Тирана са пропуснати  – Н.К.)

Бележки:

¹Теме Сейко (1922-1961), албански военен, комунист, участник в партизанската борба срещу италианската окупация. През 1958-1960 е командващ военноморския флот. Смята се за представител на просъветското крило на албанската компартии. Осъден на  смърт и разстрелян.

²Лири Белишова (1923-2018) - албанска политическа деятелка. Съпруга на самоубилия се член на Политбюро на ЦК на АПТ Нако Спиру. Съратник, а след това противник на Енвер Ходжа. Активно поддържа политиката на Хрушчов за десталинизация. През 1960 г. посещава Китай в състава на правителствена делегация. След завръщането си докладва в Москва за антисъветския и милитаристичен курс на китайското ръководство, насочен към трета световна война. Репресирана. Реабилитирана през 1990 г.

³Аднан Мендерес (1899-1961), турски политик, лидер на Демократическата партия, министър-председател на Турция в следвоенните и първи години на студената война (1950 – 1960). Свален е от власт с държавен преврат през 1960 г., арестуван и изправен пред трибунал по обвинения в корупция и злоупотреба с власт, осъден е на смърт и е обесен. Заедно с него са екзекутирани министъра на външните работи и на финансите, а министърът на здравеопазването умира по време на процеса.

⁴Джемал Гюрсел (1895-1966), турски офицер,  армейски генерал, през 1958 г. е назначен за командващ на Сухопътни войски, ползва се с изключителен авторитет в САЩ и НАТО, на 30.05. 1960 г. (без да е участвал пряко във военния преврат) е обявен за главнокомандващ, държавен глава (президент, 4-я поред за Турция), министър-председател и министър на отбраната на 24-тото турско правителство. На теория той получава повече правомощия отколкото Кемал Ататюрк е имал някога.

ОСМА ЧАСТ

Политическа идеология и отбранителна политика: в търсене на националния интерес 1955-1968 г.

§5. Национални „проекции” на отбранителните интереси от Адриатика до Черноморието.

Значението на Югославия за военностратегическата ситуация на Балканите нараства след сближаването на позициите на Албания и Китай, с които СССР е в партийно-държавен конфликт. Както отбелязват американски експерти (май 1961 г.), когато заплахата за Белград от страна на комунистическия блок беше все още сериозна, югославяните се въздържаха от формални съюзни отношения със западните държави и Балканския пакт (Гърция и Турция), а днес въздържанието им се увеличава, независимо, че тези отношения осигуряват определени гаранции, че няма да се възродят предишните твърди действия (на комунистическия блок – Н.К.). Тези контакти – със западната отбранителна система биха били полезни за Югославия, независимо, че в политическата си риторика често критикуват алианса. Това становище вероятно е повлияно от концепцията на президента Джон Кенеди¹ (обявена в речта му при встъпване в длъжност на 20.01.1961 г.), че Вашингтон ще продължава да поддържа силите, които се противопоставят на комунизма.

Позициите на Белград по отношение на Запада и Изтока проличават на първата конференция (1—6 септември 1961 г.) в югославската столица, когато Тито заявява, че възобновяването на съветските ядрени удари предизвиква „загриженост” в югославското ръководство, и едновременно с това яростно критикува възобновяването на френските ядрени опити. Той характеризира Берлинската криза² като възраждане на фашистките и реваншистки традиции в Западна Германия (ФРГ), а ситуацията в ГДР – като по-нататъшно строителство на социализма. Тази реч предизвиква недоумение в посолството на САЩ в Белград. Посланик Джордж Кенън³ смята, че такава позиция би довело до усложняване  на отношенията между САЩ и Югославия. По тази причина югославското ръководство се опитва да представи случилото си като „неразбиране” от страна на посолството и лично от посланика.

.....

Реализирането на отбранителната политика на ОВД е тясно свързано с икономическото развитие на страните членки. На 29.03.1961 г. ПКК на пакта приема решение (подготвено от съветската страна), в което се казва, че една от най-важните задачи за укрепване на боеспособността на ОВД е подобряване  на работата по мобилизационната подготовка на народното стопанство и особено по създаване на мобилизационни мощности за производство на военна техника и изделия във военно време. На заседание на държавните глави от СИВ (3-5.08.1961 г.), Хрушчов представя план за създаване на наднационален орган за планиране. Идеята е приета крайно негативно от Г. Гастон-Марин⁴ – зам. председател на Министерския съвет на Румъния. На заседание на представители на СИВ (6-7.06.1962 г.) Москва предлага разделение в специализацията на социалистическите страни в областта на тежката промишленост и селското стопанство.  Това предложение също е прието отрицателно от румънската страна, тъй като Букурещ смята да  развива не само селскостопанския сектор, както настоява Москва, но и промишлеността.

....

Съветско-румънските спорове по проблемите на интеграцията и специализацията и плана за създаване на Придунавска икономическа зона, която включва 150 хил.кв.км и 12 млн души, значителна част Румъния, практически 1/3 от България и съветските републики Украйна и Молдова се разглежда от румънския министър председател Г. Георгиу-Деж като опит да се намерят научни аргументи за оправдаване на политическите интереси на Москва. През юни 1964 г. вестник „Известия” публикува серия от статии, които критикуват икономическите планове на Букурещ, но по своето съдържание те свидетелстват за разкола в Източния блок. За да демонстрира своята независимост в отношенията с Москва в рамките на социалистическото съдружие, румънската страна демонстративно кани партийно-правителствена делегация от Албания по повод 20-та годишнина от августовския преврат в страната през 1944 г., наричан в духа на комунистическите традиции „августовско въстание.”

Планът за регионална интеграция се възприема от ръководството на Полша. В. Гомулка характеризира обединението между Полша, Чехия и ГДР като много положително.

.....

Съветското ръководство се стреми да компенсира охладнелите отношения с Румъния чрез задълбочаване на връзките с България Визитата на Хрушчов в София (1962 г.) преминава на фона на острите му критики срещу  разполагането на американски ракети в Турция. Едновременно с това, анализаторите на радио „Свободна Европа”, които внимателно следят посещението акцентират на положителните му оценки за разширяването на сътрудничеството на СССР с Гърция и Турция и одобрението за аналогичните действия на българската страна. В края на лятото на 1962 г. българското партийно-държавно ръководство формулира собствена версия за намаляване на регионалното напрежение. Министърът на външните работи на НРБ Карло Луканов6 изпраща за съгласуване в Москва „Проект на план за провеждане на мероприятия относно отношенията на България с балканските страни в района на Черно море и Адриатика”. Същността му е подобряване на отношенията на страната с балканските държави и превръщане на Балканите и региона на Адриатика в зона свободна от ракетни-ядрено оръжие. Издигайки своя план София добре си дава сметка за подозрителността на Москва към подобни идеи и по тази причина в плана е включен и региона на Адриатика, което трябва да успокои Москва, че не става дума за създаване на закрит Балкански клуб. Планът предвижда консултации с Румъния и Югославия  за издигане на съвместно предложение за свободна от ядрено оръжие зона, за сключване на договор за ненападение, за съкращаване на въоръжените сили и за отказ от провеждане на крупни военни мероприятия и учения на територията на държавите от Черноморския регион и Адриатика, включително и с участие на чужди въоръжени сили. Така изложени, идеите на най-лоялния съюзник на СССР, не съответстват на интересите на съветското ръководство, което се страхува от отслабване на Югозападния ТВД.

Действията на България се следят внимателно от военните разузнавания на Турция и Гърция. Турците се интересуват от предислокацията на български военни сили в близост да общата граница и характера на взаимодействието със Съветската армия по време на учения. През август 1962 г. в Румъния гръцкият и турският военни аташета  обменят мнения по въпроса за мащабните маневри на Варшавския договор на българска територия (на източното крайбрежие на Черно море, известно като Приморско оперативно направление – Н.К.) с участието на съветски и румънски войски.

Често пъти разузнавателните данни за България не съответстват на действителността, което не се дължи на преднамерена дезинформация от българските служи, а на лоша организация на работа на западните разузнавания. Например добитите от италианското разузнаване данни за наличие на планове за нападение на България срещу Югославия и Италия. Не се оказва вярна и информацията за преминаване на сухопътните съединения на БНА от дивизионна на бригадна организация и за районите за разполагане на ракетните поделения. Данните за поделенията за ПВО на България обаче съответстват на действителността и са неприятен факт за българското контраразузнаване.

Връщането към темата за ракетното оръжие в навечерието на Карибската криза⁷ (октомври 1962 г.) по време на пребиваването на съветското ръководство в София (и по инициатива на българите) правят България неволен участник в конфликта. Пряката връзка между американско-съветското противопоставяне и отбранителните интереси на България проличава още през април 1961 г., когато ЦРУ организира десант на над 1200 кубински емигранти в залива Кочинос с цел свалянето на Фидел Кастро. София донася в Москва, че по повод десанта, подразделения на САЩ, базирани в Турция са приведени в бойна готовност. Българската страна добива информация, че американското ръководство разглежда хипотезата за вероятно нападение от страна на СССР и неговите съюзници на страни, разположени по периметъра на Варшавския договор, в които има американски бази.

Ситуацията е сериозна, което се потвърждава от проведените в периода 5-10.10.1962 г. учения „Балтика-Одер”, на които се отработва взаимодействието на въоръжените сили на Полша, Чехословакия ГДР и СССР на Централноевропейския ТВД. Подобно оперативно тактическо учение (5-10.10.1962 г.) под румънско ръководство се провежда на Югозападния ТВД. В учението в Румъния участват 27500 румънски, 2000 български и 7500 съветски военнослужещи, 310 танка и САУ, 3650 БТР, 60 бомбардировача и 120 изтребителя и щурмови самолети. Участващите в учението са по-малобройни от тези на „Балтика-Одер”, но се явяват достатъчно внушителна сила за южния фланг на Варшавския договор. След скъсването с Тирана, Москва отделя особено внимание на укрепване на стратегическите си позиции ЮЗТВД, особено по взаимодействието между Черноморския ВМФ и СВ за овладяване и контрол над  Проливите.

Плановете на САЩ за разполагане на ракетно-ядрено оръжие в Гърция и Турция са съпроводени от ответни действия. През март 1961 г. в околностите на Самоков, в обстановка на изключителна секретност е разположена ракетна бригада, непосредствено подчинена на Обединеното командване на ОВД. През 1962 г. край Карлово и Ямбол са разквартирувани две  ракетни бригади, а недалеч от курорта Боровец (в текста неправилно е наречен град – Н.К.) – хранилище за ядрени боеприпаси и ракети.

Съветската страна полага грижи за запазване на строга секретност по въпросите на разполагане на ракети от класа „земя-земя” на българска територия (по този повод Улунян цитира писмо на Антонов до началника на Българския Генерален щаб от 02.05.1962 г. относно политиката на СССР по разполагане на ядрено оръжие в Източна Европа и частност в България – Н.К.).

Противоборството между България и Югославия в края на 50-те и началото на 60-те години има формата на съперничество в пропагандата и в разширяване на разузнавателната дейност на едната страна срещу другата. Белград е особено притеснен за чувствителни за страната регион – Вардарска Македония….

.....

В края на 1962 г. във външната и отбранителна политика на България се активира гръцкото направление. Това се дължи и на факта, че Атина търси морални и дипломатическа поддръжка в споровете й с Турция по кипърския въпрос. През декември 1962 г. Гърция предлага на София провеждането на двустранни преговори по съществуващите между страните проблеми, основният от които е репарациите, които България дължи след Втората световна война. До този момент София е избрала тактиката на изчакването, но падането на правителството на Г. Папандреу⁸ я принуждава да активизира дейността си.

Българското партийно-държавно ръководство гледа на отношенията си с Гърция от позициите на международната обстановка, но се съобразява и с оценките на съветската страна, като не пропуска момента да реализира собствените си интереси. Започналите през 60-те години промени в БКП са следствие от вътрешнопартийни процеси, свързани с идването  през 1956 г. на Тодор Живков на власт. Най-сериозните кадрови размествания в висшия военен ешелон са направени на 16.03.1962 г. когато, по инициатива на Живков Добри Джуров⁹ сменя на поста министър на отбраната армейски генерал Иван Михайлов¹⁰, който е и член на Политбюро на ЦК на БКП. На 22.03. с. г. е сменен началникът на Генералния щаб на БНА генерал-лейтенант Иван Врачев¹¹, а на негово място е назначен Атанас Семерджиев¹². Сменен е началникът на Главно политическо управление на народната армия (ГлПУНА) генерал-лейтенант Мишо Мишев¹³,  който по поръчение на Кремъл участва в свалянето на Вълко Червенков¹⁴ и замяната му с Живков. За зам. министър на народната отбрана е назначен генерал-лейтенант Славчо  Трънски¹⁵, репресиран по времето на Червенков. Заместник министъра на народната отбрана генерал-полковник Иван Бъчваров¹⁶, става  завеждащ административния отдел на ЦК на БКП и курира не само военното ведомство, но и останалите военизирани ведомства, вкл. МВР, както и правоохранителните органи. Политбюро на ЦК на БКП приема секретно решение „Основни положения за работата, правата и задълженията на МВР и неговите органи по места”, с което се засилва ролята му по контрол върху обществото. Укрепването на режима има непосредствено отношение към проблемите на отбраната. По този повод Главнокомандващият ОВС на Варшавския договор Гречко заявява по време на разбора на оперативно-тактическите учения на пакта през есента на 1962 г., че „победата на народно-демократичният строй в повечето от балканските държави промени обстановката на Балканите в полза на социалистическия лагер”.

Модернизацията и реформирането на българските въоръжени сили  са затруднени поради липса на достатъчно финансови ресурси и икономически възможности. През май 1963 г. ръководството на България е принудено да признае това. То се обръща към Москва с молба да се съкратят разходите за отбранителни нужди, тъй като те сериозно усложняват икономическото състояние в страната (разходите за отбрана през 1963 г. са 12% от бюджета на НРБ). Модернизацията и реформирането не се подобряват и от отпусканите изгодни съветски кредити за доставка на оръжие. Стъпката на българското ръководство вероятно е продиктувана и от желанието да се използва ситуацията за получаване на още повече привилегии от Кремъл. Изхождайки от важното място на България във военнополитическите планове ОВД на Балканското стратегическо мнение, Москва удолетворява искането на София. Хрушчов пише (юли 1963 г.) до Т. Живков, че СССР ще достави на НРБ като „дар от съветското правителство“ военна техника и оборудване по номенклатура и количества съгласувани между двете министерства на отбраната в размер на 74,3 млн рубли, и дава съгласието за изплащане на фиксирана сума по предоставените от Москва кредити.

….

През пролетта на 1963 г. настъпва поредния период на затопляне на отношенията между България и Югославия. София отново започва да подчертава близост в идеологическите позиции на двете комунистически държави. Българското правителство отговаря положително и на декемврийското предложение на Атина за подобряване на двустранните отношения. Опитите на София да маневрира в отпуснатия й коридор на възможности са съпроводени от съчетаване на непрекъснато доказване пред Кремъл на съюзническа лоялност с демонстрирана пред западните партньори относителна самостоятелност. В разговор с посланика на САЩ в Българи на 28.11.1962 г. Тодор Живков заявява, че София е заинтересована да поддържа линия на мирно съществуване с всички свои съседи и за подобряване на отношенията си с Турция. Но това, както отбелязва посланикът е опит да се заобиколи фактът, че София изпълнява разпорежданията на Москва и да не се допусне сравняване на позицията на България с независимия курс на титова Югославия.

....

Търсенето от СССР и България на възможни варианти на решение относно отбранителната политика на ОВД на Балканското стратегическо направление се извършва в условията на изостряне на съветско китайския конфликт.

…

На практика единствените съюзници на Москва в региона на Балканите са България и Румъния, но румънската съюзническа лоялност постепенно започва да отслабва, тъй като Букурещ прави неприкрити опити да отстоява собствен политически курс както на международната арена, така вътре в комунистическия блок. По тази причина взаимодействието с разузнавателните органи и тези за държавна сигурност в Букурещ започва да се ограничава. По повод секретните преговори за установяване на дипломатически отношения с ФРГ  (в края на 1963 г.) са преустановени контактите между Министерството на държавна сигурност на ГДР и МВР на Румъния. Управлението за държавна сигурност на Букурещ (Departamentul Securitalii Statului din Romania – DSS или както е по-известно – Секуритате) е изключено от програмите за съдействие, изпълнявани от КГБ. До 1968 г. КГБ и ГРУ продължават да провеждат секретната операция „Байкал” за проверка на надеждността на сътрудниците на службите за сигурност в държавите-членки на ОВД.

…

През 1963 г. Букурещ отменя заглушаването на румънската секция на радио „Свободна Европа”, а в  конфиденциално заявление министърът на външните работи на Румъния заявява на държавния секретар на САЩ Ръск, че при конфликт между НАТО и ОВД с използване на ядрено оръжие, страната му ще заеме неутрална позиция.

….

Политическата линия на Букурещ не снема от дневния ред  военнотехническото сътрудничество на страната в рамките на Варшавския договор. В периода 1960-1965 г. правителството заделя 6157 млн леи за придобиване на въоръжение от СССР (основно), Унгария, Полша и ГДР.

…..

Бележки:

¹Джон Кенеди (1917-1963), 35-ят президент на САЩ. Заема тази длъжност от 1961 г. до убийството му.  Смята се за икона на американския либерализъм. По време на Втората световна война служи като лейтенант във флота. Най-младият президент в историята на Съединените американски щати – бил е на 43 години, когато е избран на тази пост

²Берлинската криза започва на 27.11.1958 г. когато Никита Хрушчов, изпраща дипломатическа нота на САЩ, Великобритания и Франция, в която оповестява, че Съветският съюз ще предаде контрола над пътищата, свързващи Западна Германия (ФРГ) със Западен Берлин на Германската демократична република (ГДР), ако в рамките на половин година не бъде постигнато споразумение за превръщане на Берлин в свободен град. Нотата е наречена „Ултиматум на Хрушчов“ или „Берлински ултиматум“.

³Джордж Кенан (1904-2005), американски дипломат, известен е с т.нар. „дълга телеграма”, която като шарже д`афер в посолството в Москва през 1946 г. изпраща до Вашингтон. В телеграмата Кенан обяснява същността на комунистическия режим в СССР, неговите цели, методи и пропаганда, както и каква политиката трябва да води САЩ по отношение на Кремъл за удържане на съветската експанзия в началото на Студената война.

⁴Георге Гастон-Марин (1918-2010), румънски комунистически и държавен деец, по произход евреин, част от румънската делегация на Парижката мирна конференция, съветник на Министерския (1945-1949), министър на икономиката (1948-1949), от 1949 г. до 1954 г. е министър на електроенергийната и електротехническата промишленост, а след това до 1965 г. председател на комисията по планиране . През 1955-1966 г. е председател на Държавния комитет за ядрена енергетика и заместник-председател на министерския съвет (1962-1969), както и министър на металургията, минното дело, химията, транспорта и телекомуникациите, строителството, химическата промишленост и Националната търговия.

⁵Владислав Гомулка (1905-1982), полски партиен и държавен деец, генерален секретар на ЦК Полската работническа партия (1943—1948), първи секретар на ЦК Полската обединена работническа партия  (ПОРП) в  периода 1956—1970 г. Има сложна политическа съдба след Втората световна война. Наричан е ,малкия Сталин”. Идеолог на „полския път към социализма”, включващ нова аграрна политика, различна от съветската,  работническо самоуправление, нормализация на отношенията с църквата, но едновременно с това е идеолог на антисемитската кампания в страната (60-70-те години на ХХ век).

⁶Карло Луканов (1897-1982), български политически и държавен деец от БКП, юрист, заместник-председател на Министерския съвет и министър на външните работи на България (1956-1962 г.) Син на Тодор Луканов и баща на Андрей Луканов – също активни дейци на БКП.

⁷Карибската криза е най-острата международна криза по време на Студената война, възникнала в отношенията между СССР и САЩ във връзка с построяването на съветски установки за изстрелване на балистични ракети в Куба. Кризата започва на 14.10.1962 г., когато американското разузнаване информира американския президент Джон Кенеди за наличието на стартови площадки на съветски атомни ракети на острова и завършва 13 дни по-късно на 28.10. с. г. г., когато Никита Хрушчов обявява, че инсталациите ще бъдат демонтирани. Едновременно с това САЩ демонтират ракетите си, разположени на територията на Турция в приграничните райони със СССР.

⁸Георгиус Папандреу (1888-1968), министър-председател на Гърция в периода 1963-1964 и 1964-1965 г., основател на политическата династия Папандреу, баща е на  Андреас Папандреу (министър председател през 1981-1989 и 1993-1996 г., когато подава оставка по здравословни причини и скоро след това почива). Внукът Георгиус също е бил министър председател в периода 2009-2011 г.

⁹Добри Джуров (1916-2002), български военен деец, партизанин, командир на отряда „Чавдар”, армейски генерал, министър на народната отбрана НРБ от 1962 до 1990 г., член на Политбюро на ЦК на БКП, участник в десетоноемврийския преврат през 1989 г. срещу Т. Живков

¹⁰Иван Михайлов (1897-1982),български политик, военен и държавен деец, армейски генерал, активист на Българската комунистическа партия, дълги години член на Политбюро на ЦК на БКП, министър на народната отбрана (1958-1962), брат на дееца на БКП Христо Михайлов, чието име носеше днешния град Монтана.

¹¹Иван Врачев (1921-1994), член на БКП, партизанин, през 1944 година е командир на Партизанска бригада „Георги Бенковски”, генерал-полковник, през 1960-1962 година е началник на Генералния щаб на БНА, а през 1973-1976 година – председател на Комитета по отдих и туризъм.

¹²Атанас Семерджиев (1924-2005), партизанин от отряд „Антон Иванов” и командир на Партизанска бригада „Чепинец“, участник във войната срещу Германия (1944-1945), генерал-полковник,  най-дългогодишният началник на Генералния щаб на БНА (1962-1989), първи заместник-министър на народната отбрана (1966-1989), член на ЦК на БКП (1962 – 1990) и на Висшия съвет на БСП (1990-1992). Министър на вътрешните работи (1989-1990),  вицепрезидент на Желю Желев (1990 – 1992), народен представител в 7-то Велико Народно събрание, автор на мемоарни книги и военно-теоретични трудове.

¹³Мишо Мишев (1911-1984), партизанин от Радомирския партизански отряд, генерал-лейтенант от БНА, началник на ГлПУНА (1956-1962), от 1962 до 1968 г. е председател на Комитета по труда и работната заплата, министър на труда и социалните грижи (1968-1974), председател на Централния съвет на Българските професионални съюзи между 1974 и 1981 г., член на Държавния съвет от 1974 г.

¹⁴Вълко Червенков (1900-1980),  български политик, лидер на Българската комунистическа партия от 1949 до 1954 г., министър-председател на НРБ от 1950 до 1956 г., заместник-министър-председател от 1956 до 1961 г., армейски генерал, кандидат на науките.

¹⁵Славчо Трънски (1914-1999), командир на Трънския партизански отряд и Първа Софийска въстаническа оперативна зона на т. нар. Народно освободителна въстаническа армия (НОВА). политик от БРП и БКП, военен деец, генерал-полковник, репресиран по времето на Вълко Червенков, през 1954 г. е реабилитиран и е назначен за началник на ВА „Георги Раковски“ (1954-1962), заместник-министър на народната отбрана (1962-1982), командващ ПВО и военновъздушните сили (1962-1969), през 1982 г. става председател на Комитета за солидарност с народите на Азия и Африка, член на Националния съвет на Отечествения фронт, участник в преврата срещу Т. Живков, участник н Кръглата маса през 1990 г.

¹⁶Иван Бъчваров (1912-1966), партизанин от Горнооряховския партизански отряд, през 1943 година става политкомисар на Осма военна оперативна зона на НОВА, военен деец, завършва Военната академия „Климент Ворошилов“ (Москва), началник на Генералния щаб на БНА (1950-1960),  заместник-министър на отбраната (1960-1962), член на ЦК на БКП, завеждащ военно-административния отдел на ЦК на БКП, член на Държавния комитет по отбрана (1962). На Пленум на ЦК на БКП (декември 1964). предлага да бъде сменен Тодор Живков.  Предложението му е отхвърлено. След опита за преврат срещу Живков (1965), в който той не участва е отстранен от всички постове и е изпратен за посланик в ГДР. На връщане към Берлин от IX конгрес на БКП загива при  самолетна катастрофа на български пътнически самолет край Братислава, в който пътува и оперната прима Катя Попова (твърди се, че певицата е любовница на генерала, а самолетната катастрофа е предизвикана – Н.К.).

¹⁷Дин Ръск (1909-1994), американски държавен деец, по време на Втората световна война служи в разузнаването, достига до чин полковник, държавен секретар на САЩ (1961-1969) по времето на президентите Джон Кенеди и Линдън Джонсън. По време на Карибската криза е против нанасяне на авиационни удари по съветските ракети в Куба, но поддържа американската блокада на островната държава. След оттеглянето от политиката през 1969 г. и до смъртта си преподава международно право в Университета в Джорджия.

ДЕВЕТА ЧАСТ

Политическа идеология и отбранителна политика: в търсене на националния интерес 1955-1968 г.

§ 6. Българската криза и последвалата нормализация.

В периода 1964-1965 г. за Кремъл са особено важни въпросите за единната отбранителна доктрина за ролята и мястото на членовете на ОВД в реализирането на общите стратегически и оперативно тактически цели. Според американски експерти военната доктрина на Варшавския пакт предвижда серия от свързани и координирани настъпателни и отбранителни операции, провеждани от съветските и източноевропейските въоръжени сили. Настъпателните операции се осъществяват от точно определени съвместни сили (в състава на съветските или като национални компоненти), които действат под съветско командване. Отбранителните операции включват висока степен на обвързаност на системите за ранно предупреждение и за материално техническа поддръжка.  Важна част от съветската стратегия е укрепването на противовъздушната отбрана по пътя на укрепване на ВВС. Реализацията на съветската военна доктрина изисква сериозно превъоръжаване не само на съветските, но и на съюзните въоръжени сили. Началото на превъоръжаването на въоръжените сили на Източна Европа е поставено на заседание на ПКК на ОВД (28-29.03.1961 г. В съответствие с приетата програма България, Унгария, ГДР, Полша, Румъния и Чехословакия получават през периода 1962-1965 г. повече от 800 бойни самолети, 555 вертолета, 6075 танка, 17312 бронетранспортьора, 554 радиолокационни станции, 41440 радиостанции. Редица държави-членки на ОВД започват да излизат на международните пазари за оръжие. България е първа от балканските членки на пакта. Тя активно развива собствения си военнопромишлен комплекс, използвайки съветски лицензи. Произведеното леко стрелково оръжие се използване не само за комплектуване на БНА, но и за износ в страни, които са на власт комунистически, революционни и антиамерикански режими. През 1965 г. София изнася за Йемен (след сваляне на монархията) оръжие за над 500 хил. щатски долара.

Брежнев не смее публично да оповести съветската военна доктрина, която е и доктрина на ОВД, което не означава, че не се предприемат практически стъпки по нейната реализация. На прием в Кремъл на 14.05.1965 г. главнокомандващия на ОВСВД маршал Гречко прави безпрецедентно изявление за „съвместните ядрени сили на Варшавския договор”. Този факт дава основание да се предполага, че разполагането на ядрени сили на територията на източноевропейските съюзници може да означава контрол над тези сили от страна СССР или стремеж на Москва да увеличи ядрения щит в Източна Европа с цел да изведе от този регион съветски въоръжени сили.

....

Независимо от неяснотите по съветската военна доктрина след свалянето на Хрушчов, две неща са пределно ясни: Москва залага на използването на съветските и източноевропейските въоръжени сили за дълбоко проникване на територията на Западна Европа при военен конфликт с НАТО и второ – нанасяне на максимални загуби на ВВС на алианса и на неговия ядрен арсенал. За Кремъл основни театри на Военни действия в средата на 60-те години на ХХ век са Северозападния, Централния и Югозападния. ЦРУ предполага, че за всеки театър ще бъдат създадени регионални военни щабове.

Значението на отделните ТВД се вижда от разпределението на 14-те ракетни бригади, въоръжени с ракетните комплекси Р-11 (балистични ракети с близък обсег, които могат да изстрелват обикновени или ядрени заряди): ГДР и Унгария – по една, Полша и Чехословакия – по четири, България и Румъния – по две. Едновременно с това се предвижда осигуряването на всички дивизии от Сухопътни войски с ракетния комплекс „Луна”.

От тази гледна точка значението на ЮЗТВД се оценява  като спомагателно. Великобритания смята, че България, наред с Албания е по-малко важна страна в Източна Европа, към която Западът трябва да води политика, която да му донесе определени изгоди. По западни оценки, българските въоръжени сили напълно поддържат режима в София, макар и да се носят слухове за гласове на несъгласие, които настояват за независимост, подобна на румънската, но които едва ли имат шанс за успех. Армията вероятно ще защитава със всички сили границите на страната си, но тя няма да да може да нападне Турция или Гърция без  съветско съгласие и в този смисъл подобни атаки имат по-скоро политическо, отколкото военно значение. Българските въоръжени сили се нуждаят от ново въоръжение, но такова постъпва в страната бавно и в недостатъчно количество, заключават експертите.

.......(пропуснат е текстът отнасящ се до промените в Албания – бел.Н.К.).

Реформите, които се провеждат в отбранителната политика в страните-членки на ОВД засягат както военната, така и институционалната област. С Решение на Политбюро на ЦК на БКП от 06.03.1952 г. в България е създаден  Държавен комитет за отбрана (ДКО), непосредствено подчинен на правителството, но в края на 1953 г. по предложение на съветските военни съветници и личните указания на Вълко Червенков е закрит.  Идеята за ДКО е реанимирана с идването на власт на Тодор Живков, а причината е не толкова в отбранителните нужди на страната, колкото в брожението в редовете на ръководството на БНА по повод извършените промени в ръководството на БКП и започналите дискусии по темата. Фактически комитетът изпълнява политически функции, осъществявайки контрол над армията, МВР, включително държавна сигурност. В отбранителната сфера неговата дейност е съсредоточена върху военните аспекти на икономиката и промишлеността на страната. Комитетът определя и партийно-държавната политика в областта на сигурността от позициите на БКП и членството на България в ОВД. 

Фактическото прекратяване на членството на Албания в ОВД и политиката на Румъния за самостоятелност превръща България в единствения последователен съюзник на СССР в региона. Москва осъзнава това и предприема мерки за недопускане на отслабването на българските отбранителни възможности. Съветското ръководство констатира, че „по нататъшното намаляване на бойния състав и числеността на БНА поради съкращаване на финансирането може да доведе до щети в отбранителните възможности на страната и на другите социалистически страни” и се съгласява, че е „необходима съответна помощ на НРБ в допълнение към вече определения обем на доставки за 1965 г.”, като има предвид, че  „подобна помощ би могла да бъде оказана под формата на безвъзмездни доставки на определени количества въоръжение и военна техника за БНА”.

Доминиращото положение на София на Балканите в политическия дневен ред се осъзнава и от българското правителство и непрекъснато се подчертава по време на преговорите с партньорите от социалистическия лагер. През 1965 г. българското ръководство оценява отношенията с Турция и Гърция като подобряващи се и едновременно с това негативно повлияни от реакционните кръгове на САЩ. Разузнаването, което до юни 1965 г. е в състава на МВР активира своята дейност по отношение на държавите, които се намират в зоната за отговорност на България като член на ОВД. През март 1965 г. министърът на вътрешните работи Дико Диков¹ донася на В.Семичастний², че сътрудниците на ведомството са проникнали в гръцкото посолство и са успели да фотографират документи от касата на военновъздушното аташе  Михаил Киркизотик, които са дали информация за това с каква информация  за България разполагат гърците и какви източници използват.

 Ситуацията в отношенията със съседните социалистически страни – Югославия и Румъния се оценява като противоречива.  Икономическото положение в тези държави не предизвиква безпокойството на София, която смята, че разногласията й с Белград и Букурещ са в областта на идеологията и трактовката на въпроса за националния суверенитет. Самият Т. Живков признава, по време на преговорите с Куба през пролетта на 1965 г., че българското ръководство е разтревожено от националистическата линия в политиката на Румъния, която макар и да не споделя изцяло китайките позиции се отклонява от класовия подход на международната арена.

През пролетта на 1965 г. в България са регистрирани неблагоприятни явления сред въоръжените сили и висшите партийни среди,  свързани с доста офицери и генерали. Приема се, че началото на тези явления датира от времето на нелегалната борба и партизанското движение до комунистическия преврат на 09.09.1944 г. Най-важните длъжности в държавния апарат на НРБ се заемат от членове на партията, имащи опит в нелегалната работа, партизанските действия и преминали в различно време подготовка  в съветски партийни и военни учебни заведения. Издигането на тези лица на командни длъжности в БНА, МВР и държавна сигурност, както и завършилата подмяна на стария офицерски корпус с нови, създадени от комунистите кадри трябва да осигури лоялност на военната каста към БКП.  През есента на 1965 г. се формира опозиция срещу Т.  Живков, която смята, че неговото отстраняване от властта е условие за обществено-политическото развитие на България.  Тя е съставена от представители на армията и политически дейци, които се ползват с влияние както в редовете на БКП и въоръжените сили.

Заговорът се оглавява от добре известните в партийните и военни кръгове активни участници в комунистическото движение Иван Тодоров-Горуня³, Цоло Кръстев⁴ и Цвятко Анев⁵. Той е разкрит от органите на МВР, като операцията за обезвреждането на заговорниците започва на 28.03.1965 г. Горуня загадъчно се самоубива в нощта на 7 срещу 8 април с. г., а останалите  са арестувани и осъдени. Последва чистка в БНА от която са засегнати повече от 200 души – разжалвани, понижени в звание и длъжност или уволнени.

Т. Живков удържа победа във вътрешнопартийната борба. От ДКО е отстранен генерал-полковник Иван Бъчваров, а нови членове на комитета стават Живко Живков⁶, Пенчо Кубадински⁷,  генерал-лейтенант Ангел Цанев⁸ и генерал-майор Ангел Солаков⁹. С решение на Политбюро на ЦК на БКП от 06.07.1965 органите на Държавна сигурност се извеждат от състава на МВР  и стават самостоятелен Комитет за държавна сигурност (КДС). Новосъздаденият комитет е с права на министерство, една от основните му  задачи е борбата срещу враговете на народа и социализма. Административният отдел на ЦК на БКП се разделя на две: 1) Военен отдел, който контролира МНО, МВР и новосъздадения Комитет за ДС и 2) Административен отдел – контрол над министерството на правосъдието, съда и прокуратурата. Във военният закон се правят промени, които позволяват понижаването в звание не с една, а с няколко степени наведнъж на военнослужещи, допуснали простъпки.

Американски експерти смятат, че след неуспешния опит за преврат въоръжените сили са поставени под строг политически контрол, който Живков се стреми да покаже пред обществеността и чужденците обичаен контрол над държавна институция. В интервю през лятото на 1965 г. за западни средства за масова информация  (разчетено за чуждата аудитория) той заявява, че „армията на социалистическата държава не трябва да се сравнява с армиите на латиноамериканските държави, в които често се извършват държавни преврати”. Има подчертан стремеж за омаловажаване на случилото се, както в България така и в международен план. Живков се страхува да не го вземат за слаб ръководител, който няма поддръжка сред партийния и държавен актив, което да принуди да Москва да започне да му търси заместник. На среща със съветска делегация, оглавявана от Суслов¹⁰ на 26.05.1965 г. Живков е принуден да признае сериозността на случилото се, като заявява, че няма как да се отрече самия факт, независимо че групата на заговорниците е малка, както това прави „нашата публична пропаганда”. Ръководителят на БКП, позовавайки се на това, че сред заговорниците няма военнослужещи от бойните части, признава, че сред тях има високо поставени военни и партийни дейци, разбира се „не от първия, но не и то последния ред”.  Живков се стреми да представи заговора като дело на прокитайски елементи, да го изведе от неговия български контекст и да го характеризира като „борба между БКП и китайците”. Като причини за недоволството в средите на българското офицерство той посочва по-ниските заплати в сравнение с армиите на другите страни-членки на ОВД,  както й масовите съкращения на офицери, без да са осигурени достатъчно работни места извън армията, надявайки се да получи съветска помощ за отбранителните и стопански нужди на България.

През пролетта на 1965 г. София оценява разстановката на силите на Балканите  в полза на ОВД, тъй като балканското направление е „надеждно прикрито от българската армия, имаща съкрушително превъзходство и готовност на действа не след дни, а след часове..”. Впрочем подобна е оценката и на НАТО. Американските опасения са свързани с противоречията между Анкара и Атина. Те знаят за гръцки планове за сдържане при настъпление в гръцката част на Тракия, в които не се предвижда участие на Турция и са притеснени, че това може да изкуши българите да предприемат настъпателни действия срещу Гърция знаейки, че отговор от НАТО няма да последва.

София отделя много внимание на кипърския конфликт¹¹, и необходимостта партийното и държавно ръководство не изключва възникване на извънредна ситуация, която изисква намеса на въоръжените сили. По тази причина в редица части на БНА се поддържа по-висока степен на бойна готовност, а българско оръжие непрекъснато се отправя към Кипър.

Стратегическата роля на България непрекъснато се подчертава не само пред западните държави, но и пред СССР. През 1965 г. Живков заявява: „Всички балкански държави са заинтересувани от отношенията си с България. България – за щастие или нещастие се явява център на Балканския регион  и нито един балкански проблем не може да бъде решен без нея”.

София не се притеснява от неуредените проблеми с  Гърция (изплащането на репарациите за действията на Царство България в годините на Втората световна война) и Турция (положението на турското малцинство).

Отношенията с Букурещ и Белград се намират под влияние на „особените позиции” на Румъния и „македонския въпрос” – с Югославия, но те, по български оценки също подлежат на подобряване.

.....

Съветската политика за внасяне на разногласия в НАТО представляват особен интерес за София. Най-перспективен според Кремъл е демонстрирания от Анкара пред САЩ и НАТО курс за самостоятелност и „особена” външна политика, които са разчетени за получаване на по-голяма подкрепа от американска страна. Москва препоръчва на София да смекчи своите отношения  с Турция, за да не се получат още по-негативни промени в региона – превръщане на Кипър във военноморска база на НАТО в случай на присъединяването му към Гърция.

 През 1965 г. София кани на официални посещения Н. Чаушеску (13-18.09)¹² и Тито (22-27.09) като важни за българската външна политика на Балканите.

Букурещ и Белград внимателно следят българските инициативи в региона. Едновременно с това сътрудничеството и размяна на информация между разузнавателните служби на Румъния и България продължава без промяна.

По данни на ГЩ на Румъния към есента на 1965 г. НАТО разполага в Средиземноморието с 1500 единици плавателни средства, от тях 370 бойни кораба, 45 ескадрили военноморска авиация с повече от 680 летателни апарата от различни модификации и видове и осем батальона морска пехота.

…...

Подобряването на българо-гръцките отношения (1964 г.), нестабилната ситуация в самата Гърция и подобряване на отношенията между Москва и Турция се разглеждат като условие за т. нар. „мирно настъпление” на Кремъл на югозападното стратегическо направление. Подобна политика би повишила значимостта на България, единствения надежден сателит на СССР в региона. Ходовете на София понякога придобиват характер на „тактически убождания” на съседите от НАТО, но само ако е убедена, че това няма й да създаде проблеми във взаимоотношенията с Москва (българското ръководство добре съзнава, че СССР не е заинтересуван от прекомерното нарастване на ролята на България на Балканите за негова сметка). Например, през октомври 1965 г. в списание на Министерството на външната търговия на НРБ, излизащо на френски език  е публикувана статия, илюстрирана с карта, включваща част от територията на Гърция, обозначена като българска.

Българското ръководство използва особена тактика и в отношенията си с Вашингтон. От една страна София демонстрира лоялно отношение към Москва, а от друга заявява на американците, че за съжаление 99% от отношенията между САЩ и България зависят от Държавния департамент и само 1% – от България, но в този един процент се включва нашата добра воля и добри намерения. По този начин се очаква активизиране на политиката на американците в българското направление, от което София се надява да извлече определени ползи, включително и в двустранните си отношения с Москва.

Българското ръководство е заинтересувано от активизиране и на румънския вектор в регионалната политика. Визитата на Живков  в Румъния – 22-24.10.1965 г. (по покана на Н. Чаушеску) е последвана от визита му в Москва (25-28.10), където Живков се среща с Брежнев..

Бележки:

 ¹Дико Диков (1910-1985) – партизанин, офицер, генерал-полковник, след Деветосептемврийския преврат служи в Българската армия, завършва Генералщабната академия „Климент Ворошилов“ в СССР, заместник-министър на отбраната (1957 – 1959) и завеждащ Административен отдел в ЦК на БКП (1959 – 1962), в навечерието на отстраняването на Антон Югов е назначен за министър на вътрешните работи. След неуспешния опит за преврат на Горуня предизвиква недоволството на Живков, както заради някогашните си връзки с някои от ръководителите му.

²Владимир Семичастний (1924-2001) – ръководител на КГБ от 1961 до 1967 г. Сменен от Юрий Андропов.

³Иван Тодоров-Горуня (1916-1965) – партизанин и политкомисар на партизански отряд „Гаврил Генов”, след 9 септември 1944 г. – партиен ръководител във врачанско, кандидат-член и член на ЦК на БКП, заместник министър на земеделието и председател на Комитета по водното стопанство при Министерския съвет.

⁴Цоло Кръстев (1906-1988) – партизанин, командир на партизански отряд „Гаврил Генов”, след 9 септември 1944 г. – член на ЦК на БРП (к), работи в Министерството на външните работи: посланик в КНДР, началник отдел с ранг на пълномощен министър (1965), участник в заговора на Горуня, съден, лежи в затвора, лишен от граждански права, съпругата му също е репресирана, реабилитиран през 199д г.

⁵Цвятко  Анев (1911-2002) – партизанин, заместник командир на партизански отряд „Гаврил Генов”,  генерал майор, комендант на Софийския гарнизон, участник в групата на Горуня, съден, реабилитиран 1990 г.

⁶Живко Живков (1915-2000) – юрист, в периода 1952-1957 г. е министър на външната търговия в правителството на Вълко Червенков, през 1958 – 1959 г. е министър на просветата и културата при Антон Югов, заместник-председател на Министерския съвет (1959-1962, 1971-1976) и първи заместник-председател на Министерския съвет (1962 – 1971), през 1962 г. е назначен за председател на Държавната планова комисия, през 1976 г. става член на Държавния съвет, като остава на този пост до 1990 г. , през 1989-1990 г. е председател на Националния съвет на ОФ.

⁷П.Кубадински (1918-1995) – партизанин от  отряд „Август Попов“,  член на Политбюро на ЦК на БКП (1966 – 1990) г.

⁸Ангел Цанев (1912-2003) – командир на Поповския партизански отряд, член на Политбюро на ЦК на БКП между 1966-1990 г., през 1947-1949 г.  е началник на политическия отдел на Трудова повинност, а през 1949-1951 година е началник на Строителни войски, министър на вътрешните работи  (1971-1973).

⁹Ангел Солаков (1922-1998) – ръководи бойна група преди 9 септември 1944 г., председател на Комитета за държавна сигурност (1965-1968 г.), а  от 1968 до 1971 г. – министър на вътрешните работи.

¹⁰Михаил Суслов (1902-1982) – съветски партиен и държавен деец, „сивия кардинал” в Политбюро на ЦК на КПСС.

¹¹Кипърска криза - през 1955 г., след като всички призиви за самоопределение са пренебрегнати, кипърските гърци пристъпват към решителна борба за освобождаване на страната от британско колониално робство. Неспособно да се справи с национално-освободително движение в Кипър, британското правителство започва да експлоатира турския фактор и да насърчава намесата на Анкара. Политиката на Турция спрямо Кипър започва да клони към разделяне на острова на базата на етнически произход. Министър-председателят Аднан Мендерес възлага на проф. Нихат Ерим да изработи политика спрямо острова. През ноември 1956 г. е подготвен меморандум за географско му разделение, съчетано с изселване на населението. Меморандумът на проф. Ерим представлява основа на политиката на Анкара за следващите двадесет години, а турското кипърско националистическо ръководство се превръща в неин инструмент. През 1958 г., след избухването на сблъсъци между двете общности и предложението за разделяне от страна на британското правителство, национално-освободителното движение на Кипър под ръководството на Архиепископ Макариус приема решението за ограничена независимост на Кипър, чийто параметри са разработени в Цюрих от правителствата на Гърция и Турция.

¹²Николае Чаушеску (1918-1989) – румънски политически и държавен деец след Втората световна война, ръководител на комунистическа Румъния от 1965 до 1989 година. През декември с. г. е обвинен в престъпления срещу държавата, геноцид срещу собствения си народ, откриване на тайни сметки в чужди банки и „подкопаване на националната икономика“. Делото е водено и приключено скоропостижно и при извънредни обстоятелства, Чаушеску и съпругата му Елена са осъдени на смърт без право на обжалване и разстреляни на 25.12.1989 г.

Край на превода.

Уважаеми посетители на блога ми,

С този материал реших да приключа преводите на откъси от книгата на Улунян. Да се занимавам с работа на преводач се оказа трудно, не само поради годините ми, но и поради факта, че стилът на автора е доста сложен – използва дълги изречения, всяко от които съдържа по няколко вметнати. Сложна е и структурата на книгата. Особено ме затрудни непрекъснатото връщане на Улунян към събития, които беше разглеждал в предишен(ни) параграф(и) или в началото на текущия. Това налагаше и аз да се връщам назад, за да не допусна грешка. Което също е доста уморително.

В края на тази публикация ви предлагам таблици от следващия параграф на книгата (§ 7. Отслабване на ЮЗТВД на Варшавския договор – началото таблици от 10 до 13 вкл.), които бях подготвил, преди да се откажа от по нататъшни преводи.

Надявам се, че съм събудил вашия интерес към военнополитическите събития от близкото минало на Балканите.

Докато четях безплатните откъси от книгата на Улунян в сайта на „Литрес” и най-вече докато правех преводите, имах чувството, че много от случващото се днес в българската и на балканските ни съседи политика, вече съм го преживял. А може би балканското ми „déjà-vu” се дължи на възрастта ми?