ДРАКОНЪТ РАЗПЕРВА КРИЛЕ

 

Леонид Голдин, Континент, 27 септември 2026 г.

„Китай – спящият гигант...

Когато се събуди,

ще завладее света.“

Приписва се на Наполеон.

Китай се събуди през 1976 г. след смъртта на Мао, когато Дън Сяопин започна икономически и социални реформи и провъзгласи лозунга: „Бедността не е социализъм! Забогатявайте.“

Китай получи достъп до американските и европейските пазари. Западните компании с готовност преместиха най-големите си корпорации и банки в Китай и направиха мащабни инвестиции. Мотивите им бяха очевидни – безпрецедентни печалби, а не благотворителност. Евтина работна ръка, липса на проблеми със синдикати или опазване на околната среда, както и високо ниво на трудова дисциплина и отговорност. Китай се превърна във „фабриката на света“, отбелязвайки растеж с безпрецедентните темпове от 10–15% годишно.

Си Дзинпин си постави за цел да преструктурира производството – от облекло, мебели и детски играчки към компютри, телефони, отбранителна промишленост, научни изследвания и изкуствен интелект. Плановете са съвсем конкретни: до 25 години Китай трябва да се превърне в световна суперсила номер едно.

През последните години икономиката на Китай расте с 5% годишно, в сравнение с 2,2% в САЩ. Страната формира близо една трета от световното промишлено производство и според прогноза на ООН този дял ще достигне 45% до 2030 г. Китай реализира най-големите печалби от външна търговия в света, като осигурява 20% от глобалния износ. Страната доминира напълно в сферата на зелените технологии, като на нея се падат две трети от електромобилите в света.

Китай заема второ място в света по размер на военния бюджет. Военноморският флот на страната е най-големият в света по брой кораби. Капацитетът ѝ за корабостроене е 200 пъти по-голям от този на САЩ. Ядреният ѝ арсенал наброява 600 бойни глави, а след 10 години ще надхвърли 1500. Докато на Запад се водят разгорещени дебати за бъдещето на изкуствения интелект и необходимостта от забавяне и строг контрол върху неговото развитие, Китай стремително напредва по всички направления. Китайските роботи са наистина впечатляващи.

Основната арена на това съперничество е образованието. Китайските университети не насаждат у студентите либерална идеология или утопични представи за глобалния триумф на демокрацията, доброто и справедливостта; те не пилеят ресурси за изследвания в сферата на джендър проблематиката, расовите въпроси, мултикултурализма и други подобни теми, а вместо това подготвят специалисти, от които наистина има нужда. В областите на науката, технологиите и математиката Китай подготвя четири пъти повече висшисти, отколкото САЩ. Страната заема първо място в света по брой научни публикации и цитирания. Експертите признават, че научните изследвания в Китай се извършват три пъти по-бързо и струват наполовина по-малко, отколкото в САЩ.

Вече няма нужда намеренията да се крият. Западът е отслабен от загубените войни срещу исляма; губи ценностите и културата си под влиянието на постколониалната идеология и неконтролираната имиграция; той е разделен и раздиран от социални противоречия и партийни вражди. Ако ситуацията не се промени радикално, неразбирането и подценяването на реалните заплахи и предизвикателства, съчетани с доминиращата либерална идеология, ще обрекат западната цивилизация на упадък и ще я лишат от място в бъдещето.

Китай е страна със силно развит и агресивен капитализъм, но въпреки това там се запазва държавно управляваната социалистическа система. Земята, банките, стратегическите отрасли, медиите и почти всички училища и болници са под държавен контрол. Когато бях в Китай, портрети на Маркс, Енгелс, Ленин и Мао, както и партийни лозунги, се виждаха почти навсякъде. Но всичко това се възприема като чиста фасада, а страната се движи от неумолим стремеж към богатство и господство. Това не е просто партийна политика, а част от националната народопсихология.

„Поднебесната империя“ е безразлична към критиките на Запада относно човешките права, преследването на политически опоненти, положението на етническите и религиозните малцинства и агресивната политика спрямо съседите оставят. ООН ентусиазирано и неуморно критикува Израел заради отношението му към палестинците, но съдбата на мюсюлманите и дисидентите в Китай остава извън дневния ред.

За страничен наблюдател може да изглежда, че всички усилия на Китай са съсредоточени в прагматични сфери – икономика, милитаризация и подготовка на квалифицирани кадри. Но днес в Китай протича истинска културна революция, белязана от глобална експанзия. Това не е онази чудовищна Културна революция от епохата на Мао –  сегашната е нейна пълна противоположност. Националното изкуство се развива бурно, но още по-впечатляващо е навлизането на Китай на световната сцена. Китайското съвременно изкуство доминира на международните изложби и търгове. Китайските рапъри се конкурират доста успешно с американските си колеги. Поп концертите привличат най-многобройната публика в света.

Триумфалният възход на Китай в сферата на класическата музика е особено впечатляващ. Четиридесет милиона деца се обучават да свирят на пиано, а 10 милиона – на цигулка. Осемдесет процента от пианата се произвеждат в Китай. Всеки провинциален град разполага със собствени оркестри и концертни зали, оборудвани с най-съвременна техника. Млади китайски музиканти доминират на международните конкурси за класическа музика.

„Мулан“: Миналото като бъдеще

Китайската трупа „China Arts and Entertainment Group“ изнесе представление в театъра „Дейвид Кох“ в центъра „Линкълн“. Като част от подкрепяната от правителството културна инициатива „Image China“, трупата представи танцовата драма „Мулан“, създадена по мотиви от легендарния китайски епос. Този грандиозен музикално-театрален спектакъл бе отличен с най-високата национална награда на Китай – „Лотос“ – и спечели световно признание. Това не е балет в западния смисъл на думата, а по-скоро съчетание от класически китайски танц, бойни изкуства и съвременна сценична естетика. Масивна въртяща се сцена подсилва мащаба на бойните сцени и засилва емоционалното въздействие на драмата. Музиката в спектакъла съчетава традиционни китайски инструменти и мелодии със звученето на голям симфоничен оркестър.

„Мулан“ е добре позната в Америка от филма на „Дисни“. Но сантименталната американска приказка за деца има малко общо с китайския трагичен военен епос за дълга и саможертвата в името на родината и семейството. Гледах постановката с внука си. Той беше гледал американския филм и остана напълно объркан от развитието на сюжета и взаимоотношенията между героите. Всъщност двете продукции отразяват не просто различни режисьорски подходи, а алтернативни ценности и светогледи.

В оригинала Мулан не се опитва да отстоява правата си, не анализира чувствата си, не търси слава и не се впуска в любовна история, а откликва на предизвикателствата на времето и обстоятелствата в съответствие с националните представи за морален дълг. Води се война срещу опасен враг, а възрастният ѝ баща не е в състояние да участва, а няма синове. Тя си купува бойно снаряжение не за да се хвали или да доказва нещо на някого, а за да защити страната си. Възпитана е да бъде готова за всякакви обрати на съдбата и да застане в редиците в името на общото дело. Мулан прекарва 12 години във война, участва в безброй битки и никой не подозира, че е жена. Тя става генерал, но когато войната приключва и след победата ѝ предлагат поста военен министър, тя излиза пред бойните си другари, облечена като жена, и моли за разрешение да се върне при баща си.

Постановката естествено предизвиква смесени реакции – от възхищение пред мащаба и силата на сценичното изпълнение до страх и отхвърляне. Критиците високо оценяват хореографията и драматизма на спектакъла, като специално отличават солистката Тан Син-и. Кордебалетът демонстрира превъзходно техническо майсторство и синхрон. Ярките национални костюми контрастират с минимализма на сценографията.

Мненията за музикалното оформление са разнопосочни. Някои го възприемат като израз, съответстващ на концепцията, докато други са възмутени от оглушителната сила на звука и звуковата агресия. За нас, седящи в центъра на шестия ред, това беше истинско изпитание. Критиците смятат, че за подобна демонстрация на намерения и перспективи Китай е можел да не пести средства и да наеме симфоничен оркестър, вместо да използва високоговорители. Не мисля, че става въпрос за разходи. Грохотът – тази оглушителна, механична звукова агресия – е именно това, което предава същността на посланието от една 5000-годишна цивилизация към западния град (и към света), изгубил пътя си в безплодно търсене на смисъла и целта на своето съществуване.

В крайна сметка обаче спектакълът е хореографски и визуален шедьовър, който дълбоко и убедително разкрива китайския начин на мислене. Публиката изрази възхищението си с бурни, сякаш безкрайни аплодисменти. Трупата остана на сцената дълго време, а музиката продължаваше да гърми без прекъсване. Ала главоболието и умората, причинени от мощната акустична атака, не са най-голямата заплаха, идваща от Китай за западната публика, която очаква развлечение и комфорт.

Не разсъждавам като балетен критик и впечатлението ми е свързано най-вече с посланието на спектакъла. Виждам в него пряка антитеза на манифеста на американския индивидуализъм – „Атлас изправи рамене“. Формулата на Айн Ранд – Геният не дължи нищо на никого. Светът дължи съществуването си на гениите. Героят казва – „Заклевам се в живота си и в любовта си към него, че никога няма да живея заради друг човек, нито ще искам от друг човек да живее заради мен.“ Формулата на Мулан – Светът се крепи на дълга и отговорността към семейството и родината. За Атлас държавата е пречка пред творческата свобода, тя е противник. Мулан казва – Ще дам живота си за семейството и родината си.

Америка превърна идеите на Ранд в религия. Китай превърна Мулан в конфуцианска школа за житейска философия и морал.

Кой светоглед и начин на живот ще надделеят? Отговорът няма да закъснее.