ОТ ЛЕНИН КЪМ МАРКУЗЕ И АНТИЦИОНИЗМА

 

Игор (Гари) Гиндлър, Континент, 18 март 2026 г.

Авторът е консервативен колумнист и автор на два бестселъра на Amazon – „Левия империализъм“ (2024 г.) и „Левия антисемитизъм“ (2026 г.). Статията е адаптирана от книгата „Левия антисемитизъм“.

***

В началото на 1907 г. Владимир Ленин публично обвинява някои меншевишки организации, че „продават места във Втората дума на кадетите“ (конституционни демократи). С други думи, той обвинява меншевиките в сговор с либералната буржоазна партия, вместо да позволят на кандидатите на работниците да участват. Меншевиките подават официална жалба и Ленин е изправен пред партиен съд (Контролната комисия) по обвинение в клевета. Процесът се провежда непосредствено преди откриването на V (Лондонски) конгрес на Руска социалдемократическа работническа партия `РСДРП), на който Ленин произнася дълга реч в своя защита.

В защитата си Ленин ясно очерта границите на приемливо и неприемливо поведение по време на политически дискусии в рамките на комунистическото движение. Той твърди, че дебатът в партията трябва да остане в определени рамки – личните обиди, „отровните стрели“ и преувеличенията са нежелателни, тъй като увреждат партийното единство.

В дебати срещу политически опонент (или бивши членове на партията, които са се отцепили от партията) обаче тези ограничения престават да се прилагат. Няма официални „партийни правила“, които да ограничават комунистите в подобни дискусии. Ленин заявява: „Такава формулировка е предназначена не да убеди, а да дезорганизира редиците на врага; не да поправи грешката на врага, а да го унищожи, да заличи организацията му от лицето на земята.“

С други думи, като влизат в полемика с политически враг на комунистите, а не с член на собствената си партия, комунистите не се стремят да установят истината. Ленин предлага комунистите да водят полемики, които не са предназначени да влияят или убеждават опонентите. Това се обяснява с факта, че опозицията се отнася с пълно безразличие към комунистите. Вместо това, комунистите се стремят да унищожат опозицията.

В действителност, комунистическите полемики са насочени не към самите опоненти, а към по-широка аудитория. Ленин защитава необходимостта от „унищожаване на вражеската организация чрез предизвикване у масите на омраза, отвращение и презрение към тази организация“. По този начин се очаква комунистите да предизвикат отвращение у публиката си към опонентите си, даже преди публиката да е схванала напълно аргументите на самите комунисти.

Накрая, Ленин разглежда хипотетичния случай на отделяне на Бунда (Общ еврейски работнически съюз, в който членуват евреи социалисти и неционисти от Руската империя – Н.К.) от РСДРП. Той заявява: „Може ли тогава някой сериозно да постави под въпрос недопустимостта на памфлети, предназначени да внушат на работническите маси на Бунда омраза, отвращение и презрение към техните лидери и да представят тези лидери като преоблечени буржоа, като хора, които са се продали на еврейската буржоазия и се опитват с нейна помощ да вкарат своите хора в Думата и т.н.?“ Изводът е, че на евреите, или която и да е друга подгрупа на партията, трябва да се отдава най-дълбоко уважение, но само докато спазват партийната линия. Веднага щом обаче напуснат партията, всички залози са отменени.

Тази линия на разсъждение представлява логично продължение на левия мироглед, адаптиран за „цивилизован“ политически дебат. По същество Ленин предлага принцип на асиметрична толерантност и асиметрична учтивост – толерантността и нормите на дебата се прилагат изключително в рамките на специфична общност от поклонници на „правилната партийна линия“. Извън тази общност полемиката се превръща в инструмент за политическо унищожение, а не за физическо унищожение. Десет години по-късно обаче, когато болшевиките идват на власт в Русия, нетолерантността се разпростира и във физическата сфера. В основата на инструменталния подход на Ленин е приоритетът на революционната ефективност пред универсалните норми за благоприличие. Съществуват забележителни концептуални паралели (вкоренени в по-широката марксистко-ленинска традиция) между подхода на Владимир Ленин и есето на Херберт Маркузе „Репресивна толерантност“ (1965). И двамата мислители се застъпват за селективното прилагане на либерални и демократични принципи за постигане на революционните цели. И двамата оправдават нетолерантността или суровата реторика срещу враговете на „освобождението на работниците“. Тази споделена логика отразява ангажимента към авангардизма, при който просветено малцинство насочва (или потиска) масите срещу „реакционните“ сили. Маркузе изрично твърди, че подобни действия могат да включват потискане на свободата на словото, което подкрепя „реакционните“ властови структури, като по този начин създава пространство за „прогресивна“ промяна. Маркузе настоява за „оттегляне на толерантността преди действие, на етапа на комуникация чрез слово, печат и изображение. Такова крайно спиране на правото на свобода на словото и свобода на събранията е наистина оправдано само ако цялото общество е в изключителна опасност. Твърдя, че нашето общество е в такова извънредно положение и че то се е превърнало в нормално състояние на нещата.“ Няколко ключови характеристики на подходите на Ленин и Маркузе доведоха пряко до появата на „културата на отмяната“, преследването на евреите и двойните стандарти, прилагани изключително към Израел. Първо, селективното прилагане на норми, основани на принципа „приятел или враг“. Второ, авангардният елитаризъм. Трето, те предоставят обосновка за потискането на опозицията. Тези характеристики произтичат от общо марксистко наследство, но Маркузе, представител на критичната теория на Франкфуртската школа, ги адаптира към условията на Запада след Втората световна война. В резултат на това Ленин и Маркузе създават рамка, в която съвременният дискурс за евреите и Израел – особено отляво – става силно асиметричен, морализиращ и често изключващ.

Когато Съветският съюз след 1948 г. и особено след 1967 г. се обръща срещу ционизма, този ленински модел оформя целия дискурс. Ционизмът е предефиниран като враждебна идеология, отъждествявана с расизъм, империализъм и колониализъм и следователно е извадена от сферата на приемливия дебат. Съветските медии, академичните среди и пропагандата са мобилизирани не за да дебатират с ционистите, а за да дискредитират и напълно делегитимира ционизма – т.нар. „разрушителна полемика“ на Ленин.

Това определя официалния език – ционизмът е изобразяван като „агресивна расистка идеология“, а не като легитимно еврейско националистическо движение. Еврейските гласове, изразяващи несъгласие в Съветския съюз, са разглеждани не като партньори в диалога, а като предатели или агенти на империализма. С други думи, схващането на Ленин за управление на асиметричната полемика предоставя интелектуален лиценз за отхвърляне на диалога, за кампании, насочени към унищожаване на самата легитимност на противоположната гледна точка. Именно затова и до днес левицата демонизира ционистите и хуманизира антиционистите. Международната левица гарантира, че всяка израелска победа се възприема единствено като поражение. Израел все повече се категоризира като потисник – „държава на колониалисти-заселници“ и „режим на апартейд“. Следователно, дискурсът в защита на Израел се разглежда като вреден, реакционен и нелегитимен – не само подвеждащ, но и опасен. Резултатът – громене на ционистките теоретични платформи, академичен и културен бойкот, изтегляне на инвестиции и санкции (BDS, Boycott, Divestment, and Sanctions) и риторичен климат, в който ционистките позиции се считат за извън границите на приемливия дискурс. Всичко това е съвременно ехо от призива на Маркузе за „нетолерантност към движенията отдясно“. Това е класическата логика на Маркузе: толерантността се определя от потенциал на еманципация, а не от неутралната процедурна справедливост.

Взети заедно, лениновата полемична безпощадност и селективната толерантност на Маркузе създават мощна основа за антиеврейска и антиизраелска реторика. Докато първата осигурява агресивен език (например „ционисткия геноцид“ като неоспорима истина), втората оправдава заглушаването на контрааргументите защото са „репресивни“. Този хибрид е оказал дълбоко влияние върху левите движения от 70-те години на миналия век, особено в радикално левите кръгове на Европа, сред които антиционизмът преминава в антисемитизъм и в американските университетски кампуси, където кампаниите на BDS се обръщат към нетърпимостта на Маркузе, за да делегитимират Израел. В днешните поляризирани дебати – след 7 октомври 2023 г. – тези идеи са в основата на призивите за „делегитимиране“ на ционистите, съчетавайки революционен плам с културата на концентрационните лагери, често за сметка на нюансиран диалог за еврейското самоопределение. Този лениниско-маркузиански подход е дълбоко вкоренен в левите движения, в които ленинското „унищожаване“ на несъгласните се среща с „освободителната“ репресия на Маркузе.

***

Скритият механизъм зад трайната чума на човечеството може да бъде открит в провокативната книга на Игор (Гари) Гиндлър „Левия антисемитизъм – от социализма на глупаците до уокизма на идиотите“. Тази книга е смело продължение на „Левия империализъм“, преосмисляйки антисемитизма като умишлена лява идеология, предназначена да монетизира недоволството и да поробва населението, като е насочена към неевреите много повече, отколкото към самите евреи. Чрез щателен анализ на исторически повратни точки –изгонването от Испания през 1492 г., паралелите между нацизма и съветската епоха и съвременния хаос в университетите, оркестриран от леви идеологии – Гиндлър разкрива как социалисти от Вилхелм Мар до съвременни идеолози са използвали това оръжие за тоталитарна изгода, докато неговата парадигма за индивидуалната държава предлага нова перспектива за динамиката на властта.

Навременна и безкомпромисна в светлината на събитията от 7 октомври 2023 г., тази книга не само поставя диагноза, но и предлага лек – лишаване на антисемитизма от политическите му дивиденти чрез консервативни принципи и еволюция на свободния пазар.