ВОЙНАТА, КОЯТО ПУТИН ЗАГУБИ

 

Владимир Соловьов-Американския,

Континент, 12 юни 2026 г.

Веднага щом започна тази война, започнах редовно да я коментирам в политическите си есета в „Континент“, „Панорама“ и „В Новия свят“. Ето първата статия, в която предсказах нейния изход. По този повод я предлагам на читателите – звучи актуално, въпреки че е написана преди повече от четири години. А втората ми книга, написана в Киев, беше озаглавена „Цунами в историята. Победата на Украйна или поражението на Русия?“

Епиграф: „Carthago delenda est.“

(лат., Картаген трябва на бъде разрушен – Н.К.)

Като художник съм против грубия език, предпочитам литературен и метафоричен стил, който използвах, за да напиша квантовия си роман „Котката на Шрьодингер“, в чийто герой се разпозна като кремълския интригант и започна да ме преследва с помощта на местните си агенти. И ако съм все още е жив, това е благодарение на осигурената ми сигурност – не мога да вляза даже в обществена тоалетна без бодигард! Все едно, че Хитлер се е опитва да убие емигранта Бертолт Брехт заради неговата пародийна пиеса „Възходът на Артуро Уи“, в която той е разпознаваемо изобразен под псевдоним. Сега обаче, когато Дамоклевия меч на нова световна война е надвиснал над света, аз съм принуден да говоря откровено, без артистични заобикалки или двусмислици, в стила на Толстойското „Не мога да мълча!“.

Събитията се развиват бързо. Никой не може да ги следи – дори аз.

Планираният ми есе-триптих беше написан в жанра на обяснителна бележка, публикувана от двете страни на океана, но адресирана по същество до един-единствен читател, който чете няколко московски вестника сутрин, включително този, в който публикувах моите предсказващи и предупредителни есета. Е, да, това е като отворено писмо до героя на моята мръснишка сатира „Котката на Шрьодингер“, но в онези съдбовни дни се оказа далеч по-мръсно, отколкото си представях - само ужас, ужас, ужас. Изхождах от антидетективския принцип – не кой печели, а кой губи – и аналитично, с факти в ръка, демонстрирах, че най-големият негативен бенефициент от такава война би била Русия като цяло и лично нейният лидер. И така се оказа.

От все сърце...

Имам информация, че поне първата статия „Ще има ли Троянска война?“, публикувана в „Московски комсомолец“ на 19 януари (на уебсайта „Защо руснаците трябва да се бият с украинците?“), е оказала своя ефект, принуждавайки моя високопоставен читател да се замисли и преосмисли, и е спряла много вероятната руско-украинска война, която тогава се предвиждаше да започне всеки момент, но която беше отложена само за малко повече от месец. Аз обаче, изпаднал в еуфория от това, че съм си свършил работата, реших да произведа контролен изстрел и предявих на прототипа на литературния ми герой ultima ratio (последен довод/аргумент – Н.К.),  изброявайки в последната си статия пет антивоенни фактора – факторите време (пропусната възможност), санкции, Беларус, Украинският фактор и накрая руският фактор – да воюваш с Украйна не е като да бомбардираш Воронеж (аналогия с немските бомбардировки на града през 1942 г – Н.К.). Готов съм отново да повторя всеки от тях, но грешката ми беше, че се обърнах към човека, прототип на героя в романа-трактат, който беше претърпял драматична и катастрофална психическа трансформация през последните три години. Бившият автократ, макар и рисков, но пресмятащ последствията от действията си, беше заменен, дипломатично казано, от неадекватен човек; или, казано направо, дегенерат, изнудвач и провокатор със, страхувам се, суицидни наклонности, макар че най-вероятно блъфира с ядрени оръжия. Какво да кажа, само луд, който заслужава усмирителна риза, би могъл да започне тази безумна война.

Спомням си, когато моят пророчески роман беше публикуван, някои започнаха да ме критикуват защитавай героя, който бях създал от мен самия. Според тях той може би не е добър за света, но е перфектен за Русия, щом толкова много се грижи за предишната ѝ слава. Но днес, когато войната, която прототипът на моя герой започна стана вредна и за географска ми родина, започнах да получавам закъснели извинения от бившите си критици. Ето ви едно такова писмо, не от апологет на Путин, а от негов симпатизант: „I apologize to you for me to take so long to realizing Putin in the single very worst human being in this entire world today!!!“ (Извинявам се, че ми отне толкова време да осъзная, че днес Путин е най-ужасният човек в целия свят – Н.К.).

Войната постави всичко на мястото си. Въпреки че, разбира се, възниква по-дълбок въпрос: чия е тази война – на Русия или на Путин? Сравненията с нацистка Германия са очевидни. Точно както с Украйна и Полша, чието завземане бележи началото на Втората световна война. Всяко сравнение обаче не е идентично. Хитлер дойде на власт законно – чрез свободното изразяване на волята на германския народ на демократични избори – и следователно с известна степен на сигурност може да се говори за колективна отговорност. „Сега, когато разплатата дойде, защитниците на Германия вече се опитват да прехвърлят цялата вина върху Хитлер... Германците няма да могат да кажат: „Вече не играем“ – пише Иля Еренбург в известната си статия, след която става персона нон грата в съветската преса.

Съвсем различна е историята в Русия, където Путин е назначен от Елцин за негов наследник и никога – нито веднъж! – не е издържал теста за наистина свободни избори, камо ли за преизбиране, когато пренаписа Конституцията, анулира предишните си мандати и стана автократ на цяла Русия. Особено сега, когато се е впуснал в безразсъдна и необмислена военна авантюра, лишена, в края на краищата, от подкрепата на народа. За сравнение, седящата демонстрация на Червения площад на 25 август 1968 г. срещу нахлуването в Чехословакия привлече само осем души (осем! Спомням си ги всичките поименно), докато десетки хиляди участват в пешеходните демонстрации срещу войната на Путин с Украйна в цяла Русия, въпреки че хиляди са арестувани.

Две много различни неща. Да не говорим за широкия спектър от индивидуални протести на ВИП личности от културата, включително моите колеги – от Людмила Улицкая до Дмитрий Биков – които се отричат ​​и дистанцират от авантюрата на Путин. Ще цитирам руския режисьор Владимир Мирзоев, който пише в „Новая газета“ – „Това, което се случва, е престъпление не само срещу Украйна и украинския народ, но и срещу Русия и руския народ. Последиците от тази агресия ще бъдат чудовищни ​​за всички нас. За една нощ се озоваваме в положението на изгнаници, донесли големи нещастия на света.“ А какво да кажем за руската армия, включително необучените новобранци, които не знаят къде ги водят или за какво се борят? Зад тях стоят не само блокиращи части като СМЕРШ, но и мобилни крематориуми, предназначени да унищожат всички следи от тази срамна и позорна война – никакви погребални съобщения, никакви оловни ковчези, никакви немаркирани гробове. С хиляди жертви! Как може човек да не си спомни Крал Лир:

...Сред собствената си скръб,

сърцето ми е също са с вас?

Разбира се, съчувствието на целия свят, включително на много руснаци, е към Украйна, жертвата на агресията, но ъгълчето на сърцето ми е и към руснаците, които Путин използва като пушечно месо и отново превръща страната в империя на злото.

Ave, Imitator!! (Здравей, имитаторе, ирон./пренос., препраща към известния исторически поздрав „Ave, Caesar!“/„Здравей, Цезаре!“ – Н.К.) Имперски амбиции или имперски претенции?

Няма съмнение, че този психопат и социопат има фиксация, idée fixe, с Украйна, точно както Хитлер е имал с евреите. Моят антигерой има слабост към евреите. И какъв е източникът на неговата украинофобия – тази обсесивна, маниакална, параноидна идея? Дали е мечта на идиот да възстанови СССР? Да събере руските земи или, както се изразяват неговите пропагандисти, руския свят? Имперски амбиции? По-скоро имперски претенции. Не помня кой римлянин е поздравил императора с „Ave, Imperator“ вместо с „Ave, Imitator“. Искам да кажа, не се качвайте в чужда шейна. Путин дойде на власт случайно, незаслужено; Той се чувства като имитатор, самозванец, крадец от Тушино.

Страхът за властта му е обратната страна на страха от смъртта. Той помни смъртта на диктатори – от Николае Чаушеску до полковник Кадафи. И още по-скорошното  свалянето на украинския куинслинг (предател, по името на норвежкия политик от Втората световна война Видкун Куинслинг – Н.К.) Виктор Янукович. Това са неговите капани, а основният от тях е Майданът. Затова той се разправя сурово с демонстрантите у дома и брутално с опонентите си. Затова подкрепя деспотизма, независимо къде – в Сирия или Беларус, няма значение. От свирепа омраза към свободата. И наистина смята руснаците и украинците за един народ – затова Майданът, като свободен избор за свобода, го ужасява като заразителен и вдъхновяващ пример за другата част от този „народ“ – руснаците. Това е основната причина за личната война, която води – да удуши собствения си народ, да то накаже, да му даде урок, за да не направи същото. В противен случай самият той ще капут.

Враг номер 1 на Путин е Времето

Връщайки се към моя пародиен роман, който толкова разгневи истинския си герой, че той реши да си отмъсти като ме преследва, но това е глупав ход –  за да не допусна славата на романа за помръкне, аз усложних литературния герой отвъд хипотетичния му прототип. Ако последният беше толкова умен, колкото моят антигерой, щеше да сметне „Котката на Шрьодингер“ за комплимент. И предупреждение, което пренебрегна. Войната му не е срещу Украйна, а срещу всички, както може да съди по реакцията на свободния свят, който без никакви военни действия може да удуши Русия икономически.

Блицкригът, който планираше, се провали напълно. Путин лично претърпя политическо фиаско. Сега основният му враг не е Украйна, не НАТО, не Америка, а Времето. Конкретното Време – светът не само въоръжава героична Украйна както никога досега. Германия, която снабди Киев с каски, сега му изпраща смъртоносни оръжия. Пред лицето на смъртоносна заплаха светът се обедини, забравяйки миналите раздори. Изолацията на Русия е безпрецедентна. Благодарение на Путин.

Исторически момент, който този отшелник и архаичен човек, напълно откъснат от реалността, не взе предвид.

Войната на Путин с Украйна беше загубена от самото начало на специалната му операция. Тя е обречена – не само исторически, но и в близко бъдеще.

Достигната е точката, от която няма връщане назад.

Това не е грешка, това е повече от престъпление.

Психологическо, геополитическо, антропологично, абсолютно.

Путин като губещ е отделна тема.

Но кой ли ще се интересува от него?

Една човешка фигура на фона на глобалния катаклизъм, който е причинила.