ПИСАНИЦИ СТРАННИ ЗА НЕЩА БЕЗСРАМНИ

 

КОЙ ИДИОТ РОДИ ОПОРКАТА „БЕЗПАРТИЕН ПРЕЗИДЕНТ?

Комитети, комитетчета, дърти ченгета, млади еколози, борци за съдебна реформа и университетски доцентчета с преписани докторантури в ръка. Бутафорията по издигането на уж безпартийна фигура за кандидат-президент от групичка щатни активисти напълно завладя целия политически спектър и набира по-голяма популярност от отрязаните носове на инфлуенсърите Алекс и Дани Петканови.

Не знам в кой психосоциален тинк-танк се е родила и ми е все тая дали е в Библиотекарския, или в капиталския. Знам обаче, че високите по метър и петдесет Волен Сидеров и Валери Симеонов се оказаха единствените политически лидери с топки, решили да се включат лично в борбата.

Ако Бойко Борисов се е скрил зад тогата на професор Герджиков, както изненадващо умело намекна Румен Радев, той кого крие в зелените си чорапи? Къде са Слави и Корнелия, Христо и Атанас, Мая и Бабикян, Мустафа? Що за социопат изобрети тъпата мантра, че на президентския вот важни са личностите, които повтарят гласовитите партийни роботчета независимо от боята, от Тома Биков, през Александър Симов, до взаимнозаменяемите Тошковчета?

Не, пиленца индоктринирани , плюли си в устите да повтаряте една и съща глупост милион пъти, не са важни личностите, важни са идеите. Човекът е само техен носител, независимо дали е облечен в костюм, униформа, докторска престилка, или е препасан със садомазо колан. Като избирател аз искам да гласувам за конкретна идеология и неин категоричен представител. А не за някой аморфен „професионалист“ и „обединител“. Ако си търся професионална помощ, ще си повикам водопроводчик или ще си поръчам проститутка.

Дебилизмът с безпартийния президент стартира с еманацията на политическата невзрачност Росен Плевнелиев. Преди това лидерите имаха доблестта да водят партиите си на избори, както го направиха председателят на СДС Желю Желев и шефът на БСП Георги Първанов. Петър Стоянов също беше водач на сините, макар и след мандата си, но винаги е бил в ръководните партийни структури и афилиацията (от лат., осиновяване, приемане за член на братството – Н.К.) му никога не е била под въпрос.

Това, че схемата е проработила предишния път и избирателите поради недоглеждане или конюнктура са предпочели относителната свежест на Радев пред втръсналото закъсняло комсомолство на Цецка Цачева, съвсем не означава, че планът ще проработи отново. Пет години видяхме какво е президентът ти да е „независим“. Това всъщност означава, че като не е зависим от една конкретна партия, той стои разчекнат между няколко олигархично-политически кръжока. И се чуди как хем Бобокови да са доволни, хем Корнелия да е цяла, хем да не го барат каките Мустафа и Митрофанова, че става лошо.

Щом зорът е да се повтори тази глупава схема – давайте всички. Безпартийни свръхамбициозни егоманиаци в България изобщо не липсват. Явно сме толкова прогресивни, че сме успели да надмогнем партийния модел, властващ над обществените системи още от Древна Атина.

МРЪСНИ ПРИКАЗКИ ЗА ВЪЗРАСТНИ

Големият лош вълк Пеевски, злият му везир Гешев, мъдрият султан Бойко, ламята Татяна Дончева и спящата красавица Ива Митева – приказните сюжети не просто присъстват в обществения ни живот, но и изграждат скелета на родното битие. Към тях добавихме „Досиетата Пандора“ и поредното томче от сказката за „Осемте джуджета“ във все по-набъбващия ни пантеон от митологични герои, които размиват бездруго карикатурната ни реалност в контурите на евтин разказ за приспиване на палави дечица.

А че спим, едва ли подлежи на съмнение. Щом пораснем достатъчно, за да спрем да превъртаме приказките за Бременските музиканти, Вилхелм Тел, Робин Худ, Иля Муромец, Иванушка Глупака, Пинокио и Батман, минаваме на типично българските истории за Тримата глупаци, Хитър Петър, Андрешко, Бай Ганьо и аверчетата му Гочоолу и Дочоолу. Сами си търсим нови и нови личности, отговарящи на архетипа за селските хитреци, алчните чорбаджии, умелите крадци, дебело кожите бюрократи и лакомите управляващи.

На нас не ни трябват хора, които не можем да поставим в митологичната рамка, които да разчупят самовъзпроизвеждащия се социален модел. Че какво ще правим с политици и бизнесмени, които не можем да турим в калъпа на Бисеров и Тагарински, на Божков и Банев, на Владо Кузов и Йоло Денев?

Кого ще обвиняваме и ще ползваме за оправдание за собствената си безпомощност, ако ги нямаше злодеите Пеевски, Бойко, Сорос, Костов, царя, американ-ското и руското посолство?

В исторически план приказките са относително късно явление. Предпоставката за тяхното създаване за всяка нация е разграждането на първобитнообщинната система и упадъкът на митологичния мироглед. Религиозното и магическо съдържание на ритуалите и митовете еволюира в поетичната форма на приказките. Народ като българския, който не може да преодолее умствената и обществената си примитивност, не прави разлика между техните сюжети и реалността.

Руският академик и лингвист Иван Стеблин-Каменски пише, че в народните предания: „формата се оказва хипертрофирана и в известен смисъл независима от съдържанието“. С други думи, важен е моделът, а не мотивацията на участниците. Те всичките са маскари, както сме закърмени да вярваме от най-ранна детска възраст. По тази причина сами си търсим месии и спасители с достатъчно телесни и умствени недостатъци, че да пасват в приказната рамка на злия и жесток управник.

Приказките играят важна роля за възпитанието на детето и са добър помощник на родителите. Вълшебните истории са необходими в ранна възраст, с тяхна помощ се формират основни морални категории. 

А и са по-полезни от постоянно зяпане  смартфона, нали? Всеки знае – най-добрият начин да сложиш детето да спи, да го успокоиш, развеселиш или събудиш любопитството му, е да му почетеш за Кума Писа и Зайо Байо.  

Когато обаче в зряла възраст не можеш да избягаш от техните плитки сюжети, диагнозата е обществен дебилизъм. Или олигофрения