САМОУБИЙСТВОТО НА РУСИЯ

 

Владимир Соловьов-Американския,

Континент, 10 юни 2026 г.

Сега, когато повратният момент в руско-украинската война в полза на Украйна е очевиден дори за скептиците, искам да ви напомня за моята пророческа книга „Самоубийството на Русия“, която беше публикувана веднага след избухването ѝ и с която започнах поредицата си от шест книги за Киев („Другарски двор“ на Олег Фьодоров). Тази книга има два раздела: моят роман-трактат „Котката на Шрьодингер“ с неговия лесно разпознаваем прототип и политически раздел „Загубената война на Путин“.

Първоначалните статии преди войната бяха написани за „Московски комсомолец“ (МК) в стила на бизнес бележки и адресирани по същество до един-единствен читател, за да се предотврати безумният му план. Първата от тях беше публикувана в „МК“ месец преди тази идиотска война, на 19 януари 2022 г., под съмнителното заглавие „Няма ли да има Троянска война?“ и се появи на уебсайта под заглавието „Защо руснаците трябва да се бият с украинците? И кой печели от ескалация на руско-украинския конфликт?“ Самото му публикуване в цензурираната руска преса беше изумително. „Позволено ви е това, което на никому другиму тук не е позволено“, ми каза редакторът. Всъщност тази статия изброи всички недостатъци на бъдеща война за Русия, чак до пряката заплаха лично за владетеля на Кремъл. Аргументите ми бяха ефективни – войната, която западните разузнавателни служби бяха предсказали всеки момент, беше отложена – уви, само за месец. Последващи политически коментатори публикуваха в „Континент“, „Панорама“ и „В новия свят“.

Едно от малкото произведения в голям формат, които прочетох в оригинал – на френски, езикът, който изучавах в университета, беше пиесата на Жан Жироду „Няма да има Троянска война“, написана в жанра на алтернативната история.

Нужно ли е да има причина за войната?

Наистина, повечето от героите на пиесата, гърци и троянци, познати ни от древногръцките митове, са категорично против войната. Едни я сравняват с грозния и уродлив маймунски задник, троянският герой Хектор признава, че всяка победа, която печели, крие поражение, а хитрият Одисей, назначен от гърците да преговаря за мир с троянците, излиза от кожата си, само и само да предотврати безсмислено заради гъркинята Елена, отвлечена от троянеца Парис. Тук обаче се намесват боговете. Афродита нарежда Елена и Парис да не бъдат разделяни, за да няма война. Атина нарежда влюбените да бъдат разделени незабавно, за да няма война. И накрая, Зевс решава да бъдат разделени, без да ги разделят, за да няма война. Уви, дори Одисей не може да се справи с този оксиморон – войната, която никой не иска започва, предизвикана, както се казва, от запалена клечка от кибрит, въпреки че в онези древни времена кибритът не е съществувал.

Наистина ли сме толкова различни от древните гърци? Отвлечената Елена може да бъде всичко – спорна територия или геополитически разногласия, което в нашата епоха на междуконтинентални ракети и ядрени бойни глави е направо абсурдно. Войната не изисква причина – изисква просто претекст. Или… провокация – спомнете си кубинската ракетна криза. Или пък един отклонил се изстрел – Гаврило Принцип улучи ерцхерцог Фердинанд в югуларната вена, предизвиквайки може би най-безсмислената война в световната история, ако не броим кръстоносните походи под правдоподобния претекст за освобождаване на Гроба Господен. Или очевидно невъзможен ултиматум, дори когато ерата на словесните императиви е преминала в забрава – обезценяването на ултиматумите след „последните“ китайски предупреждения, наброяващи около хиляда: ултиматумите са като хартиени тигри, за да използвам друга китайска метафора. Или иначе казано – нещото което Суверенът Еди-кой си трудно ще си върне, без да загуби политическото си достойнство и доверието на съгражданите си.

Във всеки случай, като цяло играта не си струва – предвидимите и непредсказуеми последици от разпалена война не си струват нито каузата, нито претекста, нито даже резултатите. Това обяснява мъдростта на американските изолационисти, които правят всичко възможно, за да предотвратят директното включване на Съединените щати в двете световни войни. Включват се в последния момент, за което съюзниците им ги упрекват. И в двете войни обаче Америка изигра – меко казано – много важна роля. Някои твърдят, че ако Съединените щати, които дълго време са поддържали неутралитет, не бяха изпратили войските си в Европа през есента на 1917 г., германците са щели да влязат в Париж, а изходът от Първата световна война щял да бъде различен.

Струва си да помним това днес, тъй като американците, повечето от които не могат да намерят Украйна на картата, нямат намерение да се включат директно в руско-украинския конфликт. Не е ясно обаче как в крайна сметка ще се развие конфликта в центъра на Европа. Нека припомня и американската намеса в югославския конфликт. А предвид военно-индустриалната мощ на Америка, всяко нещо което се случва със САЩ трябва да се счита за въобразимо. И всички страни в конфликта, големи и маргинални, знаят това. Само поради тези причини войната не трябва да се случва. Което не означава, че няма да се случи. Божествената намеса също не е изключена. Говоря за съдбата, която действа отвъд идеологическите бариери и политическите амбиции – и в резултат на това има не само смъртоносни, но и фатални последици. Нека обаче се върнем към грешната си земя и да преформулираме рутинния детективски въпрос: не кой печели, а кой е ощетен? Защото кой печели от ескалацията на руско-украинския конфликт е очевидно. Това не означава, че бенефициентите провокират „славянския спор“. Но само ако тези враждуващи славяни живееха на остров, а не живееха в съседство с други държави! Да вземем например НАТО, което се намираше на командно дишане, и изведнъж подарък, ама какъв подарък –  хипотетична война между руснаци, сред които има много украинци, и украинци, сред които има много руснаци. Ако не възкресението на жив труп (твърде силна дума), то със сигурност презареждане на изтощените батерии. Загрижени са не само членовете на НАТО, но и рутинно неутрални страни като Финландия и Швеция, които спешно укрепват отбраната си и обмислят, за всеки случай, да се откажат от неутралитета си и да поискат присъединяване към НАТО, където ги чакат с отворени обятия.

Разбира се, военно-промишленият комплекс – не само американският, но и глобалният, макар и предимно американският, разбира се – е сред бенефициентите.

И самата Америка ще спечели много, ако в резултат на военния конфликт в Европа си възвърне загубената водеща роля в света. Прескачайки вътрешните партийни борби, с най-ниските рейтинги на одобрение на управляващата Демократическа партия и самия президент, и с предстоящите междинни избори за Конгрес, какъв по-добър начин да засили позициите си сред електората, като заеме твърда позиция в европейската суматоха?

А Украйна? Тя придобива неизбежен статут на жертва, докато за Русия е обратното. Тук стигаме до най-важното –  статутът на агресор е само една загубите за Русия от войната,  но само той да беше е достатъчно. Освен това украинците имат за какво да се борят, ако страната им бъде нападната. Националният им патриотизъм е завладял дори украински руснаци и евреи, въпреки миналите оплаквания от титулярната нация:

Я позабуду все обиды,

И вдруг напомнят песню мне

На милом и полузабытом,

На украинском языке.

…Я постою у края бездны

И вдруг пойму, сломясь в тоске,

Что все на свете — только песня

На украинском языке.

Поразителното е, че това стихотворение е написано много преди независимостта на Украйна и е написано на руски език от момче от Киев, предопределено да умре от левкемия на 22 години. Днес Леонид Кисельов е известен в Украйна, наричан е „забравения гений“ и причините не са само политически.

Да, украинците имат за какво да се борят, но за какво руснаците трябва да се борят срещу украинците? Геополитиката или заплахата от НАТО не са нищо повече от пропагандни приказки. Не можеш да се бориш за абстракции, особено ако цяла Европа (с евентуалното изключение на Батката от Минск, на когото май не му пука) ръмжи срещу Русия. Освен това Америка винаги е непредсказуема. Можеш да спечелиш битка и да загубиш война. И не става въпрос само за драконовските санкции, които биха могли да станат още по-драконовски, ако Западът се разгневи. В допълнение към очакваните санкции – няма да навлизам в подробности – могат да бъдат въведени и неочаквани, непредвидени, които Америка и Европа пазят в тайна, в резерв. Русия я очакват изненади и то не от най-приятните.

Искат ли руснаците война?

Руската история обикновено следва два пътя, на държавата и на народа – понякога те се сливат, понякога се движат поотделно. Държавните и народните интереси не винаги съвпадат. Това не означава, че народните интереси винаги надделяват над държавните. Различно е. Например, Руската империя е създадена от господари – от Петър Велики до Йосиф Сталин – и народът е бил, ако не пушечно месо, то спомагателен материал. И каква е ролята руснаците сега в руско-украинска война? Освен политическите, икономическите и военните последици, има и психологически фактор –  може ли Русия да понесе пълната самота сред народите по света, която я очаква в резултат на тази война? Най-уверено ви казвам, че няма друга държава в света, за която тази безумна война да е толкова неизгодна, колкото е неизгодна за Русия.

Танц с мотики. Заимствам този израз от руския поет А. Х., защото той точно описва случващото се сега. Можеш да настъпиш мотиката веднъж или два пъти, но да я настъпваш непрекъснато, все едно че танцуваш с нея е срамно, самоубийствено.

И сега съм принуден да се цитирам, без което крайната цел на тази статия би била неясна. Като писател съм доста плодовит, подобно на зайците. Доскоро обаче бях най-известен като автор на „Трима евреи“ – трескава изповед с участието на Бродски, написана в Русия и публикувана за първи път в Америка, но през този век се редуваха издание след издание в Москва и Санкт Петербург. Сега публикувах в Ню Йорк романизиран трактат със заглавие „Котката на Шрьодингер“, която, както знаем, е едновременно жива и мъртва. Книгата е политически и психологически трогателна и затова е публикувана фрагментарно в руските медии. Сега съм известен предимно като автор на „Котката на Шрьодингер“. Моят герой е измислен губернатор с политически амбиции, и някои читатели са го припознали като настоящия владетел на Русия. Не съм съгласен с  това, защото не става дума за сатира, а за художествено произведение, опитващо се да направи психоанализа на човек, комуто е предоставена абсолютна власт над съгражданите му. Озовавайки се в рискована ситуация, подобна на сегашната, и претегляйки плюсовете и минусите, моят измислен герой решава да се откаже от предишния си авантюристичен план, отстъпва и спасява града си. И Троянската война е предотвратена.

Но може да бъде избегната Троянската война в днешната реалност? 

Моля, смятайте тази статия за моя скромен опит да предотвратя една безсмислена война.