ЕЛА СИ, МАФИО, ЛЮБИМА! КАК ЕДИН НАРОД СКОРО ЩЕ ЗАПЛАЧЕ ЗА „MAFIQATA“!

 

Филип Антонов,  Afera.bg, 15.04.2026 г.

Докато Ормузкият проток е залостен по-здраво от врата на РПУ в петък вечер, а енергийният експерт Боян Рашев (впрочем много умен човек) обикаля студията на националните телевизии и ни рисува бъдеще, в което ще ходим пеша до Гърция, нашето правителство е потънало в дълбока, дзен-будистка медитация.

Мълчанието на „служебните“ е толкова гробно, че човек започва да се чуди дали в Министерския съвет не са въвели нов протокол за управление: „Ако не го кажем по телевизията, значи не се случва“.

Явно нашите нови властници са пропуснали първия и най-важен урок по българска народопсихология: българинът не се страхува от кризата, той се страхува да не би съседът да се презапаси преди него, защото „има връзки“ и е разбрал за кризата малко по-рано.

Да оставиш енергийни експерти (едни казващи истината, други просто продаващи страх на едро) да диктуват дневния ред, докато ти се криеш зад „екселски таблици“ и обещания за морал, е като да оставиш децата сами с кибрит в плевнята и да се надяваш, че ще научат нещо за физиката на горенето.

Едно време „мафиотите“ (както обичат да ги наричат моралните стожери) поне знаеха едно – в криза се излиза пред камерите, тупаш се по гърдите, плашиш рафинерията, обещаваш евтин дизел за голфовете и комбайните и народът, макар и псувайки, си отдъхва, че „бащицата“ е на вахта.

Сегашните обаче са уж толкова „чисти“ и „прозрачни“, че направо са невидими.

И тук идва най-големият парадокс на новото време: може ли един народ скоро да заплаче за „mafiqata“? Вероятно, да. Защото при всичките ѝ кусури, „мафията“ имаше едно незаменимо качество – в моменти на челен сблъсък с реалността, тя вършеше работа.

Може да е било с „ръчно управление“, може да е било с договори под масата, но в държавата имаше пулс.

В момента мълчанието на „чистите“ властници не е злато – то е направо разстрел за икономиката.

Докато експертите броят дните до празните колонки, премиерът Гюров ни сервира оптимизъм от висш пилотаж. Само преди седмица завалията обяви, че горивата щели да поевтинеят веднага след „мирните преговори в Исламабад“. Явно в неговия свят, след 40 години смъртоносна вражда и планини от трупове, шиитите от Иран изведнъж ще плеснат с ръце, ще се прегърнат с бизнесмена Тръмп и ще отворят протока с усмивка и подарък – кашон фурми. Може и дини. Иранските дини са страхотни, между другото, пазарите у нас са залети с тях и килото в супера е почти като на дизела, но това е друга тема.

Тази геополитическа наивност граничи с дебилност.

Докато правителството чака „гълъба на мира“ да кацне в Исламабад, българинът, който познава историята си по-добре от всеки харвардски учебник, вече вади тубите от мазето. Защото знае – когато държавата ти казва „спокойно“, значи е време да си напълниш бидоните до горе.

И докато правителството брои „гълъбите на мира“, по веригата започва истинското мародерство. Защото у нас, когато нафтата поскъпне с 5 евроцента, то хлябът, млякото и дори магданозът веднага скачат с 50 – ей така, „за всеки случай“.

А „гюровците“? Те стоят отстрани с вдигнати ръце, сякаш са на гости. Никакъв контрол, никакви усилия, никакво „тропане по масата“ срещу спекулата на хранителните вериги. Вероятно се притесняват, че ако проверят защо кашкавалът скоро може да стане по-скъп от барел петрол, ще нарушат „свободните пазарни механизми“.

Тези хора явно вярват, че пазарът е саморегулиращ се организъм, докато в България той е по-скоро гладен вълк в кошара без ограда.

„Мафията“ поне знаеше как да извика двама-трима едри търговци „на килимчето“ и изведнъж цените се кротваха – не от морал, а от страх.

Защото се оказа, че да си „против мафията“ е чудесно за плакат, но е крайно недостатъчно, за да управляваш държава в пламъци.

В тази криза мълчанието им на „умните и красивите“, качени по случайност на власт в момента, не е стратегия – то е просто капитулация пред собствената им немощ.

Така, в началото на май, ни чака зрелищен финал: правителството вероятно още ще анализира стенограмите от Исламабад, а експерти като Боян Рашев ще ни махат от телевизора с „нали ви казах“. Апропо, същото ще говори и Слави Трифонов, който току-що ще е изпаднал от парламента и нищо чудно да се върне обратно в него през септември, примерно. Българинът пък, яхнал колелото с празна тубичка на багажника, ще си спомня с носталгия за времената, когато знаехме точно кой ни краде, но поне знаехме, че има какво да се купи.

А изборите… Те идват само, за да ни потвърдят, че сме в патова ситуация, от която изходът е през Терминал 2 или през мазето с тубите. А наесен най-вероятно пак ще упражняваме „демократичния си дълг“, докато се чудим дали дотогава ще имаме ток, за да работят машинките за бюлетините.

В тази безизходица, на нас, обикновените грешници, не ни остава нищо друго, освен да палим свещи за едно истинско чудо. Да се молим шиитските аятоласи и евангелистът Тръмп най-накрая да се „гушнат“. Защото, както вярват върлите фенове на Корана, в края на дните Исус ще слезе при Махди и двамата заедно ще победят злото.

Всъщност, всичко е предначертано. Сега вече разбираме защо правителството толкова държеше „Джиро д’Италия“ да мине през България точно сега. Това не е просто спортно събитие, това е държавна стратегия за оцеляване. Божият промисъл е ясен: когато нямаш нафта за „дизеляците“ и керосин за самолетите, единствения начин да се придвижиш до Гърция или до нашето море е в плътен колоездачен строй, облечен в розово трико за по-добра видимост.

Докато „Прогресивна България“ говори врели-некипели за изкуствен интелект и мълчи за всички истински и важни проблеми, а служебните министри сънуват мир в Исламабад, ние ще въртим педалите по магистрала „Тракия“, следвайки примера на италианските професионалисти.

Рашев ни обеща „енергиен локдаун“, а властта ни подари „Джиро ди България“ – без гориво, без ценови контрол, но с много пот и вяра, че Махди ще ни чака на финала с туба дизел.

Ако това не е прогрес, здраве му кажи! На изборите наесен поне ще сме във форма – ако не политическа, то поне физическа.