КРАЯТ НА ПРЕСТЪПНИЯ РЕЖИМ – ПУТИНИЗМЪТ Е ИЗЧЕРПАН

Владимир Соловьов-Американския, Континент, 27.06.2026 г.

Превел от руски и редактирал Николай Колев

Сега, когато повратната точка в руско-украинската война е очевидна за всички, с изключение може би за престъпното пичлеме от Кремъл, и дори Доналд Тръмп, изостави предишната си равно отдалечена позиция, и без колебание заяви, че Зеленски се справя доста добре, предлагам на читателя глава от моята пета и предпоследна книга за Киев – „Потенциалът на историята: Чудото на Украйна“. Това политическо есе е уместно, защото разглежда темата за края на путинизма и на Путин.

Преди да пиша за потенциала на историята и в частност на руската да кажа, няколко думи за Америка, от която светът, включително Русия, зависи повече от век – от Първата световна война насам.

Всъщност именно във връзка с Русия започвам с американската история. Не, не цялата, успокоявам читателя, а само последните ѝ четири години, когато, възползвайки се от политическата слабост, нерешителност и безсилие на номиналното президентство на Байдън, когато САЩ на практика нямаха президент, кремълският идиот започна атаката си срещу Запада, или по-скоро беше като свиня в кладенчова вода, в Украйна.

Когато Доналд Тръмп казва, че под негово ръководство това нямаше да се случи, това беше алтернативно твърдение. Защото под негово ръководство нищо подобно всъщност не се случи – Тръмп наложи санкции срещу Русия, даде смъртоносни оръжия на Украйна и американски, а не руски самолети прелетяха над нея. Путин гледаше на всичко това седейки в Кремъл с подвита опашка. Какво друго можеше да направи?

Боже мой, колко много съм писал за него! Включително и моя пророчески роман-трактат „Котката на Шрьодингер“, където той послужи като разпознаваем прототип на главния антигерой, затова ще се огранича до общо описание:

„Нито природата, нито възпитанието могат да обяснят такова изобилие от неограничени пороци, обикновено несъвместими с едно психическо състояние, тази смесица от страхливост и безразсъдна арогантност, умишлено хвалене с дълбока вяра в собствената си измама. Този човек, напълно обърнат наопаки, никога не можеше да събере чувствата си в стабилно настроение, мислите си в окончателно решение. Той загуби всякакво чувство за реалност, за естествения ред на нещата и престана да разбира границите на възможното и абсурдното.“

Не, това не е Владимир Соловьов, който говори за Владимир Путин, въпреки че, трябва да признаете, те са идентични. Това го е писал великият руски историк Ключевски за невзрачния Николай I. Тук цитирам от чернови, защото Василий Осипович не е посмял да включи това свръхточно описание в официалния „Курс по руска история“. Всъщност това е непознатия Ключевски.

Именно поради незначителността на престарелия рашистки лидер – колко дълго още може да блести в този свят, дори ако Кашчей Безсмъртни се окаже смъртен? – въпросът не е за него лично, а за путинизма без Путин. Самият той, признавам, не е прекалено загрижен за това, зает единствено със запазването на властта и живота си. Той не е изключение – един тиранин не може да вижда отвъд гроба си, не помня кой го е казал, но е истина!

Въпросът за путинизма без Путин обаче стои ребром. Както за неговата криминално-политическа клоака, така и за руските граждани, които биха могли да се окажат изоставени на съдбата с изчезването на господаря. Това се отнася и за останалия свят, към който Путин хвърли предизвикателство с идиотската си украинска авантюра, а светът го прие. Рекорд на Гинес! Защото няма друг на света, чиято смърт е желана от толкова много хора. Надявам се дори платените тролове, които пишат самодоволни глупости под моите статии в „Континент“, да не спорят с това твърдение, а просто да ме хейтят.

Не само зависимите от него, включително руското неорганизирано общество (за да не употребя унизителния термин „тълпа“), обаче са обезпокоени за съществуването на путинизма без Путин. Даже и от антипутинския лагер започнаха да се съмняват, че путинска Русия ще изчезне със смъртта му. Това не е просто отъждествяване на васалнаната държава със суверена, а означава, че феноменът путинизъм е причинен от самия ход на руската история и отговаря на имперските стремежи на народа. Това е грях. Аз самият съм изразявал нещо подобно, но само като една от опциите в релативистичната рамка на настоящата руска модерност. Дори намерих подходящ цитат от произведението на Кафка „В наказателната колония“:

„Чували ли сте за нашия предишен комендант? Не? Е, няма да преувелича, ако ви кажа, че структурата на нашата колония е толкова всестранно организиране, че неговият наследник, дори и да има хиляда нови плана, няма да може да промени стария ред, даже в продължение на много години.“

С цялата си любов към великия писател, все пак трябва да кажа, че историята – включително руската история – го опровергава. Да вземем например Сталин с неговата личност, индустриализацията на СССР, победата във Великата отечествена и разбира се с безкрайните си злини и зверства. Путин не може да се сравни със Сталин, както путинизма не може да се сравни със сталинизма. За разлика от сталинизма, путинизмът е лишен от всякаква идеология и е фокусиран единствено върху самия Путин и е ограничен от него самия. Той предприе авантюрата в Украйна, за да разчупи безизходицата на автокрацията и да даде на хората поне някакви цел и тласък вместо идеология. И попадна в собствения си капан – заедно със страната си, която управлява не по зова на историята, а по случайност и заради сметките на своя предшественик и семейството му.

Вече писах за негативната селекция, която изведе ВВП на върха. И сега, бидейки антидетерминист и без да смята, че всичко, което се случва, е исторически неизбежно, ще цитирам Паскал, който питал „как би се развила историята, ако носът на Клеопатра беше по-къс, а Кромуел нямаше пясък в пикочния си мехур“.

Ще пропусна параграфа за Путин и ще се върна към сталинизма, който не издържа дори месец след смъртта на вожда на народа.

Израснах в семейство, което неизбежно беше политизирано – отчасти заради нашия произход. Спомням си 5 март – събудих се, въпреки че баща ми се опита да не ме буди и прошепна:

„Слава Богу...“ и баща ми направи кръст с показалеца си. Две дати са запечатани в детските ми спомени: 13 януари, когато се разчу новината за ареста на лекарите саботьори, и 4 април, когато беше обявено освобождаването им. С изключение на двама, които починаха след мъчения.

Ние, евреите, бяхме с късмет,

без да се крием зад знаме фалшиво,

злото бе нашия противник заклет,

без да се прави на добро, справедливо.

В нашата тържествено глуха страна,

дебатите още не бяха започнали

ние – притиснати до стената –

в нейната опора се бяхме вкопчили.

Смъртта на Сталин дори беше наречена „еврейско щастие“ и свързана с празника Пурим. Наистина, какъв показен образец на втори Холокост беше замислил възрастният сатрап! Въпреки че, разбира се, това беше всеобщо съветско щастие, дори ако хората не го осъзнаваха веднага. Мисля, че този път руснаците ще разберат това много по-бързо, когато настоящият тиранин починее в мир. Между другото, той беше на същата възраст като Сталин, когато почина.

Нека оставим настрана хипотезата за антисталинска конспирация от другарите на Сталин, но факт е, че веднага след смъртта му именно неговите „лоялни“ другари – Берия, Маленков, Хрушчов и други – насочиха курса към десталинизация. Докато освобождаването на лекарите може би е било само първият знак, а една лястовица не прави лято, както уместно го е каза Иля Еренбург, размразяването започна и последваха други – чак до историческия ХХ конгрес, който, под евфемизмът за борба с култа към личността, започна либерализацията на цялата страна.

Ще се въздържа от очевидни паралели. Войната на Путин с Украйна, Европа и Америка е загубена, и че тя е загубена, може да се съди най-малко по загубите на Русия. Макар че не цялата рашистка тълпа осъзнава това, тези на върха го осъзнават. Оттук и сблъсъкът между кулите на Кремъл – кой плъх ще бъде първият, напуснал потъващия кораб? Путин знае ли това?

Няма как да не го знае.

Вертикалната структура на властта, която той създаде, се разпада пред очите му.

Путинизмът е изчерпан и следователно обречен.

Въпросът е кой ще свърши първи – путинизмът или неговият създател?

 Путинизмът без Путин е немислим, а мислим ли е Путин без путинизъм?