КАК И ЗАЩО ХОРАТА ПРАВЯТ СВОЯ ИЗБОР ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА

 

Настя Лотарьова, Иля Барабанов, Руска служба на ВВС, 29.04.2025 г.

Един ден се скарах с най-добрия си приятел заради колаборационистите. Това беше много преди инвазията – тогава бомбардировките на Киев и руската окупация на Запорожие и други украински земи можеха да се появят само в най-лошите ни кошмари, затова обсъждахме колаборационизма от времената на Втората световна война. Един приятел предложи да се гледа на колаборационизма по-широко от моето радикално отхвърляне – тези, които са сътрудничили с врага, може би са имали свои, лични причини, а й животът като цяло е сложен и не е черно-бял. На теория това е така, но на практика? Докато обсъждахме темата, толкова му се ядосах, че едва не слязох от автобуса, с който пътувахме.

Три години пълномащабна война ни показа много неща, въпреки че има една тема, която смятахме за трудна, – темата за колаборационизма. Както на територията на Русия, така и на територията на Украйна през цялото време на бойните действия са действали „насочвачи“ –  хора, които са насочвали вражеските ракети към военни и цивилни цели, фотографирали са бойна техника и системи за противовъздушна отбрана и са докладвали за райони, в които е съсредоточена жива сила. РБК-Украйна съобщава, че от началото на войната над 800 души са осъдени за подпомагане на руснаците, а редица други очакват присъди. Украинските журналисти пишат, че „предателите са водени главно от два мотива – или пари, или идеология“. Няма статистика за това колко хора са били осъдени за подобни деяния в Русия. Хората извършили такава дейност се съдят от Военните съдилища, заседанията са закрити и никой не бърза да споделя статистика.

Наскоро насочвач от Белгородска област даде подробно, но анонимно, интервю за „Новой газете Европа“, в което обяснява мотивацията си. Ужасяващо в случая е , че интервюто е взето от журналистка, която сама е оцеляла след обстрела в Белгород и е могла да бъде уцелена от ракета, насочена от интервюирания.

Историята, която разказваме е следната – руски пенсионери, преместили се от Русия в Украйна, се оказали в окупираната от руснаците територия и започнали да помагат на Службата за сигурност на Украйна, а след това избягали в Европа“. Историята ни изглеждаше невероятна и отидохме да се срещнем със Сергей и Татяна Воронкови. Това е рядко срещано събитие в днешно време, но те искаха да разкажат историята си по неанонимен начин. Защото смятаха, че това, което са направили, е важно.

Пенсионерите се оказаха весели и активни хора, историята им беше пълна с още по-невероятни подробности, които ние внимателно проверихме. Зададохме им въпроси с етичен характер – смятат ли се за предатели на държавата, на която все още са граждани,  когато са помогнали на противниковата държава, не са ли изпитвали страх, че ракетите, които „насочват“, могат да уцелят граждани или граждански обекти, защо, след окупацията на украинската територия не са се върнали обратно в Русия?

Ето и отговорите на Татяна и Сергей Воронкови, които преразказваме – щели са да се смятат за предатели, ако нападната е била Русия, а те са започнали да помагат на врага. Но в Украйна те се смятали за свободни от задължения към държавата, която на два пъти ги беше прогонвала от мястото, в което живеят. Бяха уверени, че действията им не са навредили на нито един цивилен обект.

Твърдение им беше трудно проверимо, особено в онзи момент.  В началото на инвазията и двете страни на пестяха боеприпаси и непрекъснато взаимно се обвиняваха в нанасяне на удари по цивилни цели. Броят на ударите от руска страна – все пак именно тя беше на чужда територия и се опитваше да завземе още –  регистриран от международни организации беше голям, и се увеличаваше всеки ден, а и руснаците не допускаха независими журналисти или международни организации в окупираната територия.

А на въпроса защо не са си тръгнали, Сергей отговори, че вече му бяха казвали „да се маха, ако не му харесва“ и той „се е махнал“ от Русия в Украйна. Когато руснаците дойдоха за втори път, той е искал да остане в дома си, със съпругата, градината, и четирите кучета, които не са могли да изоставят и да избягат.

Татяна и Сергей отговаряха на въпросите леко и без да се замислят. Помагайки на украинската армия, те се чувствали „на мястото си“, и нямали никакви угризения за стореното.

Може би си струва да завършим разказа за случилото се  с някакви философски разсъждения относно това колко е сложен светът, който не е черно-бял?!?

Ще се въздържим от оценки – просто ще ви призовем да прочетете още веднъж текста, в който не сме преразказали и половината от удивителната история на Воронкови.

И сме сигурни, че ще си направите собствени изводи.