МУТИРАНЕ НА ИДЕЯТА ЗА СВЕТОВНА РЕВОЛЮЦИЯ. ПРИЧИНИ ЗА ВЪНШНАТА ЕКСПАНЗИЯ НА НЕОКОМУНИСТИЧЕСКИТЕ И НЕОСЪВЕТСКИ РЕЖИМИ

 

Димитрий Савин, 29.04.2025 г.

Дмитрий Владимирович Савин е роден през 1984 г. в град Чита. Завършил е с отличие Историческия факултет на Забайкалския държавен хуманитарен и педагогически университет. През 2006 г. е редактор на епархийския вестник „Православно Забайкалье“, а през 2005–2006 г. инициира създаването на епархийската църковно-историческа комисия, на която е научен секретар. Преподавал е история на Руската православна църква в Забайкалския държавен педагогически университет и история на , Отечеството в Пастирските курсове на Читинската епархия. Автор е на статии за историята на Православната църква в Забайкалието в периода 1923–1931 г. Сътрудничил е на различни църковни, търговски, индустриални и социално-политически издания. От 2015 г. живее в Латвия.

Причини за външната експанзия на неокомунистическите и неосъветски режими

В началото на 90-те години изглеждаше, че тоталитарните режими се превръщат в нещо от миналото, а комунистическата система или се разпада, или претърпява либерално-пазарна трансформация, превръщайки се в „капитализъм под червен флаг“. Както показа обаче много тъжният исторически опит, разпадането на комунизма изобщо не беше разпадане, а просто една от поредните му мутации. Неокомунистическата и неосъветската системи не само оцеляха и се стабилизираха, но и започнаха външна експанзия. Което е особено важно, е, че това оцеляването и стабилизирането е тяхна обективна потребност – един вид прераждане на първоначалната, ленинска, идея за световна революция.

Химерата на утопичния социализъм, роди „държавния капитализъм“

Първоначално болшевишката революция в Русия е била разглеждана от Ленин и неговата партия от професионални революционери като отделен епизод в световния революционен процес. И на пръв поглед изглежда, че процесът е започнал – „Червеният ноември“ в Германия, Баварската съветска република, Унгарската съветска република – всичко това в очите на марксистите се провижда като начало на световна битка за социализъм. В същото време изграждането на социалистическа система (като първи етап от комунистическото общество) се е смята за възможно само ако е завзета на властта над цялата планета.

Тези надежди не се увенчават с успех, но не са отхвърлени и по тази причина краят на гражданската война в Русия и преходът към Нова икономическа политика (рус. НЕП – Н.К.) официално се разглеждат  само като „временно прекъсване“. Самият Ленин предпочитал да нарича установената икономическа система, която ще влезе в историята под името социализъм, с термина „държавен капитализъм“ –  модел, при който държавата, „апаратът“, е или абсолютен монополист в почти всички сфери на икономиката, или, поне, притежава контролен пакет акции навсякъде. Основното определение на този модел откриваме в програмата на РКП(б) от 1919 г. – „В ерата на началото на социализацията на средствата за производство, отнети от капиталистите, държавната власт престава да бъде паразитен апарат, стоящ над производствения процес, тя започва да се трансформира в организация, която пряко изпълнява функциите по управление на икономиките на държавите.“

Защо Ленин толкова неохотно е наричал тази система социалистическа? Очевидно, защото подобна подредба на нещата противоречи на собствените му теоретични догми – социализмът, като първи етап на комунизма, е трябвало да се превърне в период на отмиране на държавата, когато държавната бюрокрация, армията и полицията се заменят със „счетоводители“ и „милиция“. Освен това се запазва й, основното му предположение, че „социалистическата и капиталистическата система са обречени на смъртоносна борба, която може да завърши само с пълното, „глобално“ поражение на капитализма.“ Що се отнася до системата, която се е формира първоначално в РСФСР, тя не е нищо повече от трамплин за световна революционна офанзива. Тази идея е изразена с най-голяма откровеност в Декларацията за образуването на СССР –  „...новата съюзна държава... ще служи като надежден бастион срещу световния капитализъм и нова решителна стъпка към обединението на работниците от всички страни в Световната социалистическа съветска република“.

Съвсем логично е, че в рамките на лениновата логика, пълноценното изграждане на социализма или отмирането на държавата като „апарат за насилие“ би могло да започне едва след окончателната победа на болшевизма в цялата Земя. До този момент може да съществува само военно-мобилизационна система („държавен капитализъм“), чиято единствена цел е да се подготви за предстоящата глобална битка. Следователно, концепцията на Сталин за „социализъм в една-единствена страна“, ако следваме стриктно линията на Ленин, е ерес и друг вид ревизионизъм (както Троцки съвсем правилно отбелязва).   

На практика, тук сталинизмът и троцкизмът намират обща платформа. Всъщност, социализмът не би могъл да бъде успешно изграден на планетата, така както е възникнал т.нар. капитализъм. Това налагало максимално изолиране на комунистическата държава  от външния свят, превръщайки се в паралелна вселена – и Сталин успешно решава този проблем, затваряйки границите, установявайки най-строга цензура и въвеждайки през 1935 г. на смъртно наказание за опит за бягство от Съветския съюз. СССР наистина се превръща в паралелен свят – планета на социализма, макар и напълно различна от смътната фантазия, която откриваме в „Държава и революция“ на Ленин.

Но най-важното е, че всички тези стъпки са продиктувани не само от болшевишката псевдонаучна теория, но и от обективните нужди на съветската система.

Невъзможността за „мирна конкуренция“ и „съвместно съществуване“

В това отношение има три определящи фактора. Първият и отчасти вторият са правилно идентифицирани от Троцки в „Работническа държава, термидор и бонапартизъм“:

„След дълбока демократична революция, която освобождава селяните от крепостничество и им дава земя, феодална контрареволюция е по принцип невъзможна... Буржоазните отношения, веднъж освободени от феодални окови, се развиват автоматично. Никаква външна сила не може да ги спре...“

Съвсем различно е положението с развитието на социалистическите отношения. Пролетарската революция не само освобождава производителните сили от оковите на частната собственост, но и ги предава в пряко разпореждане на създадената от нея държава. Докато буржоазната държава след революцията се ограничава до полицейска роля, оставяйки пазара на собствените му закони, работническата държава действа в роля на пряк главен организатор. Замяната на един политически режим с друг има само косвено и повърхностно въздействие върху пазарната икономика. Напротив, замяната на работническото правителство с буржоазно или дребнобуржоазно неизбежно би довело до ликвидиране на плановия принцип и впоследствие до възстановяване на частната собственост. За разлика от капитализма, социализмът не се изгражда автоматично, а съзнателно. Напредъкът към социализъм е неразделен от държавната власт, която иска социализъм или е принудена да го иска.

Накратко казано – социалистическа („държавно-капиталистическа“) социално-икономическа система може да съществува само ако е подкрепена от тоталитарна държава. Заедно те образуват единно тоталитарно пространство и не са жизнеспособни една без друга.

Вторият важен фактор е, че държавната власт е „принудена да иска“ социализъм. Същността на това насилствено желание е ясно и точно описана от Иван Солоневич¹:

„Всички те... са се приспособявали в онази специфична атмосфера на болшевишката система, която сами са създали и извън която за тях няма живот. Всички те са професионалисти на съветската администрация. Ако ликвидирате тази администрация, те няма да имат какво да правят не само в Русия, но и по света. Какво да работят всички тези чекисти, конфискатори на зърно, доносници, председатели на колхози, председатели на фабрични партийни комитети, секретари на партийни клетки, специалисти  по разкулачване, политически инструктори, директори, активисти и? В края на краищата, те са милиони!.. Коя е професията, подходяща за всички тях при условията на неболшевишка система? ... Не, всички тези хора, както и да се карат помежду си, по отношение на останалата част от страната са здраво споени, до гроб, споени от кръв, споени на живот и смърт. Те няма на къде да се обърнат, дори и да искат. „Национална“ или „интернационална“ Русия под апарата на Сталин си остава „болшевишка.“

Това е фундаментален закон и червена нишка, която свързва класическата съветска система и неосъветизма в едно цяло. Апаратът на властта, създаден да изгражда неестествени социално-икономически отношения се нуждае от тази неестествена среда, защото извън нея е неефективен и неконкурентен. Именно затова, независимо от официално декларираните идеологически принципи, този апарат формира около себе си социално-икономически пейзаж по съветски образец. Това е условие за неговото оцеляване и това е обективно. По тази причина и Лукашенко, и Путин, и Ким Чен Ун, както правилно е забелязал Троцки, са „принудени да искат“ социализъм, независимо от опаковката, която го увиват и цитатите, които рецитират на пресконференции.

Третият фактор, който всички комунистически лидери до Горбачов не искат да вземат предвид, е неконкурентоспособността на социализма, който по принцип е неспособен да се конкурира в дългосрочен план с либералната демокрация и пазарната икономика.

Концепцията на Хрушчов за мирна конкуренция между двете системи (и отчасти дори идеята на Сталин за дългосрочно мирно съвместно съществуване) е изградена върху болшевишката аксиома, че социализмът и плановата икономика са априори по-ефективни от пазара и парламентарната демокрация. И следователно, след известно време, социалистическият лагер ще се изпълни с „материално и културно“ изобилие, а в капиталистическите страни комунистите или ще спечелят мирно изборите, или ще направят революции.

В действителност обаче се случи точно обратното –  пазарът неизменно се оказваше по-ефективен от плана, а либерализмът – по-привлекателен от социализма. Което направи невъзможно дългосрочното им мирно съвместно съществуване на една планета (онзи рядък случай, когато марксистката прогноза се оказа вярна, но по съвсем различен начин, отколкото самите марксисти са си го представяли).

Фиаското на НЕПа и нео-НЕПа

След като Червеният Китай на Дън Сяопин стартира политиката си на „реформи и отваряне“, за известно време изглеждаше, че най-накрая е намерено решение. Комунистическият режим на КНР по същество приложи бухаринската, НЕП-овската политика, разви икономиката си и едновременно с това успешно се вписа в световното разделение на труда. Участието на световния пазар, както е мечтал Лойд Джордж през 1921 г., помирява социализма с капитализма, а след това те се сливат в едно цяло, създавайки края на историята на Фукуяма.

Всъщност през 90-те години на миналия век изглеждаше, че точно това се случва: Руската федерация официално отхвърли макроленинската идеология, докато в КНР се наложи „дивият капитализъм под червен флаг“.

Но и в двата случая един фактор, макар и ключов, не е бил взет предвид - запазването на предишната управляваща класа и предишния апарат на властта. Именно този, който според Солоневич не е в състояние да оцелее или да работи извън социализма и затова според Троцки е принуден да иска този социализъм.

Както през 20-те години на миналия век в СССР, всичко в крайна сметка достигна естествен предел – икономическата либерализация и успешното развитие на пазарна икономика изискваха политическа либерализация. Единствената разлика беше, че в Съветския съюз експериментът с НЕП беше ограничен в периода през 1928-1931 г.,  а официално приключи през 1936 г. с приемането на сталинската конституцията. Що се отнася до Червен Китай, този модел работеше няколко десетилетия и от него беше изцедено всичко, до последната капка. Същевременно в политическата сфера бяха извършени всички допустими отстъпки: Комунистическата партия окончателно се отказа от концепцията за диктатура на пролетариата, заменяйки я с „тройното представителство“ на Дзян Дзъмин (подобно на „държавата на целия народ“ на Хрушчов). По същото време (2002 г.) на бизнесмените беше позволено да се присъединят към ККП. А по времето на генералния секретар Ху Дзинтао в китайската експертна общност дори започнаха да се чуват плахи гласове, които казваха, че не бива да се страхуваме от демокрацията, че тя е възможна не само в буржоазната, но и в социалистическата държава, и че трябва да се развива и т.н.

В крайна сметка всичко това завърши с диктатурата на Си Дзинпин, който рязко увеличи нивото на цензура и репресии, а в идеологическата сфера започна неомаоистки ренесанс. В преломния момент, когато за по-нататъшното развитие на обществото се наложи демонтирането на комунистическия апарат на властта и комунистическата партия, апаратът и партията решиха, че е по-добре да започне връщане към класическия социализъм, отколкото да се саморазрушат. Въпреки ужасната икономическа криза, която вече е назряла в континентален Китай и сега виси над него като Дамоклев меч.

Подобни процеси се случиха и в Руската федерация в в края на ХХ век. Либералните реформи, осъществени от неосъветската номенклатурно-олигархична система, изискваха политическо продължение – преход към реален парламентаризъм, ротация на властта, реално разделение на властите и т.н. И, точно както в КНР, управляващата класа и апаратът на властта предпочетоха да се върнат назад, възстановявайки държавата по подобие на сталинистките народни демокрации от края на 40-те години на миналия век.

Световна революция 2.0 като единствена алтернатива на либералния „Край на историята“

Въпреки това, ситуацията сега е забележителна и опасна, тъй като както Москва, така и, най-важното, Пекин знаят, че нео-НЕПът на Бухарин и Дън Сяопин е неспособен да се конкурира мирно с либералната демокрация и пазарната система. Рано или късно, нео-НЕПът ще загуби. Изолационизмът не е опция, той може да забави катастрофата с няколко десетилетия, но тогава разликата в икономическия, научно-техническия и културния капитал ще стане толкова голяма, че неокомунистическият и неосъветският лагер ще се превърнат в лагери на откровени диваци.

И тук алтернативите пред апаратът на неосъветската и неокомунистическата системи са проста:

·              Или признава очевидното и естественото, след което започва демонтаж на системите, за да „напуснат тихо и мирно историята“;

·              да продължи борбата в глобален мащаб, макар и да съзнава своята икономическа и културна несъстоятелност, използвайки военни и военно-саботажни методи за унищожаване на либералната демокрация и пазарната икономика, и то не къде да е, а на планетата като цяло.

Тъй като вероятността за „тихо и мирно напускане на историята“ е близка до нула, остава вторият вариант. И това, ако щете, ще бъде второто издание на концепцията за световна революция, този път породено не от теоретична химера, а от обективните нужди на неокомунистическите и неосъветските режими в условията на глобализация. Тези режими вече съвсем ясно осъзнават родството си, както и фундаменталната общност на интереси. Техният политически и дори военно-политически съюз вече е станал реалност, а обективните предпоставки предполагат по-нататъшното му укрепване. Методите, които ще използва, за да се бори за своята световна революция 2.0, също не са нови:

·              прилагане на soft power –  пропаганда от всякакъв вид и подкрепа за нейните поддръжници по целия свят,

·              корумпиране и разпадане на академичния и творчески елит;

·              корумпиране и разпадане на политическия елит;

·               военни действия чрез прокси структури;

·              пряка военна експанзия.

Пекин и Москва вече използват  тези методи и ще ги използват и в бъдеще. Както и в края на 20-те години на миналия век, времето на „историческа почивка“ приключва и започва нова глобална битка – по същество нова световна война. Врагът на свободния свят е определил своите стремежи и стратегически цели.

И ако Свободният свят, в лицето на своите елити и интелигенция, не осъзнае тази опасност, то в рамките на няколко десетилетия той може просто да престане да съществува.

Превод от руски Николай Колев.

Бележка на преводача:

¹- Иван Лукянович (1891-1953) е писател, мислител, публицист, издател, историк и политик от беларуски произход. Участва в метежа на генерал Корнилов (август 1917 г.) и в Бялото движение. След няколко неуспешни опита да избяга от СССР е изпратен в лагер, откъдето успява да избяга през 1934 г. заедно със сина си и брат си. В емиграция живее във Финландия, България, Германия, Аржентина и Уругвай.