МЪГЛИВОТО ЗАДКУЛИСИЕ

 

Григорий Хавин, сп. Лехаим, 15.04.2026 г.

Признавам си, за мен те са фигури на

се шахматната дъска, на която

разиграва партия шах

 за господството над света.

Лорд Кързън¹. Персия и персийския въпрос (1892)

Бащата-основател на ЦРУ, Майлс Копланд (на снимката вляво), е бил дълбоко предпазлив към ционистите. В книгата си „Без мантия и кинжал: Истината за новия шпионаж“ той пише: „Страхът от ционистко влияние сред нашите дипломати и разузнавачи е голям. <…> Нашите офицери виждат ционисти на всеки ъгъл.“ Сред жертвите на ционистката конспирация са оставките на американски дипломати в Близкия изток, отзоваването на агенти на ЦРУ от региона и т.н. Копланд цитира следния скандален случай – „Млад офицер, който веднъж казал, че Голда Меир прилича на президента Джонсън, облечен като жена, беше порицан – не за обида на президента Джонсън, а за обида на г-жа Меир.“

Склонността да се разкриват различни конспирации на вътрешни и външни врагове вече не е прерогатив на рицарите с мантия и кинжал. Това явление напоследък стана изключително широко разпространено – от правителствени служители и функционери на ЕС до популярни медии и социални мрежи, а след това и до широката общественост от двете страни на идеологическото разделение.

Струва си да се спрем на фигурата на Майлс Копланд. Изглежда, че основателят и директор на ЦРУ е представителна, а не случайна фигура. Събитията, в които е участвал, създават интригуваща перспектива върху текущите събития.

По време на Втората световна война Копланд е базиран в Лондон, където очевидно става запален англофил. Той се жени за родената в Шотландия Лорейн Ийди, таен агент на Службата за специални операции (SOE), клон на британското разузнаване, посветен на „неджентълменска война“ – саботаж, убийства и други подобни. Впоследствие Лорейн Копланд става виден специалист по археология на Близкия изток. След пенсионирането си Копланд живее постоянно в Англия, където умира. Интересен факт – синът му, Стюарт Копланд, е основател и барабанист на известната британска група The Police, в която участва и Стинг. След края на Втората световна война Копланд заминава за Близкия изток. Първоначално работи в Сирия, където помага за организирането на държавен преврат през 1949 г. Сирийското правителство по това време плаща за своята непримиримост – строителството на Трансарабския тръбопровод (на снимката в дясно – самолет лети над тръбопровода), съвместен проект между Саудитска Арабия и американски петролни компании, е спряно. Може би това се дължи на прекомерна алчност и сирийците се надяват да извлекат повече пари от американците, а може би е имало и други причини.

Трансарабският тръбопровод е първият голям транснационален проект на САЩ в Близкия изток, доминиран преди това от Великобритания. Трябва да се помни, че Великобритания се стреми към пълно господство в този регион с всички средства по време на Първата световна война, в която в крайна сметка въвлича Съединените щати.

След Шестдневната война участък от Трансарабския тръбопровод е контролиран от Израел. В резултат на поредица от събития, включително политически интриги в арабски страни и терористични атаки срещу израелския участък, експлоатацията на тръбопровода е систематично възпрепятствана. Към края на 70-те години на миналия век той частично губи своята значимост и накрая, през 1990 г. прекратява изцяло дейността си, което се случва на фона на разногласия между Саудитска Арабия и Йордания, поради „странното“ решение на последната да подкрепи Ирак във войната му със Съединените щати. След това Коупланд участва в операция „Аякс“ – съвместна операция на ЦРУ и МИ6 за сваляне на иранския премиер Мохамед Мосадък. Целта е да се защитят британските петролни интереси в Иран. Мосадък национализира Англо-иранската петролна компания (сега British Petroleum) през 1951 г. и Великобритания не успява да разреши проблема чрез политически средства, санкции или дори опити за налагане на морска блокада на Иран от 1951 до 1953 г., известна като кризата Ададан.

Публично Великобритания и Съединените щати демонстрират солидарност, но в действителност интересите им са в конфликт. Съединените щати нямат нито икономически, нито политически стимули да защитават британските интереси в Близкия изток. Великобритания, от своя страна, е изключително недоволна от разширяването на влиянието на САЩ в региона. Лондон е раздразнен както от самия Трансарабски петролопровод, така и от неговото влияние върху политиката в Близкия изток. Администрацията на Труман решава да подкрепи Мосадък, демократично избран от иранския народ и известен със своето принципно и неподкупно лидерство. Съединените щати искат да бъдат сред основните бенефициенти на концесионните споразумения, които се очаква да се случат след национализацията. Държавният секретар на САЩ Дийн Ачерсън остро критикува Великобритания, заявявайки, че британците водят спрямо Иран политика на „владей или разруши“.

Чърчил, който след това е преизбран за министър-председател, изразява крайно недоволство и иска американска подкрепа като съюзник, но администрацията на Труман се ръководи от непосредствени, предимно икономически, национални интереси.

През 1953 г., след избирането на Айзенхауер за президент, се случва нещо, сбито описано като „работа на дипломатите и разузнавателна общност“. В резултат на това Съединените щати отново са привлечени за постигане на британските политически цели, а американските интереси са преформулирани в предварително определена политическа рамка, където конфронтацията със СССР заема мястото на националните интереси.

Националните интереси са сложни въпроси. През 1978 г., когато британските разузнавателни агенции провеждат поредна операция за смяна на режима в Иран (шахът е предал доверието им и започна да сътрудничи твърде тясно с Израел, за пореден път заплашвайки британското влияние в региона), дори някои членове на британския елит, наясно със ситуацията, пишат запитвания до правителството, изразявайки объркването си относно логиката на британското участие. Според тях Ислямската революция очевидно е вредна за непосредствените икономически и политически интереси на Великобритания.

Междувременно установяването на ислямистки режим в Иран е умен ход. Той гарантирано постига три цели в региона –  едновременно сдържане на Съединените щати, Израел и  СССР. Такива стратегически печалби си заслужават временните жертви.

Съществуват няколко основни теории за това кой всъщност движи световните събития. Една от тях е за вездесъщото „ционистко влияние“ или „еврейската конспирация“ или всемогъщото израелско лоби в Съединените щати. Друга е посветена на конспирацията на „глобалистите“/„трансатлантистите“, които преследват кланови и корпоративни интереси в ущърб на националните, и използвайки транснационални организации като ООН и Европейската комисия контролират редица правителства и партии, включително Демократическата партия на САЩ. Израел, защитавайки националните си интереси, е сред противниците на „глобалистите“. Според третата теория Съединените щати се контролират чрез лобистки институции от няколко външни сили – отново „израелското лоби“ и определено „европейско лоби“, които се конкурират и сблъскват на арената на американската вътрешна и външна политика. Други обещаващи варианти се тестват в политическия мейнстрийм в по-малки страни като Полша –  например концепцията, че „глобалистите“ всъщност са контролирани от Израел и целят да унищожат европейската цивилизация. Любопитно е, че всички тези доктрини мирно съжителстват и се промотират целенасочено в медийното пространство, често на едни и същи платформи. Това не се случва само в интернет платформи като социалните медии и YouTube, където всяка „партия“ действа в собствен информационен балон. Традиционните и влиятелни медии, като The Wall Street Journal, могат последователно да предоставят платформа за авторитетни поддръжници на една или друга доктрина.

Що се отнася до израелското лоби, което е редовна тема на дискусии напоследък, се случват неща, които се противопоставят на обичайните представи за това къде са прокарани червените линии в привидно непримиримата идеологическа война между „десните“ и „левите“. Така The Economist, списание, което промотира неолибералната програма на така наречените „глобалисти“, публикува интервюта с Тъкър Карлсън, когото рутинно нарича „крайнодесен мракобесник“, „враг на либералните ценности“ и едновременно с това „официален рупор на руската пропаганда“ и „огнище на дезинформация“. Изглежда, че „уважаваните“ медии са изключили възможността да дадат платформа на Тъкър Карлсън. Междувременно Карлсън казва на аудиторията на The Economist, че Доналд Тръмп е предал движението MAGA и че Тръмп е контролиран от „израелското лоби“. The Economist изразява дълбока загриженост по този въпрос.

Майлс Копланд пише – „…липсата на смелост е причината много дипломати и служители на разузнаването да разпространяват информация и мнения за ционисткото влияние чрез журналисти“.

Слуховете, че Тъкър Карлсън изпълнява някаква възложена мисия, отдавна се разпространяват, а самият журналист периодично ги отрича. Наскоро той, с детинска наивност, заяви, че „определено не е замесен“ и дори е имал проблеми с ЦРУ, защото е „разговарял с хора в Иран“. И все пак никой никога не е предявявал претенции срещу него, нито се е намесвал в дейността му, освен че Тръмп е нарекъл Карлсън глупак, и че няма смисъл да говори с него.

The Economist публикува и статия, предупреждаваща американското „произраелско лоби“, в която се твърди, лобито е изправено пред „обратната реакция“ на американска аудитория, чието търпение е на изчерпване, и то трябва внимателно да обмисли бъдещата си стратегия, за да запази влиянието си върху американската политика. Същата статия предупреждава обществеността срещу нова, коварна стратегия на американското „произраелско лоби“. В САЩ прогресивните сили, водени от авангарда на Демократическата партия, Демократичните социалисти на Америка, провеждат кампания, наречена Track AIPAC, което е съкращение от Американско-израелски комитет за обществени въпроси. Онлайн порталът предоставя списъци с членове на Конгреса, кандидати за Конгреса и кандидати в различни избори, които подкрепят Израел – и, в по-широк смисъл, геноцида на палестинските, иранските и други народи. Той също така помага да се идентифицират онези, които не са били опетнени от ционистките кървави пари и за които трябва да се гласува на избори на всички нива. Кампанията е активна и в социалните медии, със страница в Instagram.

Подобна кампания е стартирана във Великобритания, и е наречена Track Israel Lobby UK. Порталът съобщава, че е идентифицирал 150 консервативни и 69 лейбъристки депутати, които са получили над 2 милиона паунда от произраелски дарители. Предоставен е списък с имена и има специален раздел, наречен „Зала на срама“, съдържащ снимки на парламентаристи, които са фанатизирани сътрудници на ционистите.

В този хармоничен хор обаче има едно злощастно разминаване. Във Великобритания законът понастоящем потиска дезинформацията, дори криминализира публикациите в социалните медии, докато в по-малко цивилизованите страни ситуацията е по-неблагоприятна.

В края на март Иран хакна имейл акаунта на директора на ФБР Кеш Пател и компрометира акаунта му в Gmail. Не бяха открити класифицирани или компрометиращи данни освен лични снимки и хумористично видео, на което Кеш Пател танцува на песни от индийски филми, които изтекоха онлайн. Медии, свързани с движението MAGA, съобщиха, че ФБР е проследило хакерите и е открило, че те не се намират в Иран, а в център за данни в Северна Вирджиния.

Не е възможно да се определи със сигурност дали Каш Пател действително е идентифицирал „врага вътре“ или това е изгодно за поддръжниците на Тръмп. Интересното е, че те, в САЩ има стотици милиони, гледат на света в съвсем различна светлина от тази, изобразявана от борците с „ционистката конспирация“. Според тяхната гледна точка САЩ преследват собствените си национални интереси, Израел е съюзник, а Обединеното кралство и европейците са на практика противници. Тези противници оказват разрушително влияние върху политическата ситуация в САЩ и в световен мащаб. Както Дж. Д. Ванс, така и Пийт Хегсет са го заявявали публично. Вицепрезидентът веднъж дори каза, че Великобритания ще стане първата ислямистка държава, притежаваща ядрени оръжия, което би представлявало сериозен проблем за САЩ. В предговора към своята четиритомна „История на англоговорящите народи“, популярен разказ за Великобритания и нейните колонии от римското завоевание до Втората англо-бурска война, Уинстън Чърчил предлага тезата, че историята на Британската империя не е приключила. Империята е приела нова форма. В този нов формат Съединените щати трябва да служат като армия и производствен център, други колонии също ще бъдат включени, ползвайки се от предимствата на британската култура и цивилизация, а самата Великобритания, като център на цивилизацията, ще упражнява мъдро лидерство. Там авторът за първи път излага и идеята за Европейски съюз, който, разбира се, ще бъде на преден план. И тогава „народите, забравяйки своите борби, ще се обединят в щастливо семейство“. Поне някои от тях ще го направят.

Това са фантазиите на Уинстън Чърчил и те вероятно са останали в доктрините на малката островна нация, страдаща от фантомните болки на изгубена империя. В същото време традициите на професионализъм, развивани през вековете на имперско управление, остават на високо ниво в някои области. Това се отнася преди всичко до способността да се плетат политически интриги и да се играят дълги, многоходови игри. Народите от Близкия изток, наред с други, са станали заложници на ролите си в тези игри, понякога започнали през миналия или по-предния век. А Съединените щати, изглежда, са изправени пред поредна война за независимост. Или тя вече е в ход.

Превод от руски Николай Колев.

Бележка на преводача:

¹- Джордж Натаниъл (1859-1925), вицекрал на Индия от 1899 до 1905 г. и министър на външните работи на Великобритания от 1919 до 1924 г., който по време на Полско-съветската война се намесва с ултиматум на правителството на Великобритания да се спрат военните действия. При подписване на мирния договор полско-съветската граница е изместена на 200 км източно от установената на Парижката мирна конференция линия, известна като линията „Кързън“.