СТАРЧЕСКИ СПОМЕНИ

 

14 юли 2026 г.

Не помня кога и къде съм прочел разказа на Станислав Лем „Сандъците на професор Коркоран“ (превеждан и като „Кутиите на професор Коркоран“), вероятно е било между 1970-1980 г., но и до днес, по различни поводи периодично споменът за него изплува в съзнанието ми.

За какво се разказва в „Сандъците….“:

Главният герой Ийон Тихи посещава лабораторията на професор Коркоран. Там той вижда огромни железни шкафове (сандъци), пълни с електронни лампи, проводници, съпротивления и кабели. Всеки от тези сандъци съдържа съзнанието на едно или повече същества. Професорът е създал за тях перфектна илюзия – подава им електрически импулси, които те възприемат като сетива – допир, гледка, мирис, вкус. Хората в сандъците нямат представа, че са просто жици и лампи в мазето на един учен. Те се влюбват, страдат, правят кариери, пишат научни трудове, философстват за смисъла на живота и вярват, че техният свят е единствената реалност. Коркоран се държи като Бог –  може да им пусне „буря“, да им прати „чума“ или просто да изключи шалтера.

Защо споделям тези мисли във Facebook, особено във века на изкуствения интелект.

Много просто, заради една мисъл на професор Коркоран:

„Ами ако аз самият, заедно с моята лаборатория и вас, г-н Тихи, също се намираме в кутията на някой друг, по-голям Професор, който просто си играе с нашите електрически импулси?“

Не зная дали сме истински, или сме продукт на електрически импулси.

Май е по-важно да има на какво да се радваме.

Особено старци като мен!