НЕЗАВИСИМО ОТ ВСИЧКО АЗ ВЯРВАМ В АМЕРИКА

 

Алън Дж. Файфър, Континент, 12.07.2026 г.

Авторът е американски политически анализатор, стратегически съветник и консервативен коментатор, който редовно публикува статии за онлайн изданието American Thinker. Известен със своите критични анализи на съвременната американска вътрешна и външна политика, образователната система и лидерството в САЩ. Автор е на книгата „Unconventional War: The True Story of How War Came to America“ („Неконвенционална война: Истинската история за това как войната дойде в Америка“).

***

Вместо послепис: Докато превеждах статията на Фрейзър непрекъснато си мислех за ситуацията в България и се питах – дали и кога ще успеем да преобърнем грешното решение, което взехме целокупно на 19 април 2026 г., давайки властта на „Прогресивна България“. Защото голяма част от разсъжденията на Фрейзър почти едно към едно се отнасят за това, което се случи у нас. Вие как мислите? Защото аз не съм оптимист!

***

Наскоро една моя приятелка, която много уважавам и към която има много основания да се отнасят с уважение, ми каза, че е загубила вяра в Америка. Тя не е сама.

Може би сме в един от най-песимистичните периоди в нашата история. Повече от половината от нас вярват, че страната вече е преминала своя пик. Институциите ни се разпадат, културата ни се разпада, политическата ни система е непоправимо осакатена, а светът, който Америка изгради след Втората световна война, е неузнаваем.

Разбирам защо тези хора се чувстват така.

Виждаме нарастваща враждебност към нашата система, нарастващ антисемитизъм, презрение към успеха, атаки срещу капитализма и самата политическа култура, която все повече гравитира към движения, които искат да унищожат всичко. Виждаме леви кандидати, които на практика нямат никакви квалификации или опит, да побеждават действащите политици. Опитът, който служи като доказателство за компетентност, се отхвърля като дисквалифициращ фактор. Разбирам, че някой може да повярва, че приятелката ми е права. Но аз вярвам, че тя просто е стигнала до грешен извод. Америка винаги е била велика не защото е избягвала кризи. Тя беше велика заради изключителната си способност да поправя грешките си.

И тази способност не е резултат от случайност.

Към края на Втората световна война Америка се превърна в безспорен лидер на свободния свят. Отделихме се от Великобритания, създадохме конституционна република, основана на революционните идеи за индивидуална свобода и дадени от Бога права, и след това се заехме с изграждането на най-проспериращото общество, което светът някога е познавал. Милиони хора, страдащи под бруталните йерархии на Стария свят, рискуваха живота си, за да дойдат в Америка, която възнаграждаваше инициативата, упорития труд, поемането на риск и личната отговорност, а не правото по рождение или привилегията.

Успехът никога не беше гарантиран, но възможността беше навсякъде за онези, които бяха готови да я грабнат. Тези принципи – тайната на успеха на Америка – бяха дълбоко вкоренени. В същото време същите тези принципи никога не са спирали американците да правят грешни политически избори. Понякога се разочароваме толкова много, че сме готови да се хванем за безизходни идеи.

Възходът на съвременното прогресистко движение не бива да ни изненадва. То се основава на неефективните политики на управляващите партии, които направиха жилищата недостъпни, здравната система нефункционална, висшето образование едновременно прекомерно скъпо и неспособно да гарантира умения, правителството неефективно и възможностите неравни.

Политическите движения идват на власт, като експлоатират общественото недоволство, но могат да я запазят само ако изпълнят обещанията си.

Предизборната кампания е едно, но управлението на държава е съвсем друго. В предизборната кампания се ценят ентусиазмът, лозунгите и способността да се експлоатира общественото недоволство. В управлението обаче се ценят компетентността, способността за оценка на ситуацията и опитът, способността за балансиране на бюджета, способността за управление и готовността за поемане на отговорност за резултатите, а не за намеренията. Според мен това е основната слабост на съвременното прогресистко движение. Много от изгряващите му звезди заемат отговорни позиции с малък или никакъв управленски опит. Техният професионален опит обикновено се върти около застъпничество, връзки с обществеността, кампании и реторика. Липсва им опит в създаването на работни места или управлението на сложни бюджети.

Критикуването на системата и воденето на държава през нея изискват съвсем различни умения.

Противопоставянето на конгресменката Окасио-Кортес на проекта за строителство на централа на Amazon в Ню Йорк ясно илюстрира тази разлика. Управлението трябва да включва балансиран подход към фактори като създаването на хиляди работни места, милиарди долари частни инвестиции и бъдещи данъчни приходи. Управлението изисква поемане на отговорност за последствията от собствените решения.

Историята е доказала многократно, че идеологията, моралните убеждения и красноречието не са заместител на компетентността. В крайна сметка всяко политическо движение е изправено пред едно и също изпитание –  реалността. Резултатите, а не намеренията, се превръщат в критерия, по който гражданите оценяват своите лидери.

Американците не са сами в избора на лидери, които не се основават на техните професионални заслуги. Страстта се маскира като компетентност, а реториката може временно да замени резултатите. Ръководството на страната обаче в крайна сметка разкрива тази разлика. Лидерството е безмилостен учител. Когато резултатите не отговарят на очакванията, американците уволняват изпълнителите. Ако приятелката ми беше права, бихме могли да кажем, че Америка е загубила качеството, което някога я е правело изключителна. Аз не вярвам, че това е вярно.

И това, повече от всичко, обяснява моя оптимизъм.

Ето защо нашата история е важна.

Отново и отново американците стигат до заключението, че нещо фундаментално трябва да се промени – не чрез революция, а чрез граждански активизъм.

Когато правителството не успя да помогне на ветераните след Първата световна война, те организираха протестите BonusArmy¹.

Когато милиони афроамериканци стигнаха до заключението, че правителството никога няма да се промени, те организираха Движението за граждански права.

Когато данъкоплатците през 70-те и 80-те години на миналия век почувстваха, че правителството е станало ненаситно, те протестираха масово срещу високите данъци.

Причините може да са различни, но моделът остава постоянен от поколение на поколение.

Американците се обединяват. Те се мобилизират. Те убеждават. Те гласуват. Понякога излизат на улицата. И в крайна сметка принуждават властите да реагират. Този модел е една от най-недооценените черти на американската история.

Най-голямата сила на Америка не е, че винаги прави мъдри избори, а че в крайна сметка осъзнаваме кога е направила грешните.

Можем да оцелеем след лоши идеи, защото имаме свободата да ги отхвърлим, да заменим некомпетентните лидери чрез избори и да изоставим провалената политика, след като реалността разкрие техните недостатъци.

Ето защо оставам оптимист.

Моята приятелка говори за последните двадесет години от нашата история.

А аз гледам последните 250 години.

Преживяхме революция, гражданска война, икономическа депресия, политическа корупция, расова несправедливост, социални вълнения, убийства, чужди войни, тероризъм и моменти, когато мислещите хора губеха вяра в нашата система. И въпреки това, отново и отново, страната е намирала начин да преобърне нещата – не защото нашите лидери винаги са били мъдри, а защото свободните хора в крайна сметка са изисквали по-добро.

Генерал Дъглас Макартър си спомня, че високопоставен японски офицер веднъж му е казал:

„Вас, американците, много лесно ви подценяваме. А вие имате сила, която не е очевидна веднага.“

Вярвам, че е бил прав.

Нашите противници – и, за съжаление, много американци – бъркат днешните катаклизми с необратим упадък, погрешно тълкувайки нашата история.

Американците в крайна сметка разбират кога обещанията са празни думи, кога идеологията се сблъсква с реалностите на управлението и кога компетентността се оказва по-важна от лозунгите.

Когато този момент настъпи, те правят това, което винаги правят – коригират курса.

Вярвам, че ще го направят отново.

Превел от руски Николай Колев.

Бележка на преводача:

¹- през лятото на 1932 г. около 43 000 демонстранти, сред които 17 000 ветерани от Първата световна война и техните семейства се събират във Вашингтон на масов протест. Изпаднали в бедност вследствие на Голямата депресия, ветераните искат незабавно да им бъдат изплатени в брой преизчислените обезщетения за служба в армията, които по закон не подлежат на изплащане до 1945 г.