ЗАЯЖДАЩИ ВЪПРОСИ ЗА ИНДО-ТИХООКЕАНСКИЯ РАЙОН

 

Филип Орчард, 2 август 2021 г.

Авторът (на черно-бялата снимка) има бакалавърска степен по журналистика от Тексаския университет и магистърска степен по сигурност, право и дипломация. В момента е анализатор в „Геополитическо бъдеще“. Близо шест години работи в Stratfor като редактор. Прекарал повече от шест години в чужбина, предимно в Югоизточна Азия и Латинска Америка, от където натрупва опит по проблемите на масовите политически катаклизми, граждански конфликти и миграцията на населението.

Висши американски дипломати посетиха Индо-Тихоокеанския регион миналата седмица. Американският министър на отбраната Лойд Остин обиколи Югоизточна Азия, очертавайки пред предпазливите американски партньори визия за „интегрирано възпиране“ и в Манила, клоняща към гнойна рана в основата на регионалната стратегия на САЩ. След това последва посещенията на заместник-държавния секретар в Сеул и Токио, незаменими съюзници на САЩ, чието недоволство един към друг е голям проблем за структурата на американския съюз. Нейният шеф, Антони Блинкен, се завърна от Индия, където се опита да върне „Quad“ (The Quadrilateral Security Dialogue/QSD стратегически диалог между Съединените щати, Япония, Австралия и Индия – Н.К.) от място за безплодни  разговори в коалиция със зъби. Междувременно вкъщи, ежегодната бюрократична и шумна кавга за бюджета на Пентагона е в разгара си, без изглед да приключи скоро, за това как най-добре да се поддържа американското военно превъзходство в Индо-Тихоокеанския регион (Колко кораба? Какъв тип? Каква е роля за безпилотните кораби?).

Бурната активност може да бъде свързана с един единствен въпрос: Може ли Китай да спечели? Или могат ли развиващите се военни способности на Китай – хиперзвукови ракети, военни кораби, кибер оръжия, космически и информационни домейни и т.н. – да ликвидират морското превъзходство на Вашингтон? Какво ще стане, ако Китай успее да направи твърде голям риска за САЩ от военна намеса?

Всъщност на въпроса вероятно никога няма да бъде напълно отговорено. За това ще е необходима война, а войната ще бъде пагубна за всички замесени. Вероятно обаче несигурността ще бъде определяща характеристика в регионалния пейзаж през следващите десетилетия

Доминиране на ВМС на САЩ

Трудно е да си представим как би се развила втората половина на ХХ век, ако американският флот не се бе изправил срещу подобен съперник. Неговото господство позволи на Европа да избегне циклични конфликти във връзка с икономическата и политическата й интеграция, на Япония – да запази в голяма степен пацифистките си позиции в продължение на почти половин век, и не допусна Студената война да стане гореща. Доминирането на ВМС на САЩ  имаше проактивна балансираща роля по отношение вътрешната сигурност и икономическата жизненост, като обезкуражаваше нововъзникващи сили да се превърнат в регионални хегемонии. За добро или за лошо, САЩ поеха ролята на глобален полицай. Може би най-важното, те гарантираха сигурността на международните морски пътища, отприщвайки безпрецедентен бум в морската търговия и фундаментално пренасочвайки световната икономика..

Логично е да се попитаме – колко добри са всъщност ВМС на САЩ. Въпреки целия си опит в подкрепа на бойните операции срещу по-слаби противници в Близкия изток и другаде, той не е водил конвенционални военноморски битки от 1944 г. Пропастта между ВМС на САЩ и тези на потенциалните му съперници беше толкова голяма, а преодоляването й толкова скъпо, че никой потенциален съперник, дори Съветите, никога не се опитаха да се сравнят с него. С други думи, основният успех на ВМС на САЩ беше да направят така, че никога да не се налага да се бие наистина.

Не бива да забравяме, че съществуват въоръжени  сили, които могат да анализират своите силни и слаби страни по време военни игри, компютърни симулации (в които САЩ не са оправдали реномето си напоследък) и т.н., както и риск от това доминиращият флот да стане прекалено самоуверен и сляп за собствените си слабости. Нека, които историята е потвърждавала многократно.

Нещо повече, американското военноморско господство е под натиск от различни посоки. Авантюрите на американските през 90-те години на ХХ век и първото десетилетие на пренапрегнаха  САЩ и едновременно намалиха тежестта им в региона, което най-добре се видя през второто десетилетие на ХХI век. Изглежда сега започна да се разбира, че е необходима нова, по-фина стратегия за привеждане на глобалните дела към собствените интереси и избягване на изкушението да бъдеш едновременно навсякъде. Разбира се, че ВМС на САЩ все още са жизненоважни в това отношение – нито един компонент от американските въоръжени сили армия не е по-важен за поддържане на гъвкава военна политика. Но това не е достатъчно, за да се принудят далечни съюзници, особено тези в западната част на Тихия и източната част на Индийския океан, да поемат по-голяма отговорност за тежестите за регионалната сигурност.

Възходът на Китай

Основната заплаха за господството на САЩ, разбира се, е Китай. През последните 20 и повече години Пекин започна дългосрочна кампания за развитие на своите морски сили и това предизвикателство не прилича на нищо, с което САЩ са се сблъсквали. (Дори Съветският съюз, който имаше по-голям географски и стратегически императив да се съсредоточи предимно върху контрола на евразийската суша, можеше да разчита повече на силата на своята идеология, на ядрения си арсенал на далечни разстояния и на таланта си да вкарват САЩ в конфликти). За първи път в историята си Китай има шанс да стане морска сила. Най-голямата му стратегическа дилема е необходимостта от сигурен достъп до Тихия и Индийския океан, достъп, който би могъл да бъде прекъснат от чуждестранните военноморски сили от района на Сенкаку (група ненаселени острови в Източнокитайско море, разположени източно от континентален Китай, североизточно от Тайван, западно от остров Окинава и северно от югозападния край на островите Рюкю, в Китай са познати под името Дяоюйдао – Н.К.) до протока Малака. И на Китай този достъп е необходим поради икономическата динамика, индустриалния капацитет и технологичния растеж.

Развитието на морските сили на Китай е забележително със своите мащаби и скорост. Що се отнася до размера на флота, ВМФ на Китайската народно-освободителната армия (КНОА) е близък до парите с ВМС на САЩ. Нещо повече, китайският флот е подсилен от хиляди паравоенни кораби от бреговата охрана и морската полиция – леко въоръжени риболовни кораби, които се отчитат директно на КНОА, и могат да действат за нарастване на силите в крайбрежните води на Китай. Те вече са авангарда на усилията на Пекин да наложи териториалните си претенции и да сплаши други държави -претенденти в Южнокитайско море, за да видят регионалното надмощие на Китай като неизбежно.

 Китайски претенции в Южнокитайско море

Това не означава, че КНОА ще има шанс срещу американския флот в конвенционална морска битка в открити води. Технологичното превъзходство, бойния състав, мрежите за логистична поддръжка са ключови – и в повечето от тези области се смята, че китайският флот все още изостава от САЩ с десетилетия.

Все пак САЩ трябва да бъдат загрижени. Както и при останалите измерения на възхода на Китай, по-важна е посоката, а не сегашния баланс на силите. Китай бързо се отказа от чужди компоненти и технологии. През 2015 г. Пентагонът оцени 70 % от китайските подводници (както с ядрено, така и с дизелово гориво), разрушители и фрегати като „модерни”, в сравнение с 30-40 % само десетилетие по-рано. Нещо повече, не бива да се пренебрегва способността на страната да развива технологиите с потенциално търговско-военно приложение (с „двойна употреба“) в областта на киберпространството, изкуствения интелект, телекомуникациите и Космоса.

Плюс това, ако САЩ и Китай започнат война в обозримо бъдеще, Китай почти със сигурност ще използва  предимството на битката в „свои води“, което ще му позволи да организира защитата си по начин, който да компенсира слабостите и да увеличи силните му страни. Това не би могло да стане, ако се опита да се срещне с американския флот в средата на Тихия океан. Пекин разбира това и въпреки че дългосрочните му стратегически планове планират придобиване на способностите за доминиране в отдалечени океански райони, основният му фокус засега е върху създаването на „крепостен флот“, който да изгради постепенно разширяващ се защитен буфер в крайбрежните води на страната. Целта е да направи твърде висока цената, за външен флот, който се опита да заплаши континентален Китай или да се намеси от името на Тайван, както и да убеди по-слабите регионални държави, че е най-добре да се съюзяват с Пекин.  И перспективите му за успех тук нарастват. Само натрупването на противокорабни ракети в Китай може много добре да значението на крайъгълния камък на ВМС на САЩ – ударната групировка на самолетоносачите.

Кралят на моретата

Разбира се, същите сили, които позволиха на САЩ да постигнат морско господство не са изчезнали. Неговата технологична база е несравнима, което я поставя в сравнително солидна позиция, за да остане крачка напред и да парира всичко, което Китай измисли. Икономиката на САЩ може да се окаже далеч по-устойчива от тази на китайците, което им позволява да поддържат финансирането на способности от следващо поколение – да не говорим възможностите за икономическа война, която да попречи на Китай да развива морските си способности и да се отклони от начертаната посока за развитие.

Нещо повече, САЩ са изграждали повече от своята съюзническа структура в региона, и на Китай ще му бъде изключително трудно за време да изгради своя собствена. Пекин се надява, че съседите му в крайна сметка ще разберат, че приспособяването към китайската регионална хегемония е в техен собствен интерес. Едновременно с това, китайските амбиции до голяма степен ги принуждава да търсят начини за поддържане на баланса на силите. Някои, като Япония, очевидно се готвят за битка. Най-малкото, действията на Китай ще продължат да предизвиква засилено военно сътрудничество между регионалните сили като Япония, Австралия, Индия и Сингапур, както и някои предприемчиви европейци. За да запазят предимството си и да запазят способността си да действат в условията на китайския буфер, САЩ ще се нуждаят от децентрализирана позиция на силите, включваща средства за противоудар и позиции за разполагане им по островната верига. Понастоящем те се борят да убедят регионалните партньори да му предоставят необходимия достъп за това, но трябва да се има, повечето регионални държави се опитват да вдигнат цената си в замяна на подкрепа. Все пак е по-вероятно САЩ, а не Китай, да получат необходимата регионална поддръжка.

Въпреки това историята многократно показва, че господството, подобно това на ВМС на САШ, не може да продължи вечно и че падането обикновено се предхожда от технологични промени, вътрешно разлагане, инерция и стратегическа арогантност. Развитието на базирани на въздушните сили превози и подводници с голям обсег на действие сложи край на първенството на бойните кораби. Следващата война на великите сили ще зависи от това коя страна е най-добре оборудвана, за да „заслепи“ противника, и по този начин командването на море скоро ще бъде изключително зависимо от Космоса и кибер сферите. Въпреки всичките си силни страни, вътрешните проблеми на САЩ предизвикват скептицизъм относно способността им да използва ресурсите си и да имат стабилна и всеобхватна стратегия в тези области. Ако САЩ повторят вековната си грешка, готвейки се за следващата война, сякаш ще е последната, може много да загубят, дори преди да бъдат изстреляни първите ракети.

Като се има предвид икономическата и политическа крехкост и географска уязвимост, Китай може да се окаже хартиен тигър. Но перспективите му са достатъчно силни, така че САЩ, и техните приятели в региона, за първи път от няколко поколения, сериозно да се замислят как да се адаптират към среда, в която САЩ вече не са безспорния крал на моретата.