Соломон Воложин, Континент, 2 октомври 2026 г.
Дълбоко съжалявам, че нямам писателска памет. Колко прекрасно би било сега – както го описа Булгаков – да видя сцената в по-малък мащаб и как бях изненадан от майката на моя съученик, която умираше от рак. Изведнъж я обзе надеждата за възстановяване. Това вероятно е характеристика на умиращия човек, ако си спомним „Шеста симфония“ на Чайковски. Вълните на живота го заливат отново и отново... Но в крайна сметка той разбира, че умира.
Последното стихотворение на Висоцки до Марина Влади разкрива същото..
и снизу лёд, и сверху
маюсь между пробить ли верх
иль пробуравить низ
конечно, всплыть и не терять
надежду
а там за дело в ожиданьи виз.
лёд надо мною
надломись и тресни
я весь в поту, хоть я не от сохи.
вернусь к тебе как корабли
из песни
всё помня, даже старые стихи.
мне меньше полувека
сорок с лишним
я жив двенадцать лет тобой
и господом храним.
мне есть что спеть
представ перед всевышним,
мне есть чем оправдаться
перед ним.
11 июня 1980²
Може би същото се случва и с гаснещата любов. И може би чувствата на Марина Влади са подобни, с проблясъци на надежда, че нейният любим Володя най-накрая може да бъде изтръгнат както от наркотичната си зависимост, така и от любовта си към съперника ѝ (по този повод Марина прекъсва отношенията си със сина на Висоцки, който участва във филма „Висоцки. Благодаря, че си жив“, в който певецът е показан като наркоман). Ето защо тя е смятала, че последното стихотворение на поета е любовна поема за нея.
Ще ви предложа друго обяснение, основано на мнението, че към края на живота си Висоцки изоставя идеала си за трагичен героизъм в полза на християнския идеал за свръхбъдеще, добро за всички. Мисля, че внезапната поява на Бог в атеиста Висоцки подкрепя моята теория. Един вид идеал не е идеал. Има много християнски маниеризъм и символизъм. Идеалът на комунизма отдавна е станал надисторически, преминавайки през фазите на вярата в като историческото бъдеще и на трагичния героизъм, изповядван от онези, които като деца са вярвали в светлото утре, както е вярвал Висоцки.
Висоцки е усетил тези вълни на копнеж за живот сред общото умиране и, без съмнение познавайки случая на Павлов, е решил да го пресъздаде в поезията. Павлов, умирайки, е разказвал на учениците си за преживяванията си при смъртта: как ръцете му са изстинали, как очите му са се помрачили...
Този идеал, подобен на християнския, е проява на надисторически оптимизъм. Притеснява ме само едно нещо – доколко подсъзнателен е този идеал в стихотворението на Висоцки? Или доколко е съзнателен? Подсъзнателното трябва да се прояви в някаква странност. Може би в „стълбицата“ на Маяковски?
Нека разгледаме черновата. Тя (липсва окончателен, белови вариант) показва, че на стихотворението всъщност трябва да се гледа по друг, различен начин. Сигурното е, че няма главни букви. Тоест, няма религиозно съдържание. Само една точка и почти никаква пунктуация. А какво да кажем за стълбицата на Маяковски?
В началото ми се стори, че Висоцки никога не е използвал стълбицата и тук тя е възникна просто поради липсата на ширина на страницата.. Не. Оказа се, че стихотворението е белязано със стълбица. После забелязах ред (неизоставен), очевидно написан изцяло без стълбица. Той гласеше: „Жив съм, защитен от теб и господа“. Но Висоцки не го оставя такъв, какъвто е. Дори нарушава ямбичния пентаметър на цялото стихотворение. Той вмъква: „дванадесет години“. И ямбичният пентаметър се превръща в хекзаметърът (древен стихотворен размер, който се състои от шест стъпки в стих – Н.К.). Така цялото стихотворение стана не силаботонично, а тоническо (с пет ударения на ред). Стихотворението става в стил Маяковски не само заради стълбицата. И така, познах правилно странността му за времето на създаването му. И това е знак за подсъзнателния идеал на автора.
Какво изразяваше тоничният стих на Маяковски? Футуристично възхваляване на Прогреса (в неговия случай, революцията) – Прогрес, който не е идеален и който трябва да се празнува, сякаш човек си хапе устни, докато не го заболи – изкривяване на общоприетия стихотворен стил. Отначало той беше ужасен, че с поражението на Революцията от 1905 г., той, бивш болшевишки агитатор, но два пъти арестуван, поведенчески се присъединява към буржоазията, която беше предала революцията. Можеше да се справи с това, ако революцията се беше възобновила, но това никога не се случи. И той бушуваше и беснееше. После, когато тя дойде, се оказа, че е водена не от анархисти, а от централисти. И той бушуваше и беснееше отново. И така беше – чак до самоубийството му, което, както казах, може би не се дължи на банална причина. И ако не беше починал толкова рано, щеше да бъде принуден да промени идеала си, подобно на Висоцки. Подсъзнателно Висоцки е бил за истински социализъм (с увяхваща държава; когато тя увехне, ще дойде комунизмът). Той си е мислел, че може да вика към гражданското съзнание на народа, което е заспало след войната. Но без успех. Колкото и да напрягал гласа си, народът не се събуждал, възприемайки го просто като отворен прозорец в задушна стая. И така той се впуснал в изповядването на логически следващия идеал.
Но след това, умирайки, по време на поредната вълна на възраждане, той, който не е използвал методите на Маяковски (толкова силно е вярвал, че народът ще се пробуди – трябва да бъде приет от народа), изведнъж почувствал желание да вика в стила на Маяковски. Което в началото не е осъзнавал напълно.
А покойната днес Марина Влади е била щастлива, че отново е послужила като вдъхновение за любимия си.
Превод от руски Николай Колев
Бележка на преводача:
¹-специфичен и лесно разпознаваем начин за графично оформление, разчупване на стиха, като стиховете не се изписват в традиционни цели редове, а една поетична линия се разделя на части, които се изписват на нов ред, стъпаловидно изместени надясно;
²-Висоцки умира на 25 юли 1980 г.
Коментари
Публикуване на коментар