ВИЕЛИЦА ОТ ИЗМИСЛИЦИ, ИЛИ КАК МАТИ ФРИДМАН НИ УЧИ ДА МИСЛИМ

 

Материалът е подготвен от Александър Ицкович,

сп. Лехаим, 29 юли 2025 г.

Израелският журналист и публицист Мати Фридман е един от най-уважаваните коментатори на събитията в Близкия изток в англоезичния свят. Родом от Канада, той е работил за Associated Press повече от десет години, бил е кореспондент, редактор, а след това и колумнист, публикувал е в The Atlantic, The New York Times, Tablet, The Free Press и други издания. Книгите му за Хамас, Ливан, израелското разузнаване и войната за обществено мнение са получили международно признание.

Но основната тема на текстовете му остава не войната, а истината предмет на неговия интерес – не куршумите, а разказите за тях, не събитията, а как изглеждат: как са изопачени, рамкирани, продавани, превръщани в обвинения и митове. Статията на Фридман, публикувана на 28 юли, е не само есе за хуманитарната катастрофа в Газа, но и размишление върху краха на истината.

В началото на войната в Газа, през октомври 2023 г., израелците внезапно научиха от големите западни медии, че армията им е бомбардирала болница и е убила стотици. Разрушаването на болница Ал-Ахли попадна на първите страници по целия свят, като заглавието в „Ню Йорк Таймс“ гласеше –  „Най-малко 500 загинали“.

Новината предизвика възмущение, протести, а в Тунис разярена тълпа изгори синагога.

Но „историята се оказа невярна“, напомня ни Фридман – „Ракетата, изстреляна от палестинците, падна близо до болницата, но самата болница остана непокътната.“

В същото време пресата изграждаше следния  разказ –  вината за войната, която палестинците бяха започнали на 7 октомври, наречена геноцид „беше приписана на Излаел“, нещо добре известно още от 70-те години на миналия век – дело на съветските пропагандисти, арабските диктатори и западните левичари“. И докато през следващите месеци израелски войници „загиваха, сражавайки се за всяка къща, в която се бяха укрепили терористите на ХАМАС в райони, в които палестинските цивилни  бяха предупредени предварително да напуснат“, светът продължи да вярва в противното. Фридман посочва, че съобщенията за глад в Газа, за който се твърди, че е причинен от Израел, съпътстват конфликта „поне от 15 години, откакто ХАМАС е завзел територията, а Израел и Египет са наложили блокада, която уж е превърнала Газа в „затвор на открито“. Между другото, глад никога не е имало през цялото това време. А сега се чува нова версия – „същият този период на просперитет сега се представя като идилия, която Израел брутално разруши“. Израелците свикват с постоянни обвинения – фалшиви, изкривени, манипулативни доклади. „Фалшиви кланета и изнасилвания“ – това също се чува от години. Според Фридман „действията на Израел се клеветят почти ежедневно от хора, наричащи се журналисти, анализатори, представители на ООН, често използващи статистика, която сама по себе си е невярна“. В резултат на това „постоянният порой от клевети се е превърнал в житейски факт“.

На този фон обикновеният човек се държи като пътник в метрото в Ню Йорк – „той просто изключва, свиква с лудите, които крещят.“

Но Фридман твърди, че това не е просто особеност на израелския опит, „това е характеристика на нашето време“: „Трансформацията на институциите, натоварени с казването на истината, в идеологически „мегафони“ струва скъпо на гражданите на свободните общества и на тези институции.“

Той цитира случващото се в Харвард като пример: „Чувството да си откъснат от обективната реалност – сякаш гребеш лодка през бурно море от лъжи и пропаганда – не е илюзия. Това е днешната реалност.“

И тази абстрактна дезориентация понякога приема много конкретна, ужасяваща форма. „Една от най-ужасяващите цени на този процес стана ясна миналата седмица, заедно с докладите за глад в Газа.“ За да изясни информацията, Фридман започна да се обажда на познати, „ветерани на израелската журналистика, дълбоко ангажирани с отразяването на случващото се, грижещи се както за здравето на нашето общество, така и за съдбата на невинните палестинци.“ Резултатът е потискащ: „Нашият статус като журналисти в тази ситуация е само малко по-добър от този на обикновените граждани: практически няма надеждни източници на информация за случващото се в Газа.“ Нито така нареченото Министерство на здравеопазването на Газа, което е подчинено на ХАМАС, нито заплашените палестински журналисти, нито международни организации като Агенцията на ООН за бежанците UNRWA, която участва в различни форми на сътрудничество с ХАМАС – на никого не може да се има доверие. Всички тези организации „са ангажирани в успешна информационна кампания, която експлоатира палестинските страдания, реални и въображаеми, за да провокира международен гняв и да връзва ръцете на Израел“. Фридман подчертава, че международната преса също не е източник на истина – „през годините прекарани в Associated Press видях истории, променяни под натиск от ХАМАС, без читателите да бъдат информирани. Знам от личен опит, че почти никакви новини от Газа не могат да се приемат за чиста монета.“ Но ключовият момент е, че „ние, израелците, не можем да се доверим и на собственото си правителство – то редовно е подвеждало обществеността – относно напредъка на войната, нейните цели, успеха на операциите ѝ и приоритетите ѝ за освобождаване на заложниците.

„Премиерът Нетаняху увери израелците преди повече от година, че сме „само на една крачка от победата“, но десетки заложници остават в плен – някои живи, други мъртви.“ Фридман продължава - „Не можете сляпо да се доверявате на армия, която редовно изопачава информация, било то нарочно или като я подминава.“ Например, наскоро ЦХАЛ публикува видеоклип, „в който бойци на Хамас се ядат до насита в подземен тунел“, който би трябвало да покаже, че няма глад. Военен наблюдател за вестник „Аарец“ обаче наскоро посочи, че видеото е заснето преди година и че някои от заснетите бойци вече са мъртви. Фридман разказва историята, която дава заглавието на статията му. Той попитал познат, „доскоро високопоставен служител с връзки до самия връх в Израел и чужбина“, дали хората в Газа наистина гладуват. И мъжът отговорил: „Не знам.“

Това е всичко, което е вярно – не знаем.

С институциите, които вече не са надеждни, а информацията е бомбардирана от пропаганда, „за търсещия реалността наблюдател, който вярва, че истината съществува и може да бъде съобщена, единственият заместител на институционалното доверие е да се обърне към личности, чиято репутация е достойна за уважение.“

На 23 юли Дейвид Хоровиц, главен редактор на The Times of Israel, публикува статия, в която предупреждава, че е опасно да се игнорират съобщенията за глад. Това е, което накара Фридман да осъзнае, че ситуацията е сериозна.

През същите тези дни Охад Хемо, водещият кореспондент на Израел по палестинските въпроси, чиито репортажи по Канал 12 на израелската телевизия се гледат от цялата страна, даде широка публичност на репортаж. Той заяви – „Не знам дали хората в Газа наистина умират от глад, както се казва, но има глад и това трябва да се заяви открито.“ Хемо съобщава, че складовете с храна за бойците на ХАМАС все още са пълни, но той е разговарял с хора, които „не са яли от дни“. Дори когато хуманитарната помощ достига до Газа, „само силни млади мъже могат да пробият до чантите и кутиите близо до камиони и центрове за разпространение на храна“. Слабите и уязвимите остават без нищо. Фридман пише: „Човек би си помислил, че гладът ще работи срещу ХАМАС, принуждавайки го да прояви милост към цивилното население и да се съгласи на прекратяването на огъня, което Израел и Съединените щати искат.“ Но в действителност е обратното – „ХАМАС знае много добре, че катастрофата, която е причинил в Газа, подхранва глобалната кампания срещу Израел.“ Точно в момента, когато въпросът за глада достига своя връх в медиите, „ХАМАС затвърждава преговорните си позиции и това води до тяхното спиране“. Едно от основните му искания е закриването на Хуманитарната фондация за Газа, организация, създадена с участието на Съединените щати и Израел, за да разпределя храна на цивилни, без да минава през ХАМАС. За кратко време фондацията е разпределила „повече от 90 милиона хранения директно на народа на Газа“. Но думата „директно“, обяснява Фридман, на практика означава хаос, и често пъти „смъртоносен контакт с израелски войници, които се страхуват от преоблечените бойци и не са готови да контролират тълпите“.

„Невъзможно е да се знае точно колко палестинци са загинали при тези инциденти – пише Фридман – тъй като ХАМАС контролира броя на загиналите“.

Но според приятелите му в армията „в няколко случая е имало жертви“ и „част от вината е в лошото израелско планиране“. Един офицер му казал отчаяно: „Не работи! Не може да работи!“ Израелската армия е „неспособна да организира разпределението на храна във военна зона, която е разрушена и потопена в анархия, където управляват въоръжени кланове и бандити“. Фридман цитира граждански активист, участващ в разпределението на помощите – „Все още няма масов глад. Но може да започне много скоро. Вече има огнища на недохранване и истински глад.“ Единственият начин да се предотврати катастрофа е „Израел да се откаже от илюзията, че ограничаването на помощта отслабва ХАМАС и незабавно да наводни Газа с храна“. Това е необходимо „не само по морални съображения, но и по стратегически причини“, защото хуманитарната криза унищожава последната международна подкрепа на Израел. Фридман обсъжда една символична сцена – снимка на палестинско дете, Мохамед ал-Матук, се превърна в „икона на глада в Газа“. Лицето му се появи на корицата на британския Daily Express, а след това и на The New York Times. Но скоро стана ясно, че момчето страда от церебрална парализа и други заболявания, несвързани с недохранването. И все пак страданието му вече е инструментализирано. „Истинската болка се превърна в инструмент в ръцете на онези, които водят война на разказите.“

И последното, ужасяващо заключение на Фридман –  „Палестинците, които започнаха тази война и създадоха изкривеното бойно поле, на което се води тя, нямат намерение да спасяват собствения си народ. Гладът и смъртта служат на дневния ред на ХАМАС. И затова Израел трябва да реши докъде е готов да стигне и кога да спре.“