СТРАТЕГИЧЕСКИЯТ ПРОБЛЕМ НА ИЗРАЕЛ¹

 

Джордж Фридман, Geopolitical Futures, 2 юни 2026 г.

Географски Израел е в изключително слаба стратегическа позиция. В най-широката си част ширината на държавата е само 71 мили (114 километра), а в най-тясната – само девет мили. Страната не притежава отбранително пространство и има малка способност да се оттегля, прегрупира и контраатакува. Дълбочината на отбраната е от съществено значение за националната сигурност, защото определя времето за възстановяване от първоначалните удари. Известно е,  че пространството и времето са от съществено значение във войната.

Пренебрегвайки появата на дронове, Израел не може да толерира поражение на границата си, защото поражението би му дало най-много 71 мили за отстъпление. От това произтича специфична военна логика. Израел трябва да предотвратява противниковото настъпление още със започване на бойните действия, и трябва да може да победи врага си в началото на войната. За израелските лидери това означава, че Израелските отбранителни сили (ЦХАЛ) винаги трябва да бъдат значително по-мощни от потенциалните врагове. Идеята, че Израел никога няма да се изправи срещу сила, по-мощна от неговата собствена, винаги е била водеща. По време на нападението на Египет и Сирия през 1973 г. (което беше координирано от Съветския съюз), Израел се озова опасно близо до катастрофа. Той беше спасен от факта, че египетските, сирийските и съветските плановици не бяха успели да предвидят драматичните си ранни успехи и нямаха планове да победят напълно Израел и да завземат неговите земи.

По това време реалността в Близкия изток беше такава – Съветският съюз с Египет и Сирия заплашваха не само Израел, но и прозападните държави. През 1956 г. Египет, насърчаван от Москва, пое контрола над Суецкия канал, създавайки фундаментална криза за Съединените щати, които се надяваха, че британска и израелска контраатака срещу Египет и Сирия ще блокира Съветите в региона. До известна степен това ограничи съветската власт,  но създаде и дълготрайна ситуация, в която Русия имаше мощна ръка в региона. Това беше основата на отношенията на САЩ с Израел, както и с други страни от Близкия изток. Докато Съветският съюз не се разпадна и руската мощ не отслабна, Израел беше инструментът, който Съединените щати използваха, за да сплашат Египет и Сирия.

Израел спечели войната през 1973 г. отчасти благодарение на помощта на САЩ, която отново се основаваше на военната логика на Студената война. Но това не реши фундаменталната стратегическа дилема на Израел. Стратегическа дълбочина и способност за маневриране останаха ограничени. Съюзът между САЩ и Израел все още беше непокътнат и Израел продължи да бъде основна сила в региона и съюзник на САЩ. Мирният договор, подписан от Израел с Египет през 1978 г., сложи край на 30-годишния конфликт между Израел и арабските държави. След това най-големите заплахи, пред които беше изправен Израел, идваха от недържавни участници, повечето от които бяха подкрепяни от Иран. Това се промени през 2023 г., когато Израел унищожи иранските възможности и възможностите на неговите пълномощници като Хизбула в отговор на атаката на ХАМАС от 7 октомври. Реакцията на Израел допринесе и за падането на режима на Асад в Сирия, което върна Израел в състояние на война срещу държави.

Израел установи, че се нуждае от по-голяма стратегическа дълбочина не само за да оцелее в конвенционална война, но и за да ограничи достъпа до Израел от недържавни участници. Атаката срещу Газа и отношението към жителите на Газа там бяха предизвикани от този страх, както и решението за окупация на Западния бряг и ефективно изтегляне на границата на Израел с Ливан до река Литани.

Проблемът с действията на Израел е двоен. Първо, земята, завзета като буфери, все още не е достатъчна, за да елиминира заплахата, представлявана от недържавни участници като Хизбула или конвенционални държавни военни сили, особено след като новите оръжия и все още неразработените оръжия хвърлят съмнение върху това дали ЦХАЛ винаги ще бъде превъзхождащата армия. Завзетата земя също не може да гарантира постоянен ангажимент на САЩ към Израел, точно както Израел надцени възможностите на своите разузнавателни служби.

Това, което следва, мисля, е предвидимо. Политическите лидери вярват, че сравнително малкото увеличение на пространството и военната сила ще намалят израелската уязвимост. Само че няма гаранция, че ЦХАЛ винаги ще бъде превъзхождащата армия, нито че САЩ винаги ще бъдат съюзник. Израел, подобно на европейците, може да се утешава, като приема, че САЩ имат геополитическо и морално задължение да го защитават. Това не е въпрос на това кой е президент, а по-скоро на фундаментален национален интерес. Отношенията между САЩ и Израел се основаваха на реалностите на Студената война. Но Студената война приключи и националните интереси се променят.

Следователно в интерес на Израел е да постигне разбирателство с регионалните сили, много от които са също толкова сплашени от Хизбула и други подобни, колкото и Израел. Предложението на президента Доналд Тръмп за използване на Споразуменията от Авраам е малко вероятно да се осъществи. Но също така е малко вероятно стратегията на Израел за постоянно използване на сила, за да се защити, да успее. Израел е малка страна с по-силна армия от другите в региона, но военният баланс се променя. Фактът е, че Израел е уязвим. Но като се има предвид, че нациите са склонни да правят това, което трябва, вътрешната политическа система на Израел трябва да се развие, и да вземе предвид това, което аз виждам не като възможно, но като вероятно – еволюция на властта с течение на времето и в други нации от региона. Има рискове от търсенето на компромиси, но в дългосрочен план, ако това не се прави, се залага на вечно разделение и разчитане на военната слабост на другите. Смятам, че последният избор е по-опасен.

Преводач – Николай Колев.

Бележка на преводача:

¹-статиите в Geopolitical Futures от повече от година са платени с малки изключения и по тази причина много рядко качвам преводи в блога си